Държавата отделя повече средства за лечение на диабет, но разходите на пациентите растат

Над 490 000 души в България живеят с диабет тип 2, а броят им расте с около 13% за последните две години. Въпреки това достъпът до базови средства за самоконтрол се свива, административната тежест се увеличава и значителна част от разходите за лечение пада върху самите пациенти.

Това показва ново качествено изследване на Асоциацията на пациентите активни в здравеопазването (АПАЗ), проведено с 30 пациенти и 20 ендокринолози от цялата страна.

Един от най-тревожните проблеми, идентифицирани от лекарите, е механизмът, при който подобряването на здравето на пациента го лишава от достъп до лечение.

Когато пациент с гликиран хемоглобин от 7.5 получава терапия с минимално доплащане, а след подобрение до 7.2 губи правото на същото лечение, лекарят е принуден да обяснява защо терапията, която е работила, вече е финансово недостъпна. Доплащането в описания случай скача с 86 лева месечно.

„Критериите за гликиран хемоглобин създават парадокс, защото когато пациентът се подобри, губи достъп до лечението, което му е помогнало“, коментира Анета Драганова от Асоциацията на пациентите активни в здравеопазването.

Данните от Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) разкриват противоречива тенденция. Броят на пациентите над 18 години, които получават тест-ленти от НЗОК, е паднал от 45 812 през 2023 г. до 33 402 към октомври 2025 г., като се отчита спад от близо 27% за под три години.

В същото време общият брой диспансеризирани пациенти с диабет тип 2 е нараснал от 435 664 на близо 493 000.

На пациентите в пенсионна възраст се отпускат 150 тест-ленти, които стигат за около два месеца, но не и за тримесечие.

„Когато нямаш достатъчно тест-ленти, започваш да гадаеш, а това е опасно“, посочва в изследването на АПАЗ 67-годишна пациентка с диабет от Силистра.

Паралелно с намаляващия достъп до тест-ленти, броят на пациентите, които използват сензори за непрекъснато мониториране, расте. Достъпът до тях обаче е обвързан с конкретни стойности на гликирания хемоглобин и вид терапия, което изключва значителна част от пациентите с добър контрол, именно тези, при които технологиите биха спомогнали за запазване на постигнатите резултати.

Многопластова финансова тежест

Финансовата тежест върху пациентите е многопластова. Съвременни терапии надхвърлят 100 лева месечно и се поемат изцяло или частично от пациента. Редица диагностични изследвания, включително ехографии, електромиография и хормонални показатели, не се покриват от НЗОК и добавят между 30 и 120 лева месечно към разходите.

Участниците в изследването посочват, че спазването на препоръчания хранителен режим може да достигне 300 до 400 евро месечно, сума, която е напълно извън възможностите на много пенсионери и хора с ниски доходи.

Изследването на АПАЗ установява, че финансовите ограничения не са само икономически въпрос. Когато пациентът не може да си позволи диетата, тест-лентите или изследванията, той прави компромиси с лечението. Това увеличава риска от усложнения, а оттам и от хоспитализации, което в крайна сметка натоварва системата повече.

Данните показват 35 835 хоспитализации само за диабет тип 2 годишно. „Пациентите често не искат да спазват терапията, просто не могат да си я позволят“, коментира ендокринолог, участник в проучването, от Плевен.

Достъпът до специализирана помощ е силно зависим от мястото, на което живее пациента с диабет. Комисиите, които одобряват използването на сензори и инсулинови помпи, са концентрирани предимно в София и Варна. Пациенти от Разград, Силистра, Търговище и Исперих трябва да пътуват стотици километри многократно, за да получат достъп до процедури, които са формално включени в системата.

За хора с ограничени доходи или нарушена подвижност това пътуване е практическа бариера, а не формалност. В по-малките градове пациентите разчитат на ограничен брой ендокринолози или на общопрактикуващи лекари, които нямат ресурс за задълбочено проследяване.

Специалистите в тези региони поемат повече пациенти и имат по-малко време за всеки от тях, което води до по-рядко наблюдение и забавена корекция на терапията. „В малките населени места достъпът до специалист е ограничен, а пациентите идват късно, вече с усложнения“, споделя в доклада на АПАЗ ендокринолог от Видин.

Изследването установява също рязко влошаване на условията за пациентите с диабет тип 1 веднага след навършване на пълнолетие. Докато децата получават тест-ленти от НЗОК, при прехода към пълнолетие, тази подкрепа значително намалява или отпада.

Парадоксът е, че именно в този момент младият човек трябва да поеме по-голяма самостоятелност в управлението на заболяването, а системата му осигурява по-малко инструменти за това.

„Когато навърших 18 години, изведнъж всичко стана по-трудно, все едно здравеопазването забрави за мен.“, споделя в изследването 19-годишна пациентка с диабет от Шумен.

Интервютата с ендокринолозите в проучването разкриват и значително административно натоварване. Проверките от страна на РЗИ могат да отнемат до четири часа от работното им време. Санкции се налагат при превишаване на лимити за назначаване на изследвания, дори когато тези изследвания са медицински обосновани.

Решенията за терапия в редица случаи се вземат от комисии без участието на лекуващия ендокринолог, а понякога без специалисти по ендокринология изобщо.

„Понякога знам точно какво е най-доброто лечение за пациента, но не мога да го приложа заради ограниченията на системата“, допълва ендокринолог от София.

Лекарите описват постоянно балансиране между медицинската необходимост и административните изисквания. Когато терапия не бъде одобрена или достъпът до нея се забави, пациентът обичайно свързва отказа с лекуващия лекар, въпреки че решението е извън неговия контрол. Това подкопава доверието в лекаря и прехвърля отговорността за системни ограничения върху конкретния специалист.

Какви са предложенията

На база изследването АПАЗ настоява за конкретни промени. Рецептите и протоколите при стабилни пациенти трябва да се удължат до 6 или 12 месеца, за да отпадне необходимостта от чести посещения без медицинска причина.

Броят на тест-лентите трябва да се увеличи до около 300 на тримесечие, колкото реално са необходими за редовен самоконтрол.

Изискването за хоспитализация при промяна на инсулинова терапия трябва да отпадне, когато не е клинично наложително.

Организацията настоява и за премахване на твърдите прагове на гликирания хемоглобин като единствен критерий за достъп до терапия и сензори. Лечението трябва да отразява индивидуалните потребности на пациента, не само едно число.

Одобрението на терапия трябва да се децентрализира, така че лекуващият ендокринолог да може да вземе решение без пациентът да пътува, за да получи здравна грижа и лечение.

Консултацията с диетолог и психологическата подкрепа трябва да влязат в пакета на НЗОК, тъй като хранителният режим и психологическата умора от хроничното заболяване са медицински проблеми, а не лично решение.