Три разказа от Босна и Херцеговина

Кристина Баксанова, bTV Последна промяна на 14 май 2018 в 16:35 5494 0

bTV Репортерите стартира поредица за Западните Балкани, която ще посвети отделни епизоди на всяка една от държавите в региона. В три поредни уикенда Иван Георгиев, Теодора Енчева, Кристина Баксанова и Радослава Домусчиева ще покажат малко познатото лице на Албания и бившите югорепублики - Македония, Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина и Косово.

В поредицата журналистът Кристина Баксанова показва „Три разказа“ от Босна и Херцеговина - на баща, загубил сина си, защото спасява друговерец; мъж, който воюва срещу брат си и баща си, както и едно от последните деца-бежанци, които напускат родината си с военен конвой.

Всяка седмица 80-годишният Раде Алексич е на гробището в Требине. Идва тук, за да говори със сина си Сърджан, убит преди 26 години в разгара на войната в Босна и Херцеговина, когато трите страни – босненски сърби, босненски мюсюлмани и хървати, воюват помежду си.

Сърджан е едно от трите деца на Раде. Първенец по плуване в града, мечтаел да стане юрист като баща си. „Дойде проклетата война”, разказва Раде – Сърджан е мобилизиран в армията на босненските сърби.

„На 21 януари вкъщи звъни телефонът. Обажда се съседка от града и ми казва: „Раде, убиха Сърджан насред площада”. Питам я: „Как така?” Тя казва: „Пребиха го и го откараха в болница”.

На площада в града става спречкване между сръбски войници и местен жител – Ален Главович. Повалили го на земята, сержантът искал да го убие с нож. „Сърджан видял всичко това и се спуснал към тримата войници. А те го нападнали… Така, за да спаси Ален, синът ми загина”, разказва почерненият баща.

На погребението идват всички мюсюлмани, но не и сърбите – за някои Сърджан е предател: „Стиснах със зъби, погребах го, напълнихме гроба с младостта му”.

Постъпката на Сърджан дълго е пазена в тайна. И след войната: „Казвам, че на 21 януари над Требине се надвеси черен облак над площада в града, където искаха да убият човек само защото има друга вяра и друго име. Това, което Сърджан направи е, че спаси честта на града”.

Преди няколко години историята откриват журналисти. Пресъздават я и във филм. Сърджан се превръща в легенда. Посмъртно е удостоен с ордени и награди като защитник на човешките права. На негово име наричат улици в Сараево и в Нови Сад, но и в Подгорица и Белград.

На гроба на Сърджан всяка година своите две деца води и Ален – мъжът, който Сърджан спасява на площада. След войната той напуска Требине и родината си. Избира да живее на друго място в Европа.

Раде си остава в града. Срещал ли е убиеца на сина си? „Виждам го често. И днес го видях. Минах покрай него, беше се подпрял пиян на една ограда. Хората не се гледат. (…) Не се извини. Само в съда каза: „Господи, прости ми, че убих това момче”. Неговите думи не са важни. Важен е разказът за човека. Ако сме успели от делото на Сърджан да предизвикаме повече човечност, повече доброта...”

На възрастта на Сърджан и също на фронта в онези години е и Зоран Лакета от Мостар. Но той воюва на страната на хърватите – в една „варварска война, в която бяха заробени и войници, и цивилни”.

Централна улица в града е фронтова линия, на която Зоран се сражава. Улицата все още пази белезите на онези години. Като "Къщата на мълчанието" – една от сградите мишени на обсадата в Мостар. На другия край на фронтовата линия – от мюсюлманската страна, е родният му брат.

Една сватба в нощта на 8 срещу 9 май разделя двамата братя от двете страни на Мостар. Зоран жени приятеля си хърватин в едната част на града, а брат му е с най-добрият му приятел мюсюлманин в другата част на Мостар. Няколко часа по-късно, на 9 май двамата братя осъмват в две различни страни. Започва сблъсък между бошняци и хървати, които дотогава воюват заедно срещу сърбите.

„Мостар е малък град. Живеехме всички като едно семейство. Как да кажа „Отивам на война за своя народ”?! Как да реша къде да отида, като съм уважавал съседа си и той – мен. Кой е моят народ? Изведнъж аз трябваше да мразя моя най-близък съсед само защото е мюсюлманин или бошняк, както и другия ми съсед, само защото е хърватин и католик. А всички живеехме заедно. Но дойде това лошо време”, разказва Зоран.

Баща им воюва на трета страна – на босненските сърби: „Най-мъчно ми беше за майка ми. По това време тя не знаеше къде сме – живи ли сме, мъртви ли сме, добре ли сме, гладни ли сме, има ли ни?! Тя понесе най-голямата болка, най-голямата мъка заради нас тримата”.

В боевете на 6 август 1993 г. Зоран губи брат си: „Най-лошото стана, когато моят Гого, брат ми загина. Научих за смъртта му от радиото”.

Горан е убит от граната, изстреляна от хърватските части, в които воюва Зоран. „Европейската общност, международната общност, ООН - те бяха тук и гледаха, гледаха, така както гледаха и Сребреница”, подчертава Зоран.

26 години по-късно той често е около възстановения Стари мост над Неретва, но казва, че все още има жители на Мостар, които от 26 години отказват да преминат на другата страна. Призраците на войната постепенно изчезват, но ги заменят гняв и огорчение от новия живот.

Авиоинженер по образование, Зоран никога не е работил като такъв: „25 години работя на черно и едва ли съм единственият нарушител в тази държава. Ето, започнете от мен: Как съм работил толкова време на черно?! Какво е правила властта, къде са били тези институции да кажат: „Ти работиш на черно и трябва да платиш някои данъци”. Започнете от мен. Какво работят всички тези власти?”

Казва, че мирното споразумение от Дейтън, което регламентира новата структура на държавата, само спира войната, но не намира решение. Родината му е в постоянна политическа криза. На есен ще има нови парламентарни избори.

Не иска да гласува за националисти, но и не вижда нито една демократична партия. Винаги подава невалидна бюлетина. Не вярва, че родината му скоро ще стане част от европейското семейство: „Ние сме в задния двор на Европа, защото имаме корумпирана власт. Те се страхуват да влезем в ЕС, защото се нахраниха и ограбиха земята. Утре ако влезем в ЕС те ще трябва да отговарят за действията си”.

През последните години, както много свои сънародници, Зоран търси изход на Запад. Подава документи за убежище в две държави, но молбите му са отхвърлени. Дори попада в ареста. Връща се в Мостар.

Каква е историята на Махир – детето-бежанец, което напуска родината си с последния военен ковой – гледайте пълния филм на btvnovinite.bg.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !