Кой ще върне децата ни? Журналисти от АП разказват от първо лице за трагедията в Мариупол

OFFNews 17 март 2022 в 12:27 4338 0

Снимка БТА/АП - Evgeniy Maloletka

Анастасия Ерашова плаче, прегърнала детето си в болничен коридор в Мариупол, 11 март 2022 г.

Журналистически екип на АП е единственият останал в Мариупол. За трагедията на обсадения украински град журналистите разказват в репортаж, публикуван от АП, който препечатваме с незначителни съкращения.

МАРИУПОЛ, Украйна (AP) - Телата на децата лежат тук, хвърлени в тесния окоп, набързо изкопан в замръзналата земя на Мариупол под постоянния обстрел.

В него е 18-месечният Кирил, чиято рана от шрапнел в главата се оказва твърде тежка за малкото му тяло. В него е 16-годишният Илия, чиито крака са откъснати от експлозия по време на футболен мач на училищното игрище. Тук е момиченцето на не повече от 6 години в пижама с анимационни еднорози - едно от първите деца жертви в Мариупол, загинало от руски снаряд.

Те са положени заедно с десетки други в този масов гроб в покрайнините на града. Мъж, покрит с яркосин брезент, натежал от камъни на рушащия се бордюр. Жена, увита в червено-златист чаршаф, краката ѝ са грижливо вързани в глезените с парче бял плат. Работниците изхвърлят телата колкото се може по-бързо, защото колкото по-малко време прекарват на открито, толкова по-големи са собствените им шансове за оцеляване.

"Единственото, което искам, е това да свърши", казва работникът Владимир Биковски, изваждайки от камион черни чували с трупове. "Да ги прокълна всички, тези хора, които започнаха това!"

Ще дойдат още тела - от осеяните с тях улици и от мазето на болницата, където телата на възрастни и деца са изложени в очакване някой да ги вземе.

Всеки въздушен удар и снаряд, които се стоварват върху Мариупол - понякога по един в минута - показва проклятието на географията, която е поставила града точно на пътя на руското господство в Украйна. Това южно морско пристанище с 430 000 жители се превърна в символ на стремежа на руския президент Владимир Путин да смаже демократична Украйна, но и на ожесточената съпротива на място.

През почти трите седмици от началото на руската война двама журналисти от Асошиейтед прес са единствените представители на международни медии в Мариупол и отразяват хаоса и отчаянието. Сега градът е обкръжен от руски войници, които бавно изстискват живота от него, взрив по взрив.

Няколко призива за хуманитарни коридори за евакуация на цивилни останаха без внимание, докато в сряда украински официални лица не съобщиха, че около 30 000 души са избягали в конвои от автомобили. Въздушни удари и снаряди са поразили родилния дом, пожарната, къщи, църква, полето пред едно училище. Стотиците хиляди останали хора просто няма къде да отидат.

Околните пътища са минирани, а пристанището е блокирано. Храната е на изчерпване, а руснаците са спрели хуманитарните опити за доставянето ѝ. Електричество няма почти никъде, а водата е оскъдна. Жителите топят снега, за да пият него. Родители са оставили новородените си деца в болницата, може би с надеждата да им дадат шанс за живот на единственото място с прилично електричество и вода.

Хората палят парчета мебели в импровизирани скари, за да си стоплят ръцете в студа и да приготвят малкото храна, която все още имат. Скарите са изградени от единственото нещо, което е в изобилие: тухли и метални парчета, разхвърляни по улиците от разрушени сгради.

Смъртта е навсякъде. Местните власти отчитат повече от 2500 смъртни случая по време на обсадата, но много от телата не могат да бъдат преброени заради безкрайния обстрел. Те са казали на семействата да оставят мъртвите си навън по улиците, защото е твърде опасно да се правят погребения.

Много от смъртните случаи, документирани от АП, са на деца и майки, въпреки твърденията на Русия, че цивилни граждани не са били атакувани. "Те имат ясна заповед да държат Мариупол за заложник, да се подиграват с него, постоянно да го бомбардират и обстрелват", заяви на 10 март украинският президент Володимир Зеленски.

Само преди седмици бъдещето на Мариупол изглеждаше много по-светло.

Ако географията определя съдбата на един град, то Мариупол беше на път към успеха със своите процъфтяващи заводи за желязо и стомана, дълбоководно пристанище и големия пазар за двете суровини в световен мащаб. Дори мрачните седмици на 2014 г., когато градът почти падна под властта на подкрепяните от Русия сепаратисти в жестоки улични сражения, бяха избледнели от паметта.

И така до първите няколко дни от инвазията, които бяха до болка познати за много жители. Според заместник-кмета Серхий Орлов около 100 000 души са напуснали града, докато все още са можели. Повечето обаче остават на място, тъй като смятат, че ще могат да изчакат всичко, което ще последва, или в крайна сметка ще си проправят път на запад като много други.

"През 2014 г. усещах повече страх, сега не изпитвам същата паника", каза Аннва Ефимова, докато пазарува хранителни продукти на пазар на 24 февруари. "Няма паника. Няма къде да избягаме, къде можем да избягаме?"

Същия ден украински военен радар и летище се оказаха сред първите цели на руската артилерия. Хората прекарваха по-голямата част от времето си в убежища.  Животът едва ли е бил нормален, но все още може да се живее.

На 27 февруари това се променя, когато линейка пристига в градската болница с малко неподвижно момиченце, което още няма 6 години. Панталонките на пижамата ѝ са окървавени от руския обстрел. Раненият ѝ баща е с нея, а главата му е превързана. Майка ѝ стои пред линейката и плаче. Докато лекарите и сестрите се трупат около нея, един от тях ѝ постави инжекция. Друг използва дефибрилатор.

"Покажете това на Путин", избухва лекар с ярост пред камерата и журналиста на АП. "Очите на това дете и плачещите лекари."

Те не успяват да я спасят. Лекарите покриват мъничкото телце с розовото ù раирано яке и внимателно затварят очите. Сега тя почива в масовия гроб.

Същата география, която толкова дълго време е работила в полза на Мариупол, се е обърнала срещу него. Градът е разположен точно между регионите, контролирани от подкрепяните от Русия сепаратисти - на около 10 км на изток в най-близката точка - и Кримския полуостров, анексиран от Русия през 2014 г. Превземането на Мариупол би осигурило на руснаците ясен сухопътен коридор през целия път, контролирайки Азовско море.

В края на февруари започна обсадата. Пренебрегвайки опасността, неспокойни или може би просто чувстващи се непобедими, както правят тийнейджърите, група момчета се срещат няколко дни по-късно, на 2 март, за да играят футбол на игрището пред едно училище. Избухва бомба. Взривът разкъсва краката на Илия.

Шансовете са срещу него, а все повече - и срещу града. Електричеството отново спира, както и повечето мобилни мрежи. Без комуникации медиците трябваше да гадаят кои болници все още могат да се справят с ранените и по кои пътища може да се стигне до тях.

Илия не можеше да бъде спасен. Баща му, Серхий, пада на земята, прегръща главата на мъртвото си момче и се разплака от мъка.

На 4 март в спешното отделение е още едно дете - Кирил. Малкото момче е ударено в главата от шрапнел. Майка му и доведеният му баща го завиват с одеяло. Надяваха се на най-доброто, но изтърпяха най-лошото.

"Защо? Защо? Защо?" - питаше хлипащата му майка Марина Яцко в болничния коридор, докато медицинските работници гледат безпомощно. Тя нежно размотава одеялото около безжизненото си дете, за да го целуне и да вдъхне аромата му за последен път, а тъмната ѝ коса пада върху него.

Това е денят, в който мракът се настанява окончателно. Украинската телевизия и радио са прекъснати. Стереоуредбите в колите са единствената връзка с външния свят. Пускат руски новини, които описват свят, който не можеше да бъде по-далече от реалността в Мариупол.

Когато се разбра, че наистина няма спасение, настроението в града се променя. Не след дълго рафтовете на магазините за хранителни стоки се изпразват. Жителите на Мариупол се крият през нощта в подземни убежища, а през деня излизат, за да вземат каквото могат, преди отново да се скрият под земята.

На 6 март, както правят отчаяните хора навсякъде, те се обръщат един срещу друг. На улица с тъмни магазини хората разбиват прозорците, отварят металните капаци и вземат каквото могат.

Мъж, нахлул в магазин, се озовава лице в лице с разярения собственик. Хванат е с детска гумена топка в ръцете. Срамът е изписан на лицето му, хвърля топката в ъгъла и бяга.

Наблизо войник излиза от друг разграбен магазин. "Хора, моля ви, бъдете единни. ... Това е вашият дом. Защо чупите витрини, защо крадете от магазините си?" - моли той.

Поредният опит за преговори за евакуация се проваля. На един от пътищата се образува тълпа, но полицейски служител препречи пътя им. "Всичко е минирано, пътищата от града са обстрелвани", казва им той. "Повярвайте ми, аз имам семейство у дома и също се притеснявам за тях. За съжаление, максималната сигурност за всички нас е да бъдем вътре в града, под земята и в убежищата".

Тази агония се вписва в целите на Путин. Обсадата е военна тактика, популяризирана през Средновековието, която има за цел да смаже населението чрез глад и насилие, позволявайки на атакуващата сила да спести на собствените си войници влизане в града. Вместо това цивилното население е оставено да умира бавно и мъчително. Путин усъвършенства тази тактика през годините на своето управление - първо в чеченския град Грозни през 2000 г., а след това в сирийския град Алепо през 2016 г. Той превърна и двата в руини.

"Това е олицетворение на руската война, това, което виждаме сега по отношение на обсадата", казва Матийо Булег, изследовател на руската програма на Chatham House.

На 9 март звукът от руските изтребители в Мариупол е достатъчен, за да накара хората да се крият, да направят всичко, за да избегнат въздушните удари, които знаеха, че ще последват, дори и да не знаеха къде. Този път изтребителите унищожават родилния дом. Оставят кратер на два етажа дълбочина в двора. Спасители носят бременна жена през отломките и прехвърчащия сняг, докато тя гали окървавения си корем, с окървавено лице и безчувствено отпусната настрани глава. "Бебето ѝ умираше в нея и тя го знаеше", казват медиците.

"Убийте ме сега!" - крещи тя, докато се мъчеха да спасят живота ѝ в друга болница, още по-близо до фронтовата линия.

Бебето е извадено мъртво. Половин час по-късно умира и майката. Лекарите нямат време да научат имената им.

Друга бременна жена, Мариана Вишегирска, чака да роди в родилния дом, когато ударът е нанесен. С окървавени вежди и бузи, тя стиска вещите си в найлонова торбичка и се движи по осеяните с отломки стълби, облечена в пижама на точки. Вън от разрушената болница тя гледа неподвижно, с широко отворени сини очи към пращящите пламъци. Вишегирска ражда на следващия ден под звуците на снаряди. Момиченцето Вероника поема първата си глътка въздух на 10 март.

Оттогава двете жени - едната мъртва, а другата майка - се превръщат в символ на почернелия и горящ роден град.

Изправени пред осъдителната присъда от света, руските официални лица твърдят, че родилният дом е бил превзет от крайно десните украински сили, за да бъде използван като база, и е бил изпразнен от пациенти и медицински сестри.

В два туита руското посолство в Лондон публикува изображения на снимки на АП, над които с червен текст е изписано FAKE (фалшиво). Те твърдят, че родилният дом отдавна не функционира и че Вишегирска е актриса, която играе роля. Twitter премахва туитовете. От социалната медия заявяват, че те нарушават правилата й.

Репортерите на АП в Мариупол, които документират нападението с видео и снимки, не откриват нищо, което да показва, че болницата е била използвана за нещо различно от болница. Нищо не подсказва, че Вишегирска, украинска блогърка от Мариупол, е била нещо друго освен пациент. Раждането на Вероника свидетелства за бременността, която майка ѝ грижливо документира в Инстаграм, включително с един пост, в който тя е облечена в пижама на точки.

Два дни след раждането на Вероника четири руски танка, върху които е изписана буквата Z, заемат позиция близо до болницата, където тя и майка ѝ се възстановяват. Журналистът от АП е в групата медицински работници, които попадат под снайперистки огън. Един от тях е улучен в бедрото.

Прозорците дрънчат, а по коридорите се движат хора, които няма къде да отидат. Анастасия Ерашова плаче и трепери, докато държи спящо дете. Обстрел току-що е убил другото ѝ дете и детето на брат ѝ. По главата на Ерашова има кръв.

"Не знам къде да бягам", плаче тя. "Кой ще върне децата ни? Кой?"

В началото на тази седмица руските сили контролират напълно сградата. Затворили са вътре медици и пациенти и я използват като база, според един от лекарите там и местни служители.

Заместник-кметът Орлов прогнозира, че скоро ще се случи още по-лошо. По-голямата част от града остава в капан.

"Нашите защитници ще се защитават до последния куршум", каза той. "Но хората умират без вода и храна и мисля, че през следващите няколко дни ще преброим стотици и хиляди жертви."

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови