България е платила милиони за обезщетения за нарушени човешки права

България ратифицира Европейската конвенция за правата на човека през септември 1992 г. От тогава досега страната ни е осъждана по много дела в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и е платила милиони за обезщетения за нарушения на различни права, гарантирани от конвенцията.

Статистиката на Министерството на правосъдието, предоставена на OFFNews, показва, че от 1992 г. досега срещу България са заведени 912 дела в Страсбург. Страната ни е съдила Корнелия Нинова, Симеон Сакскобургготски, Православната християнска църква, Лютви Местан, Национално движение "Екогласност" и кой ли още не. По голяма част от тях страната ни е осъдена. 

Така например само през 2024 г. ЕСПЧ е постановил 50 съдебни акта по дела срещу България. По 13 от тях е установено нарушение на конвенцията. С 10 решения са одобрени едностранни декларации или приятелски споразумения, а с 27 решения жалбите са отхвърлени или заличени.

Официалната статистика за същата година сочи, че държавите членки с най-голям брой осъдителни решения са Русия, Украйна, Турция, Румъния, Италия, Азербайджан, Унгария, Полша и пр. Доскоро страната ни беше на девето място по брой осъдителни решения с поне едно нарушение на конвенцията през 2023 г. През 2024 г. обаче вече заема 16-о място.

За първи път

Първото осъдително решение на ЕСПЧ срещу България е постановено на 20 март 1997 г. по делото "Луканов срещу България". Жалбоподател е бившият премиер Андрей Луканов (последователно министър, вицепремиер и министър-председател), като след неговата смърт делото е продължено от съпругата и децата му. Казусът засяга задържането на Луканов по подозрение за неправомерно присвояване на публични средства във връзка с колективни правителствени решения за предоставяне на средства на развиващи се държави.

На 7 март 1992 г. преди да напусне страната на път за Москва гранични полицаи се опитват да отнемат дипломатическия паспорт на Луканов, който той отказва да предаде. Четири дни по-късно се прави нов опит и Луканов подава жалба до Върховния съд, но удря на камък. Съдът отхвърля жалбата, защото "не е налице издаден административен акт, който да бъде обжалван". Луканов завежда дело за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконната заповед за отнемане на паспорта му.

На 1 юли 1992 г. главният прокурор отправя искане до Народното събрание да даде разрешение за възбуждане на наказателно преследване срещу бившия премиер по подозрение, че като вицепремиер е извършил престъпление с поредица от решения за предоставяне на общо 34 594 500 долара помощи за развиващи се Никарагуа, Куба, Лаос, Кампучия (днешна Камбоджа), Афганистан, Ангола и Йемен за периода от 1986 г. до 1990 г. Това се отразило тежко върху икономиката на страната и външният й дълг от 4 119 700 щатски долара през 1986 г. достигнал 10 656 900 000 щатски долара три години по-късно.

Това нашите съдилища приемат като "обстановка, съдържаща признаците на престъпленията длъжностно присвояване в особено големи размери, представляващо особено тежък случай". 

В началото на юли 1992 . Народното събрание снема депутатския имунитет на Андрей Луканов и разрешава съдебно преследване срещу него и задържането му, което става факт на 9 юли с.г. Адвокатът на Луканов обжалва, но Върховният съд не уважава жалбата.

Следват нови жалби, които остават без последствие до 12 март 1994 г. Тогава Софийският градски съд присъжда на Луканов обезщетение за неимуществените вреди, които той е претърпял в резултат на опитите на "Гранична полиция" да отнеме паспорта му без издадена заповед за това. Решението е потвърдено от Върховния съд на 9 февруари 1995 г. Делото обаче стига до ЕСПЧ за нарушени права, а междувременно неизвестен килър убива Андрей Луканов. 

Европейският съд по правата на човека осъжда България да заплати 40 000 френски франка обезщетение за неимуществени вреди, както и 13 456 долара и 7067 френски франка разноски по делото на наследниците на бившия премиер.

България е осъждана по множество дела в ЕСПЧ за нарушения на различни права, гарантирани от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. През последните десетина години са постановени около 659 осъдителни решения срещу България, по които държавата е изплатила близо 13 милиона лева обезщетения.

Най-честите нарушения, констатирани от ЕСПЧ спрямо България, са бавно правосъдие; нарушаване правото на мирно ползване на собствеността; нарушаване правото на личен и семеен живот; нарушения на правото на справедлив процес; забрана за нечовешко и унизително отношение.

Една от системните жалби, което води до множество осъдителни решения срещу страната ни, е бавното съдопроизводство. А връзката между забавянето на процедурите и нарушаването на правото на справедлив процес е честа тема в решенията на съда срещу страната ни. 

Причини за бавно правосъдие

са лоша организация на съдебните процеси и администриране на документи; несвоевременно обработване на данни и неспазване на срокове; неправилно прилагане на законите и често отмяна на решения от по-горни инстанции; недостатъчно познаване практиката на ЕСПЧ от българските магистрати; дълго досъдебно производство и слаб контрол от административни и прокурорски органи.

Делата за бавно правосъдие са ключов проблем, по който България е системно осъждана от ЕСПЧ, с широк обществен и институционален интерес към разрешаването им чрез реформи и вътрешноправни механизми за компенсиране на пострадалите лица. 

Делата, свързани с отлагане в разглеждането на административни актове и откази за предоставяне на достъп до информация за класифицирани данни, при които националните съдилища не са разглеждали въпроса съществено или са отказали съдебно разглеждане, също не са малко. Това води до нарушаване на правото на справедлив съдебен процес и ефективна правна защита. Тези случаи са посочени като примери на несвоевременно и неефективно обработване на искания и данни от административни органи, като в една от практиките ЕСПЧ установява нарушаване на член 6 заради отказа на националните съдилища да извършат материална проверка по жалби срещу административни актове.

По делата, където има неспазване на процесуални срокове в съдебни производства, също е доказано нарушение на европейската конвенция, като при някои случаи забавянето е повлияло на правата на жалбоподателите по отношение на личния им живот, собствеността или достъпа до правосъдие.

Неспазването на срокове и забавянето на обработката на данни и административни актове от държавни органи представляват значителен проблем за България. ЕСПЧ често констатира, че чрез такива действия (откази или забавяния) се нарушава правото на справедлив процес и правото на ефективни средства за защита, предвидени в Европейската конвенция по правата на човека.

Какво означава "разумен срок" за решаване на делата?

Множество нормативни актове възлагат задължението за разглеждане и решаване на делата в разумен срок, но никъде няма легална дефиниция на това понятие. Това обаче не се дължи нито на празнота в закона, нито на липса на желание у законодателя да уреди такава дефиниция. Дължи се на това, че не е възможно да се определи единен "разумен срок" за всички видове дела. Затова кой срок е разумен се определя за всеки конкретен случай.

Липсата на легална дефиниция на понятието не означава липса на критерии за параметрите му. Напротив, такива критерии предоставя практиката на ЕСПЧ. В едно от знаковите си дела срещу България ЕСПЧ постановява, че: при преценката за разумност на релевантния период съдът прилага три критерия: фактическа и правна сложност на делото, поведението на компетентните органи и поведението на самия носител на правото.

Емблематично е делото С.Х.К. срещу България, точило се цели 8 г. Жалбоподателят твърди, че наказателното производство, образувано срещу него през 1994 г. и прекратено през 2002 г., е надвишило разумния срок.

С.Х.К. е роден през 1946 г. и живее във Враца. През юни 1994 г. срещу него е образувано наказателно производство за закана за убийство на друго лице. Един свидетел е разпитан на 9 август 1994 г. Други двама са разпитани на 15 май и 25 юни 1996 г. Жалбоподателят е разпитан като свидетел на 23 август 1996 г. По неговите твърдения той е разбрал за процедурата едва тогава. На същата дата следователят, натоварен с делото, е назначил графологическа експертиза, която да определи дали заплашителното писмо, пуснато в пощенската кутия на жертвата, е било написано от жалбоподателя. Докладът на експерта е бил готов на 25 септември 1996 г.

На 7 октомври 1996 г. на жалбоподателя е повдигнато обвинение, той оспорил автентичността на заплашителното писмо. На 21 октомври следователят отхвърля това възражение и на 22 октомври издал заключително постановление с мнение за предаване жалбоподателя на съд. На 5 декември 1996 г. обвинението депозира в Районен съд – Враца обвинителен акт срещу жалбоподателя. На 15 януари 1997 г. съдията-докладчик насрочва делото за разглеждане.

На 1 април 1997 г. жалбоподателят, който през това време участвал в многобройни съдебни процеси заедно със съпругата си, иска отвод на съдията, тъй като съпругата му е завела граждански иск срещу последния за това, че я е обидил публично. На 7 април 1997 г. молбата на жалбоподателя е удовлетворена и делото е възложено на друг съдия. На 8 април 1997 г. жалбоподателят е поискал делото му да бъде гледано от друг съд, тъй като всички съдии в Районен съд – Враца били "предубедени". На 14 май 1997 г. делото е прехвърлено към Районен съд – Бяла Слатина, който насрочва заседание на 13 март 1998 г.

На 20 януари 1998 г. жалбоподателят настоява пред съда да пренасрочи съдебното заседание, тъй като на 13 март 1998 г. трябва да се яви по друго дело в друг град. Делото е пренасрочено за 25 септември 1998 г. Но на въпросната дата прокурорът иска съдът да върне делото във фазата на предварително разглеждане. Причината - събраните доказателства са недостатъчни, за да се обоснове заключение за вина, и някои от свидетелите не са били разпитани. Съдът удовлетворява искането.

На 5 октомври 1998 г. С.Х.К. подава жалба срещу връщането на делото. На 21 октомври коригира жалбата си. На 5 ноември 1998 г. Окръжен съд – Враца обявява жалбата за недопустима, защото определението на съда от по-долна инстанция за връщане на делото не подлежи на обжалване, тъй като с него не се слага край на наказателното производство. На 9 ноември 1998 г. жалбоподателят обжалва това определение пред Върховния касационен съд. На 12 януари 1999 г. ВКС отхвърля жалбата.

Преписката по делото е върната на обвинението, което го предава на разследващите органи на 22 март 1999 г. с указания за разпитване на няколко свидетели. На 6 април 1999 г. делото е възложено на помощник-следовател. На 30 юли 2001 г. жалбоподателят наново е привлечен като обвиняем. На 5 септември 2001 г. следователят, приключил своята работа по делото, предава преписката в Районна прокуратура – Враца. На 11 октомври 2001 г. държавното обвинение прекратява производството със заключението, че законовата давност е изтекла през юли 2001 г. След като е обжалвано, постановлението е потвърдено от Районен съд – Враца на 3 декември 2001 г., от Окръжен съд – Враца на 11 февруари 2002 г., и от ВКС на 11 юли 2002 г.

ЕСПЧ приема, че действително става въпрос за бавно правосъдие и осъжда България да плати 1000 евро неимуществени вреди.

Възможно е накърняване на разумния срок за разглеждане на делото, въпреки формалното спазване на законово определените процесуални срокове, както е възможно и обратното – удовлетворяване на изискването за "разумен срок" при фактическото надвишаване на процесуалните срокове.

Според ЕСПЧ предписанието за разумен срок на делото се нарушава само от закъснения, за които са отговорни държавните органи. "Гаранцията за "разумен срок" по чл. 6, пар. 1 има за цел да гарантира общественото доверие в правораздаването. Другата цел на гаранцията е да защити всички страни в съдебното производство от прекомерни процесуални забавяния.

Дела за нарушаване правото на мирно ползване на собствеността

По делото "Велкова срещу България" жалбоподател е Татяна Кънева Велкова, която твърди, че продължителният неуспех на общинските власти да ѝ продадат притежаван от общината етаж от търговски център (като посочената продажба е постановена в окончателно решение) нарушава правата й по чл. 6 § 1 от конвенцията. 

През 1993 г. Велкова в качеството й на едноличен търговец сключва договор с общинско дружество, по силата на който се ангажира да открие магазин в търговския център на Кърджали, като договорът е удължаван многократно. През юли 1996 г. тя се обръща към общинския съвет на града да ѝ продаде първия етаж от търговския център в рамките на преференциална процедура по приватизация за наематели на държавна и общинска собственост, както е предвидено в Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия (Закона за приватизацията). През февруари 1997 г. е уведомена, че на 29 януари 1997 г. общинарите са й отказали.

Велкова подава жалба и на 20 февруари 2004 г. Окръжен съд - Кърджали отменя отказа на Общинския съвет и му дава указания да открие процедура за приватизация, с която да предложи на жалбоподателката възможността да закупи първия етаж на търговския център при преференциални условия в съответствие със Закона за приватизация. Съдът разпорежда изготвянето на няколко експертизи и установява, че въпросният първи етаж представлява самостоятелно обособени обекти както в техническо отношение, така и с оглед законовите изисквания, които могат да бъдат предмет на разпоредителна сделка. Тази констатация е потвърдена от Върховния административен съд в окончателно решение от 18 февруари 2005 г.

Междувременно на 8 май 2001 г. кметът на Кърджали изпраща уведомление до Велкова, с което прекратява договора й и издава заповед да напусне помещенията. След обжалване Районен съд - Бургас спира изпълнението на заповедта. Това решение е потвърдено от Окръжен съд - Бургас.

Кметът обаче не се отказва и на 24 септември 2001 г. издава повторна заповед за извеждане на Велкова. Преди влизането й в сила представители на Общинския съвет принудително влизат в помещенията. Следва жалба на Велкова пред районния прокурор на Кърджали, който отказва да се намеси. Окръжният и апелативният прокурор потвърждават този отказ.

На 11 април 2005 г. Велкова отправя искане до Общинския съвет да започне процедура по приватизация, за да може да закупи първия етаж на търговския център в съответствие с окончателното решение на ВАС от 18 февруари 2005 г., но не получава отговор, поради което тя сезира районния прокурор с молба да образува наказателно производство. На 3 юли 2006 г. районният прокурор отказва с аргумента, че решението е взето от колективен орган, не може да бъде наложена индивидуална наказателна отговорност на който и да било от неговите членове.

На 20 април 2006 г. Общинският съвет решава да открие процедура по приватизация в полза на Татяна Велкова, като със същото решение забранява извършването на всякакви разпоредителни сделки с имота. Следват няколко години прехвърляне на топката и неуспех на приватизацията, както и завеждане на иск от Велкова за обезщетение.

На 18 август 2014 г. Общинският съвет най-сетне й продава останалата част от първия етаж на търговския център, който тя отдава под наем.

ЕСПЧ отсъжда Велкова да получи обезщетение от 20 000 евро за вреди и 6424 евро разноски по делото.

Подобни са делата "Димитър Янакиев срещу България" от 2016 г., "Стоянов и Табаков срещу България" от 2013 г., "Ягнина срещу България" от 2015 г. и пр.

Дела за нарушено право на справедлив процес

Пример за подобно дело е това на Ал Нашив срещу страната ни заради експулсирането на чужденец, постоянно пребиваващ в България. Той има семейство у нас, но трябва да напусне България от съображения за националната сигурност.

Съдът в Страсбург намира нарушение на чл.8 и чл.13 от Конвенцията - незачитане на правото на личния и семеен живот, както и правото на ефективни правни средства за защита. 

След делото "Ал Нашиф срещу България" ВАС многократно се е произнасял по обжалване на мерките "експулсиране", "отнемане правото на пребиваване" и "забрана за влизане в България", свързани със сигурността на страната. Така например през 2003 г. ВАС се произнася, че
"дори когато се твърди, че е заплашена националната сигурност, гаранцията за ефикасно средство за защита като минимум изисква компетентен независим въззивен орган да бъде информиран за причините, обосновали решението за депортиране, дори и ако тези причини не са достъпни за обществеността". "Органът следва да е компетентен да отхвърли твърдението на изпълнителната власт, че е налице заплаха за националната сигурност, ако го намери за произволно и необосновано. Под някаква форма трябва да съществува състезателно производство,
ако е необходимо това да става чрез специален представител с разрешително за получаване на секретна информация. Освен това необходимо е да се разгледа въпросът дали оспорваната мярка би засегнала правото на лицето на семеен живот, и ако да, дали е спазен справедливият баланс между засегнатия обществен интерес и правата на индивида", посочват върховните магистрати.

В подобен смисъл са и други решения.

При делото с Ал Нашиф ЕСПЧ установява конфликт между вътрешното законодателство и конвенцията за правата на човека и постановява, че е необходима промяна в чл. 46, ал. 2 в Закона за чужденците, който въвежда "забрана за обжалване по съдебен ред на заповедите за отнемане правото на пребиваване, за налагане на забрана за влизане в България и за експулсиране". 

В практиката си от последните години пък ВАС многократно се е позовавал на чл.6, ал.1 от ЕКПЧ при разрешаване на административни дела, чийто предмет са граждански права на жалбоподателите. Част от тях се отнасят до обжалване на актовете на ТЕЛК и ЦТЕЛК, за които ВАС приема, че с оглед приложението на чл.6, ал.1 ЕКЗПЧОС в съответствие с изискванията за достъп до съд и справедлив процес следва да подлежат на съдебен контрол за законосъобразност.

Така в определение август 1999 г. ВАС е посочил, че "правото на справедлив процес, регламентирано с чл. 6, т. 1 ЕКПЧ, включва правото на достъп до процедура с всички гаранции, присъщи на съдебната форма на разглеждане на спор относно гражданско право или задължение. Нито ТЕЛК, нито ЦТЕЛК в административната процедура по обжалване актовете на ТЕЛК осигуряват съгласно действащата нормативна уредба тези гаранции. Те нямат и характера на "независим и безпристрастен съд" по смисъла на чл. 6, т. 1 от Европейската конвенция. В съответствие с изискванията за достъп до съд и справедлив процес следва решенията на ТЕЛК и ЦТЕЛК да подлежат на съдебен контрол за законосъобразност по реда на чл. 33 и сл. от ЗАП."

Съдът в Страсбург се е произнесъл с решение от 21 юли 2005 г. по делото "Михайлов срещу България" за нарушение на чл.6, т.1 от конвенцията във връзка с отказа на ВАС да разгледа жалбата му срещу решение на ЦТЕЛК. Съдът е приел, че решенията на ТЕЛК и ЦТЕЛК имат непосредствени, решаващи последици при определяне на пенсията му за инвалидност, която е пряка последица от определяне на групата инвалидност. Съдът е приел, че пенсията и добавките към нея имат чисто икономически характер, представляват чисто граждански права по смисъла на чл.6, т.1 ЕКЗПЧОС. ЕСПЧ е счел, че за да е спазен чл.6 от ЕКЗПЧОС, решенията на комисиите на ТЕЛК и ЦТЕЛК е следвало да подлежат на обжалване пред компетентен съд.

Поради липса на правна възможност за обжалване на тези решения от независим и безпристрастен съд, ЕСПЧ е намерил, че е нарушена конвенцията. Такова е и решението по делото "И.Д. срещу България" от 28 април 2005 г. Съдът приема, че "комисиите сами по себе си не могат да се считат за трибунал".

Забрана за нечовешко и унизително отношение

Характерен пример за това е делото "Нешков и други срещу България". Петимата жалбоподатели твърдят, че условията в различните места, в които са били задържани за изтърпяване на наложените им наказания, са били или са нечовешки и унизителни. Нешков допълва, че не е разполагал с ефективни вътрешни правни средства за защита срещу тези условия.

Нешков и бил в няколко затвора - във Варна, Враца, Ловеч, Белене и за кратко в Стара Загора. Във Варна бил в зона с висока степен на сигурност по 8 присъди, обединени в едно наказание. Жалва се от лошите условия в килиите, където бил заключен в повечето време с изключение на три пъти по 30-40 мин. В тях нямало тоалетна и му се налагало да облекчава нуждите си в кофа.

Той предявява иск срещу правосъдното министерство по ЗОДОВ за условията в затвора във Варна и претендира за обезщетение от 50 000 лв. за нанесени му неимуществени щети. Административния съд в града отхвърля искането, но нарежда на началника на затвора да провери при каки условия е лежал Нешков.

Подобни са жалбите и на оставалите четирима.

Съдебната битка в България не приключва с победа за Нешков&сие и стига до Страсбург.

Подобни дела се водят и от други - "Йоргов срещу България", "Г. Б. срещу България", "Кехайов срещу България", "Добрев срещу България", "Йоргов срещу България" и пр.

Нарушаване правото на личен и семеен живот

Емблематичен е примерът с "Койчев срещу България" в ЕСПЧ за нарушено право на личен и семеен живот. 

Стойчо Койчев сезира съда срещу невъзможността да установи бащинството си за дете, чийто биологичен баща твърди, че е. Между 2003 и 2005 г. той живее на семейни начала с младата си приятелка, която забременява, но през октомври 2005 г. двойката се разделя. През март на следващата година се ражда момче, което редовно се вижда с Койчев и го нарича татко. През годините обаче мъжът не предприема никакви действия, за да узакони бащинството си, според него - защото майката не е съгласна. 

През 2012 г. жената се омъжва и съпругът й подава молба за осиновяване на детето. Това кара Койчев да поиска спиране на процедурата, защото смята, че синът е негов. Припознаването става през май на следващата година. Пастрокът подава друга молба, на която съпругата не възразява, а това е достатъчно обстоятелство фамилията на доведения баща да бъде вписана в акта за раждане на детето.

Делото за бащинство стига до Софийския градски съд, който потвърждава бащинството на пастрока. След продължителни битки в съдебната зала се стига до Страсбург и ЕСПЧ постановява, че е нарушена конвенцията за правата на човека и правителството трябва да заплати 6000 евро на Койчев и 2000 евро разноски по делото плюс лихвите. 

България е осъждана от Европейския съд по правата на човека и за неправилно прилагане на законите, което често води и до отмяна на решения от по-горни инстанции. Това се свързва с неизпълнение на изискванията на Европейската конвенция за правата на човека и практиката на ЕСПЧ от страна на националните съдилища.

В решението по делото "Георги Георгиев срещу България" Върховният касационен съд отменя решение на по-нисша инстанция заради неправилно прилагане на закона, като след това делото се подновява за разглеждане. Това е пример за проблеми при прилагането на законодателството, които водят до продължителни и сложни съдебни спорове.

Става дума за жалба на Георгиев като огняр във Варненското пристанище, уволнен, тъй като се въвеждат нови изисквания за длъжността. Георгиев завежда дело, защото смята, че уволнението му е немотивирано, в заповедта се посочва, че тя е действала към дата преди тази на издаването й и не е било необходимо изискванията за длъжността да се променят. ВКС отменя решението на Окръжен съд-Варна, в което се казва, че Георгиев е бил уволнен неправомерно. Върховните магистрати мотивират своето постановление с неправилно прилагане на закона.

Делото се връща отново в окръжния съд, който променя решението си съобразно това на ВКС. Георгиев обжалва. Следва поредица от жалби и решения казусът стига до Страсбург. И ЕСПЧ постановява, че конвенцията е нарушена, но отхвърля финансовите претенции на жалбоподателя.  

Делото "Д.М.Т. и Д.К.И. срещу България" включва оплаквания за правна преквалификация на деяния след разглеждането на делото на последна инстанция и нарушена справедливост, както и продължително временно отстраняване от длъжност на служител на полицията. В това дело се атакува и липсата на ефективно правно средство на защита срещу нарушенията, причинени от неправилното прилагане на закона.

Д.М.Т атакува прекомерното времетраене на предприетото срещу него наказателно преследване и на продължилото дълго временно отстраняване от длъжност като служител на националната полиция. Двамата жалбоподатели се оплакват от конфискуването на дял от техния апартамент. Те твърдят също, че националното право не им е предоставяло каквото и да било ефективна защита, с което да се противодейства на твърдените нарушения.

По времето на събитията мъжът работи като началник отдел "Икономическа престъпност" в областната дирекция на МВР в София. Д.K.И. е негова съпруга. (Двамата са пожелали пълните имена да не се посочват.) Бизнесмен обвинява полицая в рекет, Националната служба "Борба с организираната престъпност" образува преписка по сигнала и започва проверка. Служителите от НСБОП получават необходимите разрешителни от съда и инсталират подслушвател и аудио и видео запис на срещите между Д.М.Т. и бизнесмена. НСБОП дава белязани пари - 75 000 долара, на бизнесмена, с които да се отчете пред полицая.

Срещата между двамата е в столично кафене, в което нахлуват и хората на НСБОП, за да арестуват полицая. Той остава в националното следствие 80 дни. Освободен е под домашен арест и после с мярка гаранция заради здравословни проблеми. Образувано е наказателно производство, а Софийският военен съд го осъжда на 20 г. затвор и на конфискация на цялото му имущество, като го лишава от правото да заема държавна длъжност в рамките на 3 г. след излизането му на свобода. След години съдебни битки делото стига до ЕСПЧ, който постановява, че е нарушена конвенцията и присъжда на жалбоподателите обезщетение от 5800 евро.

Случаите, в които националното право не отговаря на минималните стандарти за защита на личната сфера, предвидени от ЕСПЧ, като при претърсвания и други действия, предприети без адекватна гаранция за защита на правата, са причина за отмяна и корекции от по-горни инстанции и върховни съдилища, които да бъдат съобразени с практиката на ЕСПЧ.

В делото с жалбоподатели "Екимджиев и други срещу България" ЕСПЧ констатира, че националните съдилища не са осигурили ефективна защита на правата по използването на СРС, като не са имали адекватни механизми за разглеждане и контрол. Това е резултат от непълно познаване на стандарти, заложени в конвенцията и практиката на ЕСПЧ, поради което съдът установява нарушения.

Анализ на практиката на ВКС показва, че в много случаи върховният съд не е приел тълкуванието на ЕСПЧ като задължително и се дистанцира от нея, което води до непризнаване на съществуващи европейски стандарти и неравномерно прилагане на правото. Това е системен проблем, който води до повторни дела и осъдителни решения срещу България.

Делото "Симеонови срещу България" (Голяма камара) е пример за това как практиката на ЕСПЧ трябва да бъде интегрирана и съобразена с националната съдебна практика, за да се гарантира правилното прилагане на правата по конвенцията. В този контекст съдебната експертиза демонстрира необходимостта от обучение и актуализация на знанията на магистратите по европейското право.

Парите

През 2011 и 2012 г. България е получила съответно 53 и 58 осъдителни решения, което е довело до плащания от над 2 млн. лв. и около 1,8 млн. лв. за обезщетения в тези години. В по-ново време броят на решенията намалява, но страната все още получава десетки осъдителни решения годишно, като през 2020 и 2021 г. са били съответно около 35 и 25 решения до момента на докладите.

България изпълнява част от решенията на ЕСПЧ, като изплатените обезщетения са от държавния бюджет. Наскоро правителството на Росен Желязков излезе с решение да дисциплинира държавните учреждения, които са причинили или позволили нарушения, като сумите да се покриват от техните бюджети, но това не обхваща решения, свързани с действия на магистрати поради конституционни ограничения. Решението на МС все още не е минало през парламента.

През последните 10 г. България е платила близо 13 млн. лв. обезщетения по около 659 осъдителни решения на ЕСПЧ. Тези суми включват както обезщетения за неимуществени вреди, така и разноски по делата. Само през 2020 и 2021 г. страната ни е изплатила значителни суми по десетки дела, а за няколко конкретни дела през 2023 г. сумите надхвърлят 140 000 лв..

За периода от 30 г. след ратифицирането на Европейската конвенция за правата на човека общата сума на изплатените от България обезщетения надхвърля 22 млн. лв. От тях над 600 осъдителни решения вече са напълно изпълнени със съответните плащания и приложени мерки за предотвратяване на бъдещи нарушения.

Следете новините ни в GoogleNews