OffNews.bg

RIP, журналисти?

Когато информационното пространство се наводни от глупости, умореният потребител става лесен за управляване. В епохата на пост-истината журналистическата професия постепенно изчезва, твърди в есето си за Дойче веле Ивайло Дичев.

Изчезват професиите. В някои случаи това е заради техническия прогрес: днес странно звучат думи като метранпаж (човекът, нареждащ буквите в страницата на вестника, която после се излива в метал и се качва на ротор-машината); все още разбираме какво значи стенограф, кондуктор и телефонистка, макар и повече от старите филми. Утре, когато тръгнат самоуправляващите се автомобили и дроновете-доставчици, ще изчезнат шофьорите и пощаджиите. Ще станат излишни дори професорите, защото всеки ще се обучава по ютюб - дистанционно и в удобно за него време.

Добър ден, аз съм командир на хакерски взвод

Наистина, възникват непрекъснато нови длъжности (ап-дивелопър, облак-специалист, анализатор на биг дейта, мениджър социални мрежи), но промяната на света тръгна на толкова бързи обороти, че никой не нарича тези позиции „професия“, защото съвсем скоро ще има нещо друго, и трето... Дори университетите не успяват да се настроят за подготовка на тази специалисти: просто не се знае какво точно ще е нужно на икономиката утре. Генетик-кадровик? Командир на хакерески взвод?...

Какво идва след истината? Пост-истина.

Може би най-тежко е положението на журналистите. Да не се увличаме по футуристични визии, където някакви машини за извличане на информация ще ги оставят без работа. Кризата е в ход - и тъкмо тя произвежда онзи потрес на демократичните общества, който породи понятието пост-истина.

За да си лекар, съдия, доцент все пак трябва да имаш диплома, чието добиване се случва под някакъв остатъчен публичен контрол. Журналист може да стане всеки. А може и да престане да бъде само по хрумване на частния собственик, най-често скрит зад няколко пласта офшорни фирми. (В малкото обществени медии, слава богу, професията все още има защита). Дано не се обидят приятелите ми журналисти, сред тях има прекрасни, честни хора. Казвам само, че професионалното им битие ги прави зависими. Аз мога да си позволя лукса да напиша тук каквото си мисля, не защото съм по-смел от тях, а защото професионалният ми статус в СУ прави уволнението ми много по-трудно. Ако зависех от кефа на някой олигарх - бог знае.

Журналистът като кентавър

Журналистът едновременно е представител на елита - оформя обществено мнение, общува с големци, привлича народната омраза. От друга гледна точка той не се различава много от набъбващия съвременен прекариат (от precarious, несигурен) - от зидаря, от детегледачката. Техническият прогрес в тази сфера има най-страшни последствия. Медийният пазар главоломно се смалява, падат цените на рекламата, дигиталният свят предлага съдържанията безплатно (или срещу незначително възнаграждение), аматьори произвеждат конкурентно съдържание без хонорар. Наричат това юберизация – от Юбер, компанията който измисли как да убие таксиметровия бизнес, наемайки частни лица, които уж правят приятелска услуга на пътника.

Впрочем, именно разклащането на такъв стожер за човешката идентичност като професията, днес е причина за нарастващата несигурност. Когато вече не можеш да си отговориш на въпроса „Кой съм аз?”, ти неизбежно търсиш фантасмагорични опори в историята, в гените, в гордости и срамове.

Защо така рядко чуваме за колективни протести на журналисти в България? Защото за разлика от полицаите или учителите те са разделени от остро конкурентния характер на труда си (още по невероятно би било да си представим стачка на писателите, нали така?). Няма професия, значи няма общи интереси, значи няма и солидарност. В резултат - занаятът мутира.

Има едно малцинство от смели хора, които продължават да вършат работата си така, както си я представяме – готови са да изгладуват доброто си име, което после да ги брани от капризите на собствениците. Някои живеят с по-малко пари или просто не им се налага да плащат наем в София, други чувстват, че имат някаква мисия, трети може би се надяват общественото мнение да ги издигне на пост. Можем да им помагаме като ги четем, защото свободата им е пряка функция от престижа, който са натрупали.

Черни и бели звезди

Тази категория журналисти, да ги наречем звездите, често имат и частно стопанство както кооператора във времето на соца – блог, сайт, страница, където изказват позиции „off“, малко встрани от онези, за които медията им плаща, и така внушават една лека вироглавост. Тенденцията е известният журналист да се превърне в микромедия, поддържаща договорни отношения с медията-майка; в центъра й е самият той, с музикалните си вкусове, кучето си, именния си ден. Има обаче и черни звезди, които трупат известност чрез брутални псувни, расистки обиди и таргетирани скандали. Те също имат своето частно стопанство: блог, ФБ страница с последователи, снимки на залеза през чаша уиски. Излишно е да казвам, че от определен ъгъл на наблюдение черната звезда е бяла, а псувните – истини, отхвърлящи „политическата коректност“. И обратно.

Така или иначе звездите са малцинство по определение, а по-голямата част от журналистическия небосклон е покрит с мъглявини. Притиснати от нуждата, много от пролетариите на информационния фронт са принудени да работят за пропагандната машина. Това вече не са идеолозите на 20-ти век, които пламенно отстояват една или друга позиция. Това са невидими, честно анонимни труженици, чиито усилия нямат смисъл поотделно, а само в цялост - както е с рекламните кампании. Един сънародник от Канада скоро показа, че повече от половината новинарски сайтове в България са анонимни – развил е филтър, който ви предупреждава за непроверим източник. Можем да си представим как в бъдеще подобни програми ще отварят предупредително прозорче, колчем кликнем върху даден журналист: „Внимание, въпросният автор миналата година твърдеше обратното“.


Да те удавят в море от измишльотини

Но представете си само свят, където наследниците на старите журналисти са анонимни хора, които изпълняват стратегически планове, зададени от компанията. Както в рекламните кампании, където е безсмислено да търсиш автора на отделния слоган или билборд. Така работеше идеологическата машина във времето на соца: спират ти книгата, обаче не знаеш кой, защо, какво точно значи това – и започваш да търсиш връзки, докато разбереш, че има един заместник-отдел някъде, който ти имал зъб.

Това чудовище, създадено от пазарната демокрация в ролята ѝ на Франкенщайн, не се опитва да мобилизира масите от бригадири да строят Хаинбоаз. Целта е друга: да се наводни публичното пространство с разнопосочни глупости, докато претовареният ни мозък стане безразличен към истината и лъжата. Така произведените разсеяни, раздразнени, уморени от мислене граждани, предполага се, по-лесно ще се подават на управление.

Статията на проф. Ивайло Дичев препечатваме от Дойче веле.