Разбирам преподавателите, които са против аудитория "Кристиан Таков" в СУ - те са много, малки и живи

"Напълно разбирам преподавателите, които са против аудитория в СУ да бъде именувана на Кристиан Таков... те са много, малки и живи. И напълно неспособни да признаят наскоро напуснала ни изключителност."

Това написа Мартин Димитров в коментар по повод новината, дошла от Софийския университет в навечерието на Деня на народните будители - че преподаватели в Юридическия му факултет не са съгласни. Близо 4000-те подписа на желаещи това да се случи са подминати с мълчание, явно целящо отишлият си този юли преподавател по право, чиито силни речи вдъхновяваха протестиращите през 2013 г. с искане за оставката на пожелалия Делян Пеевски за председател на ДАНС премиер Пламен Орешарски и за промяна на порочния модел на държавно управление, да бъде забравен.

Публикуваме целия коментар с разрешението на автора му:

Да ви кажа, напълно разбирам преподавателите, които са против аудитория в СУ да бъде именувана на Кристиан Таков.

Мнозина от тези хора са познавали Кристиан, мнозина са го познавали добре. И много от тях са били запленени от думите му. И много от тях са се страхували от дълбочината и остротата на ума му. И много от тях са му се възхищавали, но много повече са тези, които са му се възхищавали тайно, тихичко някак. И много от тях, когато са се събирали на малки групички, от по двама или трима, да си говорят за живота или за деня, са казвали: “Страхотен е, но специално по този въпрос (който и да е този въпрос), не е съвсем прав”. Или нещо подобно са казвали - знам го, защото така работи света. Хайде, не целия свят, но нашия свят работи така.

Една част от обществото имаме очаквания едно преподавателско тяло, един колектив, да направи признание. Да признае изключителността, приноса и авторитета на един-единствен човек. Който най-вероятно и напълно несъзнателно откровено е потискал с познанието си доста от членовете на този колектив. На всичкото отгоре този един-единствен човек ни е напуснал прекалено скоро, ей сега ни е напуснал.

Завидното умение да се обръщаме по неадекватен начин към миналото ни лишава от способността да излъчваме и признаваме съвременни, модерни авторитети, да признаваме тези, които с мисълта, действията си, думите и поведението си, са ни постлали предпоставките да си направим бъдеще. Да признаваме хора като Кристиан.

Ние сме неприлично жестоки в способността си да поставяме съвременния авторитет в нерелевантен паралел с отдавна напуснали ни исторически личности. По най-грубиянски начин този инвалиден мисловен процес звучи така: “Хан Аспарух, който е поставил основите на тази държава, която е преминала през трансформации, но в крайна сметка върху която е издигнат Софийския университет, та така погледнато той не е ли по-важен от Кристиан Таков, неговото ханско име не е ли по-достойно да кичи аудитория?”. И да - ако направят анкета пред СУ, най-вероятно повечето от минувачите ще изразят съгласие и предпочитание аудитория да носи името на хана. Защото сме толкова 681-ва в колективната си мисъл, че повече няма накъде (ама наистина няма, преди това няма държава).

Така че, разбирам тези преподаватели - те са много, малки и живи. И напълно неспособни да признаят наскоро напуснала ни изключителност.