Трябва ли да знаеш с кого спи президентът?

Росен Плевнелиев предизвика не малко упреци заради публичната разгласа на връзката си със синоптичка от Нова телевизия.

Логиката им беше следната: независимо че вече не е, след като е бил, той си остава президент, а един президент не трябва да занимава хората с личния си живот. Точно обратното е. Извън мандата си, той по би могъл да настоява на личната си неприкосновеност, но нейният праг, докато е държавен глава, по условие трябва да е силно занижен. Казано без задръжки, в обществен интерес е да се знае с кого спи президентът. И не само той, а всички политици, особено ако са на висок пост. Достъпът до личния им живот е част от публичната им роля.

Работата е там, че публичната роля е именно роля (вид маска) – можеш да разбереш човекът зад нея колко добре я играе, но не и какъв е. Това става далеч по-ясно, когато го погледнеш „от близо”, в частните му отношения, без прикритието на професионалната изява, според общовалидни човешки категории като честен-безчестен, верен-разпътен, скромен-алчен, чувствителен-груб и пр.

Правото на подобно надничане през ключалката на политиците идва от представителната демокрация – избираме ги, за да ни представляват и в този смисъл те сме ние, което скъсява дистанцията помежду ни, прави ги обозрими. Честата съпротива и оплаквания от тяхна страна обикновено е израз на стремежа им да се ползват от привилегиите на властта, без да понасят тежестта й, която най-общо се състои в това да нямаш тайни от избирателите си.

Разбира се, правото на интерес към личния живот на политиците не трябва да се превръща в повод за медиен терор над тях. Но в това отношение те са много по-защитени, отколкото обикновените хора. Особено ако са жертва на лична драма и след тях тичат репортери, защото чуждото страдание добре се продава.

Безспорен новинарски хит на седмицата бе арестуването в Киев на бившия грузински президент Михаил Саакашвили. Това стана след поредица от събития в жанра на политическия трилър като агитиране от покрива на собствения му жилищен блок срещу украинския президент Порошенко или измъкване с помощта на негови привърженици от полицейския автобус. Но не само тези последни дни, а цялата му биография е в същия жанр, изпълнена със зрелищни обрати и парадокси. Дотам, че сега той иска импийчмънт за довчерашния си най-голям закрилник Порошенко и е поддържан от проруски настроената част на украинското общество, въпреки че докато беше президент на Грузия наричаше Путин „джудже” и буквално вкара страната си във война с Русия.

Как стана така?

Независимо от конкретните перипетии драматургията и на неговия политически живот се създава от неотслабващото противопоставяне между Изтока и Запада, между Москва и Брюксел. И изборът, който трябва да направят бившите съветски сателити. По разбираеми исторически и културни причини за Украйна той е най-труден и затова там най-добре може да се види откъде идва трудността. От това, че евроатлантически настроените елити са не по-малко корумпирани и олигархични от проруските. Така се създава контекст, в който борбата с корупцията подсилва евроскептицизма и соцносталгията. А на Саакашвили не може да му се отрече, че е ветеран в тази борба. За една година успя да сведе корупцията в грузинската полиция и администрация почти до нула.

Преформулирането на избора между Москва и Брюксел като избор между Москва и корупцията е една от най-големите манипулации, която предстои, ако ЕС не намери начин да наложи ефективни антикорупционни мерки в бившите соц държави. И в тази, които вече са, и в тези, които искат да влязат в него.