На 1 май 1966 г. във врачанското село Згориград се случва едно от най-мащабните наводнения в най-новата ни история, припомня БНР. Заради мерките срещу разпространението на коронавируса събитията за отбелязване на трагичната дата тази година са отменени. 

Преди обяд, дигата на хвостохранилището на мина “Плакалница” във Врачанския балкан се къса. Село Згориград и крайните квартали на Враца (гъсто населения квартал “Кемера”) са залети от 450 000 кубически метри лава-подобна смес съдържаща “кал, тиня и вода” и отровни химически елементи (тежки метали, цианиди), вкл. камъни и дървета, които повлича по пътя си. Калта изминава 7 километра и достига до площада в центъра на Враца, където малко по-рано е приключила манифестацията за Деня на труда 1-ви май.

Официално, тогавашната комунистическа власт, оповестява само за 100-ина загинали, но по-късно става ясно, че жертвите на инцидента са над 500 (има сведения за 118 обезобразени до неузнаваемост трупове, от които 4 на деца), ранените 2000, разрушени са над 150 къщи, 300 семейства остават без дом, а покривите на 1000 къщи са отнесени от стихията. Данните са неофициални, от различни източници.

В пресата бедствието се отразява пестеливо с единствен акцент - всеобщата държавна мобилизация за пълно възстановяване на района и изплащане на милиони левове за пострадалите и нови домове.

Въпреки мълчанието за причините още тогава е ясно, че трагедията е причинена от безстопанствено отношение. Зад спуснатата информационна завеса прибързано се дават четири осъдителни присъди, които обаче остават на най-ниско ниво.

В засегнатото село Згориград и до днес споменът за опустошението, което променя съдбата на поколения, е активен - и за преживелите трагедията, и за родените след нея.

Ето и част от спомените на местните хора:

„Отварям печката, та да видя агнето дали е готово, гледам иде една тъмница от върха“.

„Иде отгоре някаква вълнá, ама страхотна, и гърми. Къщата пада, преди вълнáта да я докосне. Всичко кал, тиня, сива. Само едни писъци“.

„Това си е традиция за 1-ви май да се коли агне. Хората си се веселиха, но така стана, че не е им било писано да отпразнуват този 1 май 1966 година. Хората просто не са очаквали такива чудеса“.

Опустошенията след бедствието

„Преди да стане тая работа, седмица валеше дъжд, не спираше. И казаха, че някаква подпочвена вода е подкопала стената. Тя не беше много сериозна стена. Нямаше бетон, направо от пясък, отвън се слагаха камъни и се садяха люляци. Мои вуйчо и чичо работеха на язовира и се обадили на директора, и му казали, че става лошо и водата ще откъсне язовира. Той им казал, мълчете, правете каквото правите, ама днес да не е, че ще провалим празника“.

„Когато се обърнах нагоре, всичко се захлупи, от моста изхвръкна 15-метрова вълнá“

„И то не е баш вода, а нещо като лáва“

„Една ударна вълнá, която отива надолу, удря на зиг-заг и събаря всичко“.

„Цели семейства си заминаха“.

„С хеликоптери започнаха да издирват труповете“.

„Думите са положени в две плоскости - едната е официалната лексика, другата е лексиката на хората, които са преживели това нещастие. Наводнението от 1-ви май 1966 е оставило незаличим белег… Изведнъж става така, че 1-ви май заменя Гергьовден и хората в Згориград помнят не наводнението, а че са били опекли агне за Гергьовден... Тази промяна води до промяна в начина на възприемане на обстоятелствата и събитията. Между манифестацията и агнето идва водата и отнася хората, голяма част не се знае къде, защото много от хората не са били намерени. Наводнението е ужасно бедствие, което потриса оцелелите, прави ги несигурни и поражда у тях ужасен страх от необяснимостта на това, което се е случило... Проблемът има различни интерпретации. Постановлението на Министерския съвет не говори за природно бедствие, не говори за бедствие, причинено от промишлена авария, нито за бедствие, причинено от човешка грешка, а говори за обществено бедствие. Самата номинативност на думата обществено говори за нещо, което, едва ли не, обществото е трябвало да изживее тогава. Има такива характеристики самото отношение на властта към това ужасно човешко нещастие, които и до ден днешен поставят ужасно драматични въпроси“.