Стигнахме и до последната, десета част на пътеписа на Stas от OFFRoad-Bulgaria. Ще разгледаме Мерида и ще научим нейната история. Ще видим и едно от новите чудеса на света - град Чичен итца.

 

Пътуването до Мерида не се отличаваше с нищо особено. В 16:00 пристигнахме – доста по-рано от очакваното. Даже малко ме хвана яд, че не разгледахме по-добре Ушмал, но нищо! Реших, че това е добър час за едно индивидуално разглеждане на улиците на едномилионния град Мерида, столица на щата Юкатан.

Преди да стигнем в хотела Джойс ни показа от автобуса централния градски площад – Цокало. Това е центърът на града и почти всички интересни места са на пешеходно разстояние от него.

И така, настаняваме се в хотел Ел Кастейано (El Castelliano.), който отново е доста добър. Стаите са малко тесни, но все пак си имат всичко необходимо. Даже LCD Сони, което беше вкарано по диагонал в гардероба, понеже беше по-голямо по размер от нишата за телевизор.

 

 

Първата ми панорамна гледка към Мерида е от терасата на стаята на залез слънце... Красиво.

 

 

 

Почти всички къщи, както се забелязва, са бели. Затова наричат Мерида – „Белият град“.

Излязох от хотела и с GPS-а в ръка тръгнах към централния площад, който се намираше на около 500 м. Тук ще посъветвам всеки, който се разхожда в непознат град, като тръгва от място, на което иска да се върне, да си го маркира като точка. Аз забравих да го направя и впоследствие доста време се полутах в грешна посока, докато установя, че не си търся хотела където трябва. В крайна сметка попитах един полицай къде е хотела и той ме упъти – бях го доближил на 3 преки, без да разбера, тъй като всички улици ми изглеждаха еднакви.

И така... На централния площад се опитах да снимам къщата на Франсиско де Монтехо (Casa de Montejo), основал града през 1542 г. Запазена до наши дни е само фасадата, а вътре се е настанила банка – затова входът е с решетки.

 

 

Франсиско де Монтехо е основал Мерида на мястото на голям град на маите – T’ho, сегашния централен площад. Всички постройки на индианците са били разрушени и камъните от тях са използвани за построяването на първата катедрала в Америка през 1571 г. – Катедралата на Мерида.

 

 

Всички тези сгради са разположени около градинката на централния площад. Дворецът на губернатора – целият в зелено, се намира на 20 метра от катедралата.

 

 

Достъпът е свободен за разглеждане на картините и стенописите вътре, които изобразяват страданията на местни жители при завладяването им от испанските колонизатори. Точно тази вечер имаше стълпотворение от хора и не успях да вляза – чакаше се губернатора за някакво мероприятие.

 

 

Пуснах се по магазинчетата и безистените. Много неща разгледах. Влязох и в големи магазини за всякакви стоки. Купих си сувенири от обсидиан. Зяпах и по витрините на малките улични магазинчета... Едни кожени обувки, например, излизат около 35 лв.

 

 

От продължително ходене, около 12 км, огладнях и влязох за сандвич в KFC. След това продължих, купих си от един супермаркет OXXO нещо за пиене за хотела и се прибрах след дълго и тягостно издирване на хотела, поради споменатите по-горе причини. Не можах да направя достатъчно добри снимки и реших, че ще стана рано сутринта и ще наваксам на изгрев слънце.

Сутринта на 27.11.2010 станах в 6:00. Излязох да поснимам същите места, които посетих предната вечер. Получи се по-добре.

Започнах отново от градинката на площада.

 

 

След това ме впечатли червената сграда на кметството с часовниковата кула (Palacio Municipal). Построена е през 1735 г. на мястото на пирамида на маите.

 

 

Минавам покрай къщата на Франсиско де Монтехо...

 

 

И отново катедралата, но през деня:

 

 

Наред е Дворецът на губернатора (Palacio de Gobierno, 1892 г.).

 

 

Най-интересната улица в Мерида е Paseo de Montejo. На нея са построени къщите на много богатите едри земеделски производители от Юкатан. Как точно стават много богати в един такъв беден щат на една относително бедна държава? Тайната се крие в растението henequen, или наричано още sisal (сизал).

 

 

Това растение от рода Агавови се е използвало още преди хиляди години от индианците мая за влакна. От сърцевината на листата са извличали много здрави нишки. Испанците усвоили тази технология, а впоследствие даже разработили машини за по-ефективно производство на сизалови влакна.

Приложението им първоначално било за връзване на бали със сено за добитъка – много по-добро решение от металната тел, която можело да нарани животните. Това растение не иска много вода и е изключително подходящо за отглеждане на полуостров Юкатан, където водните източници са предимно подземни.

Създадени били много хасиенди за отглеждане на сизал. Собствениците им забогатели и станали елита на обществото в Мерида. Живеели в центъра на града – близо до къщата на основателя му.

 

 

Продължавам нататък сутрешната си обиколка. Минавам покрай паметник на Manuel Cepeda Peraza, генерал от армията по времето на президента на Мексико Бенито Хуарес. Бил е и губернатор на Юкатан от 1867 до 1869 г.

 

 

Паметникът е непосредствено до Църквата на зачатието:

 

 

 

Къщите около църквата и паметника са в колониален стил.

 

 

Тръгвам обратно към хотела за закуска. По пътя минавам още покрай Университета на Юкатан, пред който незнайно защо още в 6 сутринта имаше опашка.

 

 

Иначе улиците рано сутрин са празни. Много празни! Сякаш времето е спряло.

 

 

След сутрешната си обиколка установих, че центърът изглежда много различно вечер и сутрин. Едно нещо обаче прави силно впечатление – всичко е подредено и много чисто. Мерида е безопасно и гостоприемно място с почти нулева престъпност. Прочетох, че много мексикански семейства от Мексико Сити са се преместили да живеят тук един по-спокоен живот, далеч от престъпността и наркобандите. Добър избор!

Прибрах се в хотела и закусих. Следва освобождаване на стаите и отпътуване към едно от новите седем чудеса на света – Чичен итца. Пътят дотам е само 120 км.

ЧИЧЕН ИТЦА

Настроението ми е приповдигнато. Главата ми е пълна с различни мисли, а емоциите ме държат в приятно напрежение. Из главата ми се въртят спомените за Великата китайска стена, за Петра и Тадж Махал. Предстои ми да посетя следващото от новите седем чудеса на света!

 

 

Вече съм на входа и чувството към неизвестното е донякъде познато. Около мен е оживление от хора, дошли чак дотук с вълнения, подобни на моите.

 

 

Около входа се поизгубихме. Джойс се опита да ни събере и се отказа. Останахме да чакаме останалите от групата да се появят от някъде – неясно кой откъде. Накрая всеки си получи билетчето за вход. Ето и тарифите (12 песо = 1 долар или 100 песо = 12 лв.).

 

 

И, разбира се, преди да се потопим в магията на Чичен итца, ето картата на мястото с най-важните обекти за посещаване:

 

 

След като успяхме да изнервим нашия гид, влязохме и тръгнахме по една къса алея.

 

 

Отляво Джойс ни показа, че Чичен итца, за разлика от болшинството градове на маите, е имал крепостна защитна стена. Нещо наистина рядко срещано.

 

 

В края на алеята излизаме на обширно пространство, по средата на което се извисява Замъкът (El Castillo) или Пирамидата на Кукулкан.

 

 

Джойс ни събра отново и преди да сме се пръснали из комплекса, използва да ни разкаже колкото се може повече за това забележително място. Следващите 2 снимки са от Наталия и Силвия. Аз през това време си водих записки в тефтерчето.

 

 

 

Намираме се в древния град на маите от племето Итца – Чичен итца. Ще разглеждаме 5-те най-важни обекта:
1. На първо място е Храмът на Кукулкан.
2. Най-голямото игрище за пелота на маи.
3. Свещеният кладенец.
4. Комплексът на Хилядата колони.
5. Обсерваторията.

По пътя ще се спираме и на други, не толкова значими постройки, които обаче хич не са безинтересни и също си носят своята история. Започваме с първия обект.

Обект 1, Храм на Кукулкан:
Всичко видяно от нас до момента са последните останки от съществуването на тези градове. Технологията, която Джойс нарече Superposession се състои в изграждане на една структура върху друга – често използван от маите метод за строене на храмове. Това, което се вижда от Храма на Кукулкан е от 1200-1400 г. и е последната структура, построена върху няколко други.

 

 

Тази пирамида е кръстена още „Замъкът“, защото Диего де Ланда - свещеникът, изгорил ръкописите на маите, възкликнал: „Че това си е цял замък!“. Всъщност пирамидата на Кукулкан е един слънчев календар, но не християнски. Всяка една от четирите фасади има по 91 стъпала – общо 364. Последното стъпало е вътре в храма на върха. Има по 9 тераси на всяка фасада отляво и отдясно, т.е. общо 18, което представлява броя на месеците в годината, а вътре в храма е последната седмица от 5 дни за молитви.

 

 

Пирамидата има перфектна астрономическа линия – северната фасада гледа точно към Полярната звезда. В 15:00 часа в дните на пролетното и есенното равноденствие, лъчите на залязващото слънце осветяват ръба на терасата. Сянката, която той хвърля върху стълбите, наподобява змия! В основата на североизточната и никоя друга стълба има глава от камък – точно това е символът на бог Кукулкан – глава с пернато змийско тяло.

 

 

Обект 2, Игрището за пелота:
Храмът на Ягуара е част от игрището за пелота и най-вероятно е мястото, откъдето владетелят е наблюдавал играта. Залепен е за едната стена от външния край на съоръжението. Входът също е извън самото игрище, но през него се стига до втори етаж, който е над стената и е чудесна площадка за наблюдение на целия игрален терен.

 

 

 

Игрището е най-голямото от всички известни в Мексико – 160 метра дължина. Това е и най-добре запазеното игрище на маите и всичко, което ще видим, е оригинално. Неговата акустика е перфектна и от всеки край се чува всичко до другия. Все още е загадка как е постигнато това.

 

 

 

Двата ринга представляват центъра на Вселената. Целта на играта е топка от каучук да преминава през ринга.

Правила на пелота:
Отборите са два.
Всеки отбор се състои от 7 играчи.
Всеки отбор си има капитан – най-добрият играч.
Топката е от каучук с приблизителни размери като топка за хандбал и тегло около 5 кг.
Играе се с протектори.
Топката се удря с определени части на тялото без да се хваща – рамо, крак, лакът, хълбок...
Победител е отборът, който пръв вкара топката в ринга 13 пъти.
Играта завършва с жертвоприношение и затова топката е изобразена с нарисуван скелет.
Когато играта завърши, капитанът на загубилия отбор застава с лице на юг и бива принесен в жертва чрез обезглавяване с обсидианов нож от капитана на отбора-победител. Чест било за всеки капитан на отбор да облагороди земята с кръвта си и по този начин да се постигне плодородие за целия народ. Целият ритуал на жертвоприношението се изпълнява в храма в северния край на игрището.

Има теория, че капитанът на победилия отбор поднася главата си и бива обезглавен, като това било висша привилегия, която му давала право да отиде направо в рая, а не да минава всички 13 стъпала, водещи дотам според индианските вярвания. Източниците и тълкуванията са различни – истината е някъде там... в загадъчното минало на маите.

 

 

На игрището за пелота има 6 балерефа, благодарение на които до голяма степен са изяснени самата игра и нейните правила.

 

 

Спазването на правилата се следи от 6 съдии, разположени в четирите ъгъла на игрището и по един точно над всеки ринг. Кралят е седял и е наблюдавал играта непосредствено до Храма на ягуара или направо от неговия втори етаж.

 

 

Играчите са се обличали ритуално за играта в друг храм в южната част на игрището (вдясно на снимката).

В една свещена книга маите разказват, че преди космоса е имало само Бог, Материя (бог Хунапу с женски образ) и Антиматерия (бог Икшбаланке – мъж). Цялата енергия на космоса е била съсредоточена в една черна топка за пелота. Жената Хунапу хвърля топката и излизат милиони светлини – ражда се Космосът. Мъжът Икшбаланке удря топката с рамо и става експлозия – ражда се Вселената. Мъжът се покланя и жената – Материята, реже главата на Антиматерията. Кръвта й обогатява земята и се ражда животът.

Така маите от Чичен итца са си представяли сътворението на Вселената.

Пелота не е само игра – това е цял ритуал, изпълняващ се веднъж на всеки 52 години.
Единият капитан представлявал материята, а другия антиматерията. Загубилия имал честта с кръвта си да облагороди земята, както вече споменах по-горе.

Как точно се определя кога да се играе играта? Разглеждаме 365-дневния календар на маите (Haab, голямото колело) и 260-дневния религиозен календар (Tzolkin, малкото колело). Ако ги представим с две зъбни колела с по 365 и съответно 260 зъбчета и ги завъртим така, че да съвпаднат датите 21.06 на двете, то при завъртането им тази дата на двете колела ще съвпадне отново след точно 52 години по Haab или 73 години по Tzolkin. Когато се случи това означава, че е време да се проведе ритуалната игра на пелота.

 

 

Излизаме от игрището за пелота и минаваме покрай олтара на Venus (Бог на Войната). Наричат го още платформата на Venus. Мотивите от камък по стените и украсата около стъпалата са носител на интересна за археолозите информация.

 

 

 

Обект 3, Свещеният кладенец:
Тръгваме към Свещения кладенец (Cenote Sagrado). Думата Сеноте произлиза от думите на езика мая: Coz (прилеп) и Not (къща)  Cenote.

Маите от Чичен итца са считали, че този „кладенец“ е вход към отвъдното. Пътят към него е бил свещен, както и самият кладенец. Вътре са хвърляли за жертвоприношения живи хора и различни ценни предмети. Както се разбрало след няколко столетия – много на брой и много ценни!

 

 

През 1893 г. консулът на САЩ в Мерида Едуард Хърбърт Томсън купил хасиендата Чичен Итца, без да подозира какво крие тя. Години по-късно, през 1904 г., той изпомпал колкото се може повече от водата в кладенеца и успял да извади от него много на брой и безценни реликви на маите. Отнесъл ги със себе си в Щатите, а мексиканското правителство едва тогава се усетило какво е пропуснало. Отнели му имота и го обявили за крадец, а той никога повече не се върнал в Мексико.

През 1969 г. правителството решава само да разработи този източник на исторически артефакти. Изпомпват отново част от водата и намират ценни находки за антропологическия музей. И до ден днешен в кладенеца биха могли да бъдат намерени безценни исторически реликви на маите.

Индианците не са използвали Свещения кладенец като водоизточник. Водата определено не е била годна за пиене. Те са правели стотици резервоари на различни места и по този начин са се справяли с безводието.

Джойс разказва увлекателно и човек не се усеща как минава времето.

 

 

По пътя обратно се сетих, че не съм се снимал никъде в Чичен итца, та помолих и мен да ме запечатат на фона на голямата пирамида – чудо на света.

 

 

От същото място снимах следващия обект.

Обект 4, Комплексът на Хилядата колони:
Хилядата колони всъщност е място, на което наистина има много колони, но са били някъде около 400, а не 1000. Просто броят им е бил толкова голям, че са създавали подобна илюзия. Предназначението на това място е пазар и се намира отдясно и около Храма на воините с фигурата на Чак-Мол, която не бива да бъркаме с бога на водата Чаак. Тази характерна фигура за Чичен итца е с не съвсем ясна история.

 

 

Вдясно от храма се вижда сред дърветата и още една постройка, а на следващата снимка се вижда ясно статуята на Чак-Мол на върха на храма.

 

 

 

Нашият екскурзовод ни спести посещението на този комплекс, който според него не бил толкова важен. Жалко, защото за мен абсолютно всичко представляваше интерес.

 

 

Ето многобройните колони, наречени „хиляда“:

 

 

Връщайки се отново до Замъка или Пирамидата на Кукулкан, Джойс предложи който е уморен, да се ориентира към изхода, а останалите продължихме към Обсерваторията.

Пътеката, по която вървяхме, беше осеяна отляво и отдясно със сергии за сувенири. Имаше доста интересни маски и статуетки от обсидиан. Сега обаче не беше момента – изоставах, за да снимам, после бързах да настигна групата, която остана наполовина след предложението на Джойс към уморените. Сергиите до голяма степен развалят чара на мястото, но явно стремежът за препитание на мексиканеца не е съобразен с очакванията на туристите. Аз лично предпочитам руините да си останат руини, а сувенирите да се продават около входовете на археологическите зони, но кой ме пита мен!

Минахме покрай няколко по-малки руини и една малка пирамида. Вероятно нямаше да разберем какво е това, но попитах и разбрах, че пред нас е Комплексът на Шамана (El Osario).

 

 

Всичко е заобиколено с буйна растителност, която хвърля приятна сянка. Въпреки зимата в Юкатан си е доста топло и сянката пази от следобедното слънце. Срещу тези платформи се намира и Пирамидата на Шамана (Tumba del Gran Sacerdote), която е и негова гробница. А кой е бил този шаман, така и не стана ясно. Вероятно е някакъв висш религиозен водач.

 

 

Тези, а и следващите постройки, са силно повлияни от архитектурния стил Пуук (като в Ушмал). Различават се съществено от по-новата част на града, която е изпълнена според архитектурните традиции на толтеките. Това ще си проличи съвсем ясно малко по-нататък.

Следващата група, преди да стигнем Обсерваторията, е така наречената Червена къща (Chichanchob). Наричат я червена, заради оцветения бордюр, който я опасва или поне я е опасвал преди. Сега този ръб не се вижда – вероятно е избледнял с времето.

 

 

Вътре не се влиза, както и на повечето места в Чичен итца. Всичко е заградено и достъпът е забранен. Поне обиколих и огледах постройката и от другата страна – откъм Обсерваторията.

 

 

Обект 5, Обсерваторията:
Поляната, на която излязохме, беше заобиколена от всички страни с дървета и архаични постройки. Една от тях се различаваше съществено от всички останали. Обсерваторията (Caracol) е кръгла – нещо нетипично за маите.

 

 

 

В предколумбова Америка има само две такива – другата е в древния град Маяпан. Всички останали са квадратни. Построена е на три нива. През прозорците на най-горното ниво са наблюдавали небето. Знаели са разстоянието от Земята до Слънцето. Имали са 13 зодиакални съзвездия – с едно повече от нашите. Интересно e, че с телескопа Хабъл се виждат 88 съзвездия, а маите с просто око са наблюдавали цели 13. Били са отлични астрономи и от поколение на поколение са записвали и предавали всичките си наблюдения и изчисления.

Астрономите на маите са установили, че на всеки 209 години Слънцето има силни изригвания и това е записано в кодексите в Париж и в Дрезден. На всеки 209 години радиацията предизвиква на полуостров Юкатан суша. Експертите са се отнесли с недоверие към тези наблюдения на индианците допреди 10 г. Тогава, чрез едно от най-модерните съоръжения - обсерваторията в Тексас, те установили същото – на всеки 209 години Слънцето изригва с особена сила.

Всичките наблюдения на маите са обогатявали техните знания и благодарение на тях те са предсказвали климата.

Тук Джойс ме повика и каза, че програмата е приключила, но тъй като съм се интересувал повече, то да продължа напред и да разгледам останалите постройки. Според него щели да ми харесат. Послушах го, разбира се.

Минах покрай Обсерваторията и я снимах от друг ъгъл. Времето и облаците много помагат, когато човек иска да направи снимка с красив фон.

 

 

Разходих се сам, снимах, разглеждах... Красота и загадъчност... Имаше странни обекти, всеки от които си носи своята история, но тя остана загадка за мен.

 

 

Las Monjas или Женският манастир вероятно е място, на което е живеел елита на обществото на маите в Чичен итца. Постройките в този комплекс имат силно подчертан стил Пуук – същия като в Ушмал. Целите фасади са украсени с характерни орнаменти, нетипични за толтеките, които са владели Чичен в по-късния етап от развитието на града.

 

 

Зад постройката на снимката е имало игрище за пелота – едно от тринадесетте в града. Този комплекс от постройки е най-старата част от града на маите и се нарича Стария Чичен. Достъпът до него е позволен само за археолози.

Откровено казано, вниманието ми бе привлечено от може би най-красивата сграда в стил Пуук в комплекса Las Monjas – това е Църквата или на испански La Iglesia.

 

 

Зад нея се виждат руините на Akab Dzib – на свой ред най-старата постройка в комплекса Стария Чичен и с все още неизяснено предназначение и непреведено от езика на маите име.

Поглед към църквата отзад, откъм игрището:

 

 

И обща панорама на разположението на тази украсена отвсякъде с орнаменти сграда. Леко облачното време продължава да ми прави огромна услуга за снимките.

 

 

Последната значима сграда е Храмът на изваяните панели (Templo de los Tableros Esculpidos). Кръстен е така заради красивите фигури в камъните, изобразяващи хора, растения и животни, контролирани от двама воини. На снимката не се вижда всичко това, а според мен тук има още доста работа по реставрацията.

 

 

През 1194 г. владетелят на друг много силен град на маите – Маяпан, нарушава примирието и завладява Чичен итца и Ушмал. Градът постепенно загубва водещата си роля и е в упадък, но остава свещено място за маите, до идването на испанците през XVI век.

На връщане реших, че въпреки неприязънта ми към сергиите вътре в Чичен итца, все пак ще е грехота ако не си купя нещо за спомен. Типичните статуетки от обсидиан, инкрустирани с полускъпоценни камъни ми се сториха подходящ спомен. Ясно беше, че цените, които обявяват мексиканците, са многократно завишени, така че предприех следната тактика. На първата срещната сергия се пазарих до момента, до който търговецът не пожела повече да ме гони, след като си тръгнах. Така разбрах коя цена не ги устройва. На следващата вече бях подготвен и си направих покупката на приемлива за мен и за продавача стойност, до която стигнахме изключително бързо предвид набрания опит.

Излизайки, направих още една снимка на Ел Кастийо с поредната група посетители отпред. Светлината се променя с промяната на местоположението на слънцето, а на всеки кадър облаците образуват различни загадъчни форми – в тон със загадъчността на паметниците на древните маи.

 

 

Около изхода си купих една книжка за Мексико. Доста скъпа впрочем, но никъде не можах да я спазаря на по-добра цена от 25 долара. След като я хванах в ръцете си, установих с огромна изненада, че е издадена и отпечатана в Италия! А това си беше продукт, който се продаваше на всички туристически места в Мексико и никога не бих предположил, че е произведен в Европа.

Цялата група ме чакаше да изляза от Чичен итца, а на мен не ми се тръгваше. Културната ни програма в Мексико завърши на днешния 27 ноември с посещението на едно от новите седем чудеса на света – много известно, макар и не толкова обаятелно като някои от другите древни градове място.

Колкото повече научавам за културата на маите, толкова повече въпроси без отговор ми изникват в главата. Колкото повече места посещавам, откривам толкова повече, които не съм посетил. Това пътуване в Мексико ме кара да се замислям кога бих дошъл отново и какво бих искал да видя следващия път.

Последната фаза от екскурзията беше почивка в Канкун – най-големият мексикански курорт на Карибско море. Още същата вечер щяхме да спим в хотел Park Royal Cancun (All Inclusive), а утрешния ден по програма беше ден за почивка и разпускане преди дългия полет към дома.

Качихме се на автобуса и напуснахме Чичен итца.

КАНКУН

27 ноември 2011 г. бе денят, в който посетихме Чичен итца. Същата вечер стигнахме до Канкун, където ни очакваше кратка релаксираща почивка като финал на туристическата ни програма в Мексико. Следващите няколко дни не можеха да се сравняват с това, което преживяхме и видяхме до този момент. За хората, които обичат морето и плажа, те определено си заслужаваха.

Джойс ни остави в хотела и след като се сбогувахме, се качи на автобуса и с шофьора тръгнаха незабавно по обратния път към Сан Кристобал де лас Касас. Бързаше да види семейството си за един ден и веднага да поеме следващата група туристи. На въпроса дали не му идва прекалено натоварването, той отговори, че е благодарен, че ни има, защото благодарение на нас изхранва семейството си. Това е то работата! Вижда се с децата и съпругата си по един ден между два екскурзоводски ангажимента и е благодарен, че има работа, защото много семейства в Мексико са на границата на оцеляването. За него работата е хоби и страст. Наистина, това, което ни предложи като информация, като визия и възприятие, начинът, по който ни го поднесе, заслужаваха адмирации!

Настаняването в хотел Park Royal Cancun (4*) в района на хотелиерската зона на Канкун ни отне повече време, отколкото имахме търпение. На пушачите от групата им дойде като студен душ фактът, че в хотела не се пуши, стаите нямат тераси и прозорците не се отварят. Глобата за пушене е солена и така вредните навици трябваше да се упражняват посредством излизане от сградата.

Настаних се. Леглата в единичната ми стая бяха две двойни, на които спокойно можеха да нощуват четирима.

 

 

След като си оставих багажа и си взех бърз душ, тръгнах към ресторанта за вечеря. Коридорът си заслужаваше да бъде сниман – цветове, които веднага ти вдигат настроението.

 

 

Храната – позната на вкус, но доста по-разнообразна от предишните хотели.

 

 

И отново плодове – пъпеш, папая, ананас, плод от кактус (с много семки, но иначе вкусен), жълт пъпеш и диня.

 

 

След вечеря се разходихме до плажа, след което се прибрах в стаята, а след едно качествено наспиване, на сутринта продължих с ресторанта на закуска.

 

 

Закусих основно с плодове, като този път имаше и червен портокал.

 

 

Целият ден на 28 ноември ни беше свободен в All Inclusive хотела, а аз реших да започна с разглеждане на територията на му още в 8 сутринта.

 

 

 

Приятно местенце! Нямаше много хора – все пак е началото на зимата. А иначе чудесни температури за басейн и плаж. Чисто и красиво.

На територията на хотела има и антични остатъци от „Храм на скорпиона“, една от малкото следи, останали от маите в този район. Съвсем малка руина, но внасяща автентичен колорит и напомняща, че сме в Мексико.

 

 

От развалините се открива чудесна гледка към плажната ивица и хотелите. Вляво е нашият хотел.

 

 

Слизам на плажа – пясъкът е удивително бял! А да видиш такова вълшебно крайбрежие и да няма почти никакви хора – това за мен беше необяснимо!

 

 

 

Този ден беше за плаж и за разпускане. Все още обаче беше доста рано – 9 часа сутринта. Срещнах Бисер и решихме да се разходим до близкия МОЛ, който видяхме предната вечер от автобуса по пътя към хотела.

Вече беше светло и на излизане от хотела го снимах целия.

 

 

И тъй като с Бисер решихме, че ще се поразходим пеша, то е редно да покажа и тази единствена улица, наречена „Кукулкан“, която обикаля целия хотелски район на Канкун. В действителност е много дълга – някъде около 20 км минимум.

 

 

 

Излишно е да казвам, че всичко свети от чистота.

Интересно място е Канкун. Централната градска част е разделена от хотелите от една не малка продълговата лагуна. Улица „Кукулкан“ я обикаля, давайки бърз достъп до всички хотели от зоната. Противно на очакванията ми и близостта на морето, лагуната е сладководна. В нея има дори крокодили, така че плуването там е забранено.

 

 

Гледайки от района на хотелите, в далечината се вижда централната градска част. Около Лагуната са построени забележителни вили на богаташи с красиви и скъпи яхти отпред. Има и цели затворени комплекси. Красота и съвършенство...

 

 

 

Походихме още малко и не след дълго стигнахме МОЛ „Кукулкан“.

 

 

Поради твърде ранния час той беше още затворен, та се наложи да се помотаем малко по улицата.