По данни от изследване на Националния център за парламентарни изследвания, проведено в периода 6-20 юни 2023 г., всеки трети пълнолетен българин би предпочел да живее по времето на управлението на Тодор Живков. Това е интересен феномен, който повдига редица въпроси, свързани с генезиса на подобни предпочитания. Още повече, че в социалните мрежи често могат да бъдат срещнати спорове относно това дали качеството на живот е по-добро в настоящето или е било най-добро в годините на комунизма. 

Това се казва в анализ на Ралица Симеонова-Ганева, Калоян Ганев, Мартин Иванов, публикуван в сайта Редута, който бе основан от Стойко Тонев, познат на читателите като Тони Филипов, д-р, и на който може да бъде закупена последната му седма книга „Из делниците на един луд“. 

Анализът на Редута 

Отговорите на тези и други подобни въпроси в общия случай са субективни, като най-често са силно повлияни от семейна среда, принадлежност към социална група, материално положение, възраст, образование и пр. Тези отговори не почиват на факти, а предимно на емоции и убеждения. Същевременно, ако трябва да се търсят обективни отговори, то трябва да е ясно, че намирането им не е тривиална и лесна задача. За да бъдат формулирани, те изискват солидна фактология, част от която се състои от статистически данни относно цените, заплатите и потреблението в различните епохи.

Задачата се усложнява допълнително от факта, че от 09.09.1944 г. до настоящето националната валута в България е сменяна цели четири пъти (макар и името на валутата да остава същото). Вследствие на това директното сравнение на цените и заплатите за различните периоди е практически невъзможно. Отделно от това стои всеобщият проблем с повишаването на ценовото равнище във времето, което води до допълнителни трудности при сравняване на номиналните величини във времето. Последното изисква да бъдат изчислявани т.нар. реални цени и заплати (т.е. заплати и цени, „изчистени“ от влиянието на инфлацията), които носят по-голяма информационна стойност, особено когато се оценява издръжката на живота на средностатистическия потребител. Картината се допълва и от обективното оценяване на покупателната способност на доходите, като се пресметне какво количество стоки и услуги може да се закупи във всеки един период с една заплата или пенсия.

През последните няколко години нашият екип отдели време, усилия и средства да събере и обработи значителна по обем информация за цени, домакински бюджети, парични реформи и пр. Тази информация в частност беше използвана за конструирането на индекс, проследяващ ценовата динамика по днешните български земи от 1750 г. до настоящето.

С помощта на този индекс и допълнителни изчисления, предлагаме на читателите на Редута някои исторически факти, организирани в таблици и графики, с чиято помощ се опитваме да дадем отговор на въпроса „Кога хлябът и потребителските стоки са били най-достъпни?“. За по-голяма пълнота на разискването, в началото на изложението представяме и някои любопитни факти и констатации за проведените парични реформи в България. За повече информация в края на статията добавяме и линкове към наши научни публикации и презентации по засегнатите теми. Всички цитирани първични данни (цени, потребление, национален доход и пр.) са от официалните документи, изготвяни от статистическите власти и централната банка в България.

Българският лев и паричните реформи: пет валути с едно име

Българският лев е въведен за пръв път през 1880 г. Въпреки инфлационните епизоди (Балкански войни, 1912–1913 г.; Първата световна война и др.), парични реформи не са извършвани до 1947 г. Три парични реформи са предприети от комунистическия режим в периода 1947–1962 г. Четвъртата парична реформа е проведена през 1999 г. Въпреки че името на българската валута остава непроменено, тези реформи де факто представляват актове на въвеждане на нови валути.

След преврата от 1944 г. и завземането на властта от водената от БКП коалиция Отечествен фронт, новите власти са изправени пред сериозни предизвикателства, свързани с дефицит на основни стоки, черни пазари, бушуваща инфлация и т.н. Тези тенденции обаче не са необичайни за останалата част от Европа – всички европейски държави са изправени пред сходни проблеми, особено такива, свързани с опити за укротяване на инфлацията. Решенията, които са приложени на ниво държавно управление, се различават в зависимост от принадлежността към Източна или Западна Европа. В България стриктно е следван примерът от проведените парични реформи в Съветския съюз.

В периода 1944–1951 г. инфлацията в България възлиза на 110.6%. За укротяването ѝ са въведени два вида мерки: контрол на цените (административно фиксирани цени) и провеждане на парични реформи с цел експроприация на парични притежания.

Първата реформа се провежда през март 1947 г. На повърхностно ниво тя е обоснована с необходимостта от подмяна на износени и повредени стари банкноти (емитирани преди 1943 г.). Населението и бизнеса разполагат само с една седмица да обменят старите левове с нови в съотношение 1:1. Въведени са ограничения какъв размер суми могат да бъдат обменяни, така че да бъдат иззети средства от частния бизнес и по-заможното население. За по-малко от месец парите в обращение намаляват от 70.3 млрд. лв. на 21.9 млрд. лв. Въпреки че това е безпрецедентен шок върху паричното обращение, официално целящ овладяването на инфлацията, ефектът е краткотраен. Към края на 1947 г. количеството на банкнотите и монетите в обращение се възстановява значително, а ефектът върху инфлацията се оказва не толкова голям. Единственият дълготраен ефект от тази първа парична обмяна е по-равномерно разпределение на богатството сред населението и елиминирането на съществуващите бизнес и интелектуални елити.

Втората парична реформа е извършена през 1952 г. По своя замисъл тя напомня реформата от 1947 г.: целта е да бъде допълнително иззето богатство от малкото останали частни предприятия и по-богати домакинства. В същото време тази реформа е далеч по-сложна, тъй като включва широк набор от обменни курсове, които да бъдат използвани при конвертирането на стари левове в нови. Например, касовите наличности на държавните предприятия са преобразувани в съотношение 25:1, докато за частните предприятия това съотношение е използвано само за фонд работна заплата. Всички останали наличности са преобразувани при съотношение 200:1. За паричните средства на гражданите е използвано съотношението 100:1. За личните банкови депозити обменните курсове са играли ролята на прогресивното данъчно облагане. Отчетената загуба на домакинства и частни предприятия възлизат на 857 млн. нови лв., докато обменената валута възлиза на 34 млрд. лв. По груби оценки количеството пари намалява рязко (с приблизително 50%) в рамките на седмица през май 1952 г. Отново, както при първата парична реформа, голяма част от това намаление е компенсирано с увеличаване на количеството на банкнотите и монетите в обращение през следващите месеци. Реформата от 1952 г. е придружена от въвеждането на система от фиксирани цени за всички основни стоки и услуги. Съветският пример отново е последван: цените са определени така, че насъщните стоки и услуги да са напълно достъпни, а потреблението на други – контролирано. Това на практика означава, че не за всички цени е приложено официалното съотношение 25:1. Този подход води до тежки изкривявания както на номиналните, така и на относителните цени и натрупването на значителен скрит инфлационен натиск, който се проявява в дългосрочен план. В крайна сметка властта все пак успява да създаде дефлационни тенденции до 1960 г. Като се има предвид липсата на разумна парична политика и влошаващата се фискална дисциплина през 50-те години, укротяването на инфлацията може да бъде приписано само на приложения контрол на цените.

Интересна констатация е, че дълготрайните материални активи не са били преоценени в рамките на паричната реформа от 1952 г. Техните стойности са запазени с имплицитно използваното съотношение 1: 1. Това води до изкуствено завишаване на амортизационните отчисления, което чисто счетоводно увеличава стойността на продуктите, произвеждани през 1952 и следващите години. Това предполага, че за известен период съвкупното производство на България е значително надценено. Това обяснява в голяма степен официално отчетения растеж на националния доход от над 21% през 1952–53 г.

Третата (и последна) реформа, проведена от комунистическите власти, се провежда от 1 януари до 31 март 1962 г. Валутата се обменя в съотношение 10: 1. Реформата включва и преизчисление на всички цени, заплати, задължения и др., в т.ч. и пълно преизчисляване на стойностите на всички дълготрайни материални активи. Любопитен факт е, че реформата е замислена като неутрална за паричното предлагане, но въпреки това тя има значителен, макар и краткотраен, ефект върху него. Новината за предстоящата реформа е разпространена през декември 1961 г. Населението изпада в паника, все още носещо спомените за изземването на парични средство през 1947 и 1952 г. Резултатът е ликвидна криза в банковата система. За кратък период са изтеглени огромен обем пари, които незабавно са били използвани за закупуване на всичко, което е налично в магазините. Централната банка нарича тази реакция „психоза“ и „бягство от пари“ в официалния си годишен доклад. Отчетено е ненормално намаление на парите в обращение поради необичайно високо ниво на потребление в края на 1961 г. През 1962 г., след като става ясно, че няма да има отчуждаване, парите в обращение и банковите депозити започнат да се връщат към обичайните си нива. През тези години нивото на цените също се увеличава: инфлацията достига до 3,1% през 1962 г. и 2,4% през 1963 г.

По наши оценки контролираните цени по време на комунизма почти успяват да предотвратят появата на инфлация. За 1952–88 г. натрупаното повишение на цените (измерено чрез ценовите индекси, публикувани от официалните власти) възлиза на 7,5%. За такъв дълъг период това е относително ниска стойност. За същия период обаче количеството пари в обращение се увеличава с 9 404,3%. В известна степен нарастването в паричното обращение се обяснява от натрупаното нарастване на съвкупното производство (с 1 233,3%, ако се измерва чрез националния доход). Въпреки това, несъответствието между официално контролираната инфлация и количеството пари е много голяма и показва, че през годините на комунистическия режим е натрупан огромен инфлационен натиск. Ако е трябвало да бъдат направени адекватни корекции на ценовото равнище, които да елиминират дисбаланса между количеството пари и производството, в навечерието на прехода цените е трябвало да бъдат увеличени приблизително седем пъти. Първата индикация за освобождаване на инфлационния натиск се наблюдава още през 1989 г., когато инфлацията възлиза на 12,6%.

В началото на 90-те години производството намалява значително. Съветът за взаимна икономическа помощ се разпада, което води до загубата на големи експортни пазари и доставчици. Либерализацията на цените, зараждащите се пазарни механизми и продължаването на старите практики печатането на банкноти да следва механично търсенето на пари упражняват силно влияние върху ценовото равнище. Като се има предвид наследеният инфлационен натиск от предходния период, липсата на реформи и провежданите неблагоразумни политики, изключително високата инфлация е неизбежна. Нивото на цените се повишава с 473,7% през 1991 г., последвано от известно забавяне на инфлационния темп през 1992 и 1993 г. Инфлацията се ускорява отново през 1994 г. до 121,9%, след което се забавя временно до 32,7% през 1995 г. Икономическата и политическата криза от 1996 г. води до нови инфлационни вълни. В края на същата година увеличението на цените е с 364,1%. През 1997 г. то достига до 547,7%, като някои от месеците на тази година се характеризират с хиперинфлационни процеси. За 1990–97 г. натрупаната инфлация възлиза на 214 205,4%. Това драстично нарастване на ценовото равнище е съпътствано от увеличаване на количеството пари в обращение с 21 922,3% и спад на съвкупното производство с 35,7%. Въвеждането на валутния борд през лятото на 1997 г. слага край на провеждането на неблагоразумни икономически политики. Темпът на инфлация спада драстично и с няколко изключения остава на едноцифрени нива. През 1999 г. се провежда четвъртата валутна реформа. Валутата е обменена в съотношение 1000: 1 без никакви ограничения. Същата обменна ставка е приложена и за всички активи, пасиви и цени.

Инфлация, цени и заплати

В най-новата българска история се наблюдават два основни инфлационни епизода. Първият обхваща три десетилетия и се отнася до годините на двете световни войни и междувоенния период (1914-1944 г.). В него потребителските цени нарастват над 62 пъти по официални индекси. Вторият включва периода 1989-1999 г., когато регистрираната инфлация е несравнимо по-висока: нарастването на цените възлиза на над 2300 пъти.

Да се върнем на основния въпрос за достъпността на потребителските стоки във времето. Една от стоките, към чиято цена са най-чувствителни хората, е хлябът (тъй като и понастоящем той продължава да бъде основна храна в менюто на българите). Ето защо правителствата на България почти винаги са ѝ обръщали специално внимание и са предприемали действия, за да предотвратят значителни ценови шокове. Отделно от това, с много малко изключения, България успешно е задоволявала вътрешните си потребности и е реализирала износ на зърно. Това е довело до значителна стабилност на реалната (т.е. коригираната спрямо инфлацията) цена на хляба в дългосрочен план. По политически съображения през комунистическия период реалната цена на хляба е намалена драстично и поддържана на много ниско ниво: през 1944 г. тя е 0,68 лв., докато през 1989 г. тя спада до 0,24 лв. (посочените реални цени са в постоянни лева, като за база е използван българския лев от 1880 г.). Това става благодарение на строгия административен ценови контрол, както и на значителното нарастване на производителността в селското стопанство. Падането на комунистическия режим води до повишения и нестабилност в реалната цена на хляба през 90-те години, като тя достига нива от 0,35 – 0,39 лв., които са съпоставими с тези от 60-те години. След присъединяването на България в ЕС и най-вече след 2010 г., реалната цена на хляба спада до най-ниските си исторически стойности от 0,18-0,20 лв.

Що се касае до останалите стоки (с малки изключения, например цигарите), интересна констатация е, че след присъединяването на България в ЕС се наблюдава ясно изразен спад на реалните им цени. Това е в противоречие с мита за по-евтини стоки от времето на комунизма. Тази констатация е напълно в съответствие с развитието на технологиите, пазарите и конкуренцията в България през последните три десетилетия. Намалението на реалните цени е пряко потвърждение на факта, че днес основните стоки и услуги са по-достъпни за българските потребители.

Как стои въпросът с доходите от труд? Номиналните заплати нарастват непрекъснато както в годините на комунистическия режим, така и в периода на прехода. Размерът на това нарастване е огромен и често води до объркване при опит за анализ. Например, при сценарий, в който нито една от споменатите парични реформи не е проведена, то през 2023 г. номиналната средномесечна заплата би била приблизително 494 млн. лв. При друг сценарий, в който не е проведена само паричната реформа (деноминацията) от 1999 г., то към 2023 г. средномесечната заплата би се равнявала на приблизително 2 млн. лв. За улесняване на анализа и повишаване на качеството на изводите относно това дали реално българите получават повече или по-малко пари от труда си в различните периоди, тези нараствания следва да бъдат коригирани спрямо натрупаната инфлация за последните седем десетилетия.

Каква е динамиката на реалните заплати през периода 1948-2023 г.? Ако изберем да работим с валутата преди деноминацията (левовете в обращение през периода 1962-1998 г.), то можем да кажем, че през 1948 г. реалната средномесечна заплата възлиза на около 25 лв. (колкото е и номиналната, тъй като приемаме, че ценовият индекс, с който ще работим, е при база 1948 г. = 100). Поради голямата инфлация през следващите години тя рязко намалява, достигайки до приблизително 20 лв. през 1951 г. През следващите близо четири десетилетия, реалната заплата нараства значително с относително устойчиви темпове, достигайки до най-високата си стойност от приблизително 151 лв. през 1988 г. Успехът на комунистическия режим по отношение на повишението на реалните заплати в голяма степен се дължи на контрола на потребителските цени. Този успех има висока цена, състояща се в генерирането на огромен инфлационен натиск. С други думи, в края на 80-те реалните заплати са в голяма степен изкуствено завишени. Допълнително следва да се споменат още два важни факта. Първо, достигнатите нива на реалните доходи в края на 80-те години в никакъв случай не поставят българите в сравнително по-добра позиция спрямо гражданите на други източноевропейски, а още по-малко спрямо западноевропейски страни. Второ, илюзията за относително високи доходи се подхранва от перманентния недостиг на редица потребителски стоки в магазинната мрежа – с тези доходи не може да се купи кой знае какво. Това обяснява и високите нива на спестявания (под формата на спестовни влогове) в България в края на 80-те години.

Инфлационният натиск, трупан няколко десетилетия, започва да се освобождава още през 1989 г. В резултат на това реалните средномесечни заплати започват да спадат рязко, като за пет години, през 1994 г., те достигат нивата от 1955 г. (приблизително 50 лв.). Образно казано, това представлява връщане с 40 години назад във времето.

В средата на 90-те години, поради рекордно високата инфлация, предизвикана от неблагоразумните политики на ниво държавно управление, се наблюдават още по-големи и резки спадове в реалните доходи от труд. През 1996 г. реалната заплата намалява до приблизително 21 лв., с което почти се изравнява с нивата от следвоенните години. При това положение е сравнително лесно да се обясни негативната оценка за 90-те години на поколенията, които са преживели привидния възход от 50-те до 80-те години. За много от тях събитията от началото на прехода са причината за заличаване на постигнатото материално благополучие от миналото.

След въвеждането на валутния борд през 1997 г. динамиката на реалните заплати е почти изцяло положителна. Малки спадове се наблюдават единствено през 2000 и 2022 г. От 1997 г. до 2021 г., реалните заплати успяват да достигнат нивото на реалните доходи от 1988 г. Това означава, че за по-малко от четвърт век пазарни отношения (в т.ч. без изкуствено задържане на цените) е постигнат същият успех, който комунистическият режим постига за 40 години. Особено положително на реалните заплати влияе присъединяването на България към ЕС – за периода 2007-2023 г. те се увеличават със 169%. Нашите предварителни оценки показват, че през 2023 г. нивото им вече превишава максимума, постигнат в годините на комунистическия режим. (Следва да се има предвид и факта, че за разлика от периода до края на 80-те, когато почти всички заети лица са наети по трудов договор и получават заплата, понастоящем понятието „работна заплата“ се отнася до около едва 2/3 от заетите лица, докато останалата 1/3 са самонаети и по правило доходите им са по-високи.)

Тук възникват два основни въпроса: „Защо динамиката на реалните заплати през 90-те години на прехода е толкова негативна?“ и „Възможна ли беше по-добра траектория на развитие след приемането на страната в ЕС?“. На първия въпрос вече беше даден отговор. Накратко той гласи, че тя се дължи в голяма степен на наследството от близкото минало. За да бъде отговорено на втория е необходимо да бъдат анализирани ролята на структурата на икономиката, правителствените политики и решенията на бизнеса през последните 25 години.

Домакински бюджети, потребление и покупателна способност

Въпреки не особено благоприятното развитие на реалните заплати през периода на прехода, по-ниските реални цени изцяло променят количеството и вида на закупуваните стоки и услуги, структурата на домакинските бюджети и покупателната способност на доходите.

Закупените количества от домакинствата от най-насъщните хранителни стоки през годините на прехода допълва разказа по-горе. Например, в началото на прехода закупените количества бял хляб средно от домакинство за една година възлизат на 228 кг, по време на кризисните години от 90-те това количество достига до пиковите си стойности – приблизително 300 кг. След това потреблението на бял хляб се свива значително, достигайки до стойност 95 кг. средногодишно на домакинство през 2021 г. г. Съвсем различна е динамиката при закупените количества яйца и месо. В най-тежките години на прехода, средностатистическото домакинство силно ограничава потреблението си на тези продукти. През 1997 г. на годишна база броят закупени яйца е малко над 100, при 286 броя през 2021 г., а средногодишно закупеното количество свинско месо от домакинство е приблизително 4 кг., докато през 2021 г. то възлиза на 27 кг. Тези факти добре илюстрират нивото на бедност на българите по време на кризите от началото на прехода. По-голямото количество закупени стоки след края на 90-те години се дължи на повишаването на покупателната способност на доходите. Например, в началото на прехода (през 1990 г.) с една средномесечна заплата могат да бъдат купени 756 кг. бял хляб, а през 2021 г. това количество достига до 862 кг.; през 1990 г. заплата стига за 69 кг свинско месо, а през 2021 г. – за 194 кг.

Несъмнено интересни са развитията в потреблението на някои основни за домакинствата днес нехранителни стоки като хладилници, перални машини и цветни телевизори. В края на 80-те години 86.3% от домакинствата в България притежават хладилник, 15.3% притежават автоматична пералня, 28.6% притежават цветен телевизор, а 92.3% притежават черно-бял и/или цветен телевизор (по данни от проучването „Градът и селото ‘86“). За съпоставка, в Унгария по това време средно на 100 домакинства се падат по над 130 хладилника, над 100 перални машини и над 110 телевизора. Сравненията с капиталистическите страни са далеч по неблагоприятни (вж. например Cabeza et al., 2018). Причините за сравнителното изоставане по отношение на домакинските уреди са две – относително високата цена на техниката по време на комунистическия режим и недостатъчното предлагане на такава. При отварянето на икономиката към външните пазари незадоволените потребности и предлагането на относително по-достъпна техника водят до необичайно високи нива на закупени хладилници, автоматични перални и цветни телевизори в началото на 90-те (особено на цветни телевизори през 1990-91 г.). С развитието на пазара и навлизането на нови технологии цената на техниката за бита става все по-достъпна. Например, докато през 1990 г. са били нужни повече от три средномесечни заплати за покупката на един цветен телевизор, то през 2021 г. две заплати стигат за седем телевизора.

Подобреният достъп до разнообразни стоки и услуги води до съществени изменения в модела на потребление на средностатистическия българин. Векове наред той е заделял половината от бюджета си за храна. Първото намаление на дела на разходите за храна се наблюдава по време на комунистическия режим. През 90-те години, този дял отново се повишава. Едва в навечерието на присъединяването ни към ЕС, делът на разходите за храна намалява чувствително, което недвусмислено показва, че средностатистически качеството на живот се подобрява значително от тогава насам. Тези положителни тенденции се дължат преди всичко на отварянето на икономиката, навлизането на нови технологии и развитието на пазарните отношения.

2009-та е годината, която маркира значително подобрение на покупателната способност. Тогава получаващите средномесечна работна заплата в България могат да потребяват повече хранителни стоки спрямо работещите в края на социализма. Ако разгледаме условна потребителска кошница, съдържаща по килограм или литър основни хранителни стоки и алкохол (по половин литър вино и ракия), то може лесно да проследим динамиката в покупателната способност на доходите. Днес средномесечната заплата стига за закупуването на 22 потребителски кошници. В началото на комунистическия режим по време на тежкия следвоенен период средномесечната заплата е стигала за 6 такива потребителски кошници, средномесечната пенсия – за 1, а минималната заплата (пресметната като половината на средната за периода преди 1989 г.) – за 3 кошници. Най-високата покупателна способност на доходите се наблюдава в края на 80-те години, когато със средномесечната заплата е можело да бъдат закупени 14 такива потребителски кошници (значително по-нисък брой от този през 2023 г.), а със средната пенсия – 8 кошници. През 90-те години покупателната способност на доходите рязко се влошава, като тя достига до нивата от 50-те и 60-те години на ХХ век. Особено уязвими групи по време на кризата от 90-те години са пенсионерите и лицата, получаващи минимални заплати – месечните им доходи са стигали за 3 потребителски кошници. Едва през последните 2-3 години средномесечните пенсии позволяват по-голям брой потребителски кошници с избраните храни, отколкото преди прехода.

Кога хлябът и потребителските стоки са били най-достъпни? Каква е поуката?

След този кратък анализ, който с цел да бъде достъпен и четим, не включва много други важни детайли, можем да се опитаме да дадем отговор на въпроса „Кога хлябът и потребителските стоки са били най-достъпни?“.

Ако пренебрегнем фактите, то този отговор зависи от това кого питаме. Ако се обърнем към средностатистически пенсионер или по-възрастен работещ на заплата под средната за страната (преживели всичко гореописано), то много вероятно запитаният ще си спомни с топли чувства за 80-те и ще изрази огорчение от годините на прехода. Ясно е, че личните преживявания водят до пристрастност в отговорите.

Ако стъпим на фактите и статистиката, отговорът е лесен – днес потребителските стоки и в частност хлябът са значително по-достъпни за средностатистическия българин.

От този разказ могат да бъдат направени редица изводи и да бъдат извлечени немалко поуки. Ще откроим няколко, които ни се струват по-съществени. На първо място, българското общество е изминало много дълъг път на развитие, като доходите и потреблението са се повишили значително. Второ, задържането на инфлацията чрез контрол на цените има своята цена. Колкото по-дълго задържаме цените, толкова по-голям е ценовият шок, който следва от либерализирането им впоследствие. Трето, смяната на парите сама по себе си не може да доведе нито до инфлация, нито до просперитет. Овладяването на инфлация и повишаването на реалните доходи е функция преди всичко на провеждането на благоразумна икономическа политика както в краткосрочен, така и в дългосрочен план. Накрая, но не и на последно място по важност, с развиването на пазарните отношения и влизането на България в ЕС реалните доходи нарастват, реалните цени намаляват, покупателната способност се подобрява, а през последните години потреблението е осезаемо по-високо от 80-те години.