Анета Драганова: Бележките не са единственият проблем на кръводаряването, липсват и кадри

Г-жо Драганова, Асоциацията на пациентите активни в здравеопазването (АПАЗ) отново поставя въпроса за кръводаряването. Защо сега?

Защото колкото повече се анализираме официалните данни, толкова по-ясно става, че не говорим за отделни случаи, а за системен проблем. Българите даряват кръв. През 2025 г. са извършени 182 000 кръводарявания. Това е повече от предходната година, но тревожното е, че повече от осем от всеки десет дарявания са свързани по един или друг начин с необходимостта да се помогне на близък човек, но това не е устойчив модел на доброволно кръводаряване, а система, която в огромна степен разчита на семейството на пациента.

Но близките даряват доброволно. Къде е проблемът?

Никой не казва, че близките не трябва да даряват, напротив. Проблемът е, когато човек дарява не защото е редовен доброволен кръводарител, а защото семейството му е поставено пред необходимостта да намери двама, трима или петима души за предстояща операция. И аз съм била в такава ситуация. Имала съм доста операции. Само веднъж не ми поискаха да осигуря дарители. Знам много добре какво означава това за пациента. В момент, в който трябва да мислиш за операцията и възстановяването си, започваш да мислиш кой може да дари. Звъниш на приятели, на колеги, на роднини. Проверяваш кой е здрав, кой може да отсъства от работа, кой може да стигне до центъра и то в работното му време… Но има още една страшна несправедливост – парадоксално е, че редовни безвъзмездни кръводарители съобщават във мрежите за отказа на определени центрове да осигурят техни близки при нужда. Тоест, не стига, че си дарявал просто от добро сърце, но като имаш нужда – системата дори не ти благодари.

Министерството на здравеопазването вече е заявявало, че т.нар. „дарителска бележка“ не поражда правни последици. Това не решава ли проблема?

Ако проблемът беше само една бележка, щеше да бъде лесно, но бележката е само симптом. Получаваме сигнали от пациенти за проблеми с признаването на бележки, издадени от други центрове, явно правилата не се възприемат еднакво навсякъде. През миналото лято например получихме сигнал за близки на пациент, които искали да дарят във Варна за човек, лекуван в Бургас. Първоначално им било отказано с обяснението, че дарената във Варна кръв няма как да бъде транспортирана до Бургас. На следващия ден позицията очевидно била преосмислена и същите хора все пак били допуснати да дарят. По информация на самите дарители обаче кръвта им така и не е била транспортирана до Бургас. Тогава възниква съвсем логичният въпрос - ако кръвта не отива физически до конкретния пациент, защо изобщо пациентът трябва да доказва къде и за кого е дарено?

Има ли единни правила колко време важи такава бележка?

Това е поредният абсурд. Отделните структури по трансфузионна хематология прилагат различни срокове за издадените от тях бележки. Получаваме информация за срокове от 35 дни на едни места, два месеца на други, както и за откази да бъдат приемани бележки за даряване, извършено преди повече от три месеца. Ако бележката има значение за организацията на лечението, не може нейното значение и срок да зависят от това в кой град се намира пациентът. В същото време ако няма правни последици от тази бележка, както казва Министерството на здравеопазването, тогава трябва много ясно да се отговори защо продължава да участва в отношенията между пациента, болницата и кръвния център. И това трябва да се уточни за цялата страна.

В същото време данните показват, че системата има сериозен кадрови проблем.

Говорим постоянно за кръводарителите, но твърде рядко за лекарите, медицинските сестри и лаборантите, които стоят зад всяка банка дарена кръв. В системата работят общо 777 души. Има 72 незаети щатни бройки, включително 23 за лекари, 26 за медицински сестри и 20 за медицински лаборанти. Пет отделения по трансфузионна хематология работят само с един лекар. Други 13 са само с двама. Как точно очакваме тези хора едновременно да осигуряват ежедневната дейност, да обслужват лечебните заведения и да изпращат мобилни екипи из страната? И после казваме: „Българите не даряват“, но понякога българите искат да дарят, а системата няма хора, които да стигнат до тях.

Значи според Вас проблемът не е само липсата на дарители?

Категорично. И тук има нещо, което много ме ядосва. Намираме милиони за скъпи медицински тестове и апаратура и трябва да ги намираме, защото без тях съвременната трансфузионна медицина е невъзможна. Но една машина не може да излезе в мобилна акция сама, не може да прегледа дарителя, не може да вземе кръв, не може и да остане след работно време, нито да замести лекаря, сестрата и лаборанта. Сгради на центровете не са основно ремонтирани от десетилетия, коли за даряване на кръв нямат, разчитат на дарения от капачки, а здравните работници напускат или просто няма кой да заеме местата им.

Поставяте и един много важен въпрос - за хора, които предлагат кръв срещу пари пред болници и кръвни центрове. Какво знаете за това?

Тук трябва да сме много прецизни, защото ние не сме разследващ орган и не можем да установяваме кой е извършил престъпление, но сигнали за хора, които предлагат да осигурят кръводарители срещу пари около лечебни заведения и центрове, има от години. За тях говорят пациенти, близки и хора, работещи в системата. По информация, която достига до нас, част от тези лица, включително тартори на такива групи, са добре познати на работещите около центровете. Има твърдения дори за хора, които стоят в района с тефтери и списъци с имена. Ако тези сигнали са неверни – нека компетентните институции го кажат след проверка. Ако са верни – въпросът е много сериозен. Защото се получава фрапантен парадокс - официално защитаваме принципа на доброволното и безвъзмездно кръводаряване, но около места, в които има отчаяни семейства явно има неформален пазар.

Какво трябва да направят МВР и здравните власти?

Първо, Министерството на здравеопазването, НЦТХ, ИА „Медицински надзор“ и МВР трябва да седнат на една маса и да изяснят какъв е реалният мащаб на тези сигнали и ако служители на центровете многократно са подавали информация за конкретни хора, трябва да стане ясно какво е направено по тези сигнали. Не приемам години наред всички да знаят, че има проблем, но той да остава част от фолклора около кръводаряването. Необходимо е и пациентите да знаят къде могат безопасно да сигнализират, без страх, че това ще се отрази на лечението на близкия им.

А как може да се намали делът на даряването от близки, след като днес системата очевидно зависи от него?

Трябват достатъчно мобилни екипи и хора в тях, постоянни програми с работодатели, университети, големи болници, държавната администрация и Министерството на отбраната. Трябва много по-активно да привличаме младите хора и, което е още по-важно, да превръщаме първото им даряване във второ, трето и десето. Трябва да започнем да се грижим и за редовния дарител. Да обсъдим да им правим профилактични изследвания, да даваме пари за транспортни разходи, да увеличим парите за подкрепителната храна (която към днешна дата е около 4 евро), която отговаря на днешните цени и др.

Имаме и еЗдраве. Вече може да се вижда информация, свързана с кръводаряването. Защо да не получа напомняне, когато отново мога да даря? Защо да не виждам мобилните акции около мен? При мое съгласие защо да не получа известие, когато има необходимост от моята кръвна група? И бих искала някой ден след даряване телефонът ми просто да изпише: „Дарената от Вас кръв помогна на пациент.“

Следете новините ни в :