Гинка Илиева: Приемната грижа не трябва да спира на 18 години

Гинка Илиева е приемен родител от 13 години и е програмен мениджър на Националната асоциация за приемна грижа. Има висше образование в областта на социалната педагогика. В своето развитие като приемен родител Гинка постига много добри резултати, заедно със семейството си, а ефектите за децата са повече от видими. Гинка Илиева е майка на трима сина и баба на трима внуци.

Вярно ли е, че в България интересът към приемната грижа намалява?

Да, вярно е, че в България интересът към приемната грижа намалява. Според данни на Националната асоциация за приемна грижа, общественият интерес към приемната грижа намалява, докато все повече деца се нуждаят от нея. Социологическо проучване, проведено от агенция "Тренд" по наша поръчка през юли 2024 г., показва, че едва 15% от българите биха станали приемни родители, докато 68% категорично отказват, а 17% не могат да преценят дали биха приели такава роля. Основните причини за този спад включват липсата на социална сигурност за приемните семейства, общественото неразбиране на приемната грижа и недостатъчната подкрепа от страна на институциите. Приемните родители работят на граждански договори, без осигуровки за болест, безработица или майчинство, което води до демотивация както на настоящите, така и на потенциалните приемни родители.

Доколко приемното родителство в България се управлява и контролира от социалното министерство?

Приемното родителство в България е като тиха битка – битка за съдбите на деца, които се нуждаят от дом, топлина и разбиране. Държавата е тази, която създава нормативната рамка. Именно Агенцията за социално подпомагане (АСП), както и общините отговарят за одобряването, обучението и контрола на приемните семейства. Но има ли достатъчно подкрепа? Достатъчно разбиране? Достатъчно човечност в системата? Данните на нашата асоциация показват, че все по-малко хора искат да станат приемни родители. Причините – несигурност, сложни обществени нагласи, недостатъчна социална защита.

Децата, които вече са преживели изоставяне, несигурност и болка, отново могат да попаднат в ситуация, в която липсват достатъчно подготвени и мотивирани приемни семейства. Да, социалното министерство има основната роля в контрола и управлението на приемната грижа, но без истинска ангажираност, без реални подобрения в условията и без по-голяма обществена информираност, системата ще продължава да губи хората, които искат да помагат. А децата ще продължават да чакат.

От доста време алармирате, че няма трудови договори за приемните родители, защо е така според Вас?

Това е един от най-болезнените въпроси, когато говорим за приемната грижа в България. Как е възможно хора, които даряват любов, дом и грижа на деца в риск, да бъдат оставени без социална защита? Как може тези, които поемат толкова голяма отговорност, да бъдат принудени да живеят в несигурност? От години алармираме, че приемните родители работят на граждански договори. Те посвещават живота си на децата, които най-много се нуждаят от стабилност, но самите те не получават такава от държавата. Това не е просто несправедливо – това е опасно. Много хора се отказват от приемното родителство, не защото не обичат децата, а защото не могат да си позволят да бъдат приемни родители. Това не е доброволческа дейност, това е истинска професия, която изисква денонощна ангажираност, огромна емоционална сила и пълна отдаденост. Тези хора не просто „гледат“ деца – те ги лекуват, обгръщат ги с любов, учат ги да се доверяват отново. И решението е толкова просто - специален трудов договор за приемните родители. Ако държавата не подкрепи приемните родители, тя предава децата. А това не трябва да се допуска.

Област Видин е давана и от Вас като пример за град с най-много приемни родители на глава от населението, а там провеждахте и обучения наскоро. Смятате ли, че случаят с Мариян от Кула ще повлияе негативно на тази тенденция?

Случаят с Мариян от Кула е трагедия, която разтърси не само нашите сърца, но и цялата общност, отдадена на приемната грижа. Уви, Мариян е един от многото младежи, които след навършване на пълнолетие остават без необходимата подкрепа. След като напуснат приемната грижа, те често се сблъскват с предизвикателства, за които не са подготвени. Липсата на стабилна среда, емоционална подкрепа и насоки ги прави уязвими и изложени на риск, особено ако са с емоционални или интелектуални затруднения. Необходимо е да се намерят решения, които да осигурят подкрепа и защита за тези млади хора, дори след като станат пълнолетни, за да не бъдат оставени в "сивата зона" между детството и зрелостта, особено ако са уязвими.

В случая на Мариан приемните родители са се опитали да помогнат, настоявали са, но той е отказвал. Не е и споделял. Тази трагедия трябва да бъде събуждане за всички нас. Необходимо е да укрепим системата на приемната грижа, да осигурим продължаваща подкрепа за младежите след навършване на пълнолетие и да работим заедно, за да предотвратим подобни инциденти в бъдеще. Само така можем да почетем паметта на Мариян и да дадем надежда на тези, които се нуждаят от нея.

Какво може да накара един младеж да иска рязко да се отдели от своите приемни родители, какъвто бе случаят с Мариян? Какви трудности в комуникацията наблюдавате, създаващи предпоставки за такова рязко отделяне?

Вижте, случаят с Мариян е от онези трагични истории, които карат всеки да се замисли колко крехки и раними могат да бъдат децата, дори когато са пораснали. Той не просто напусна приемното си семейство – той го изостави категорично, въпреки че приемните му родители отчаяно са се опитвали да запазят връзката си с него. Те са се борили за него, подкрепяли са го, умолявали са го да остане след завършване на 12-и клас, давали са му пари, хранели са го, когато се е появявал на вратата им.

Много млади хора, които са израснали в приемна грижа, изпитват дълбока емоционална уязвимост, страх от зависимост и неосъзнат гняв към системата, която е решила съдбата им вместо тях. Мариян, както и много други младежи, които навършват 18 години в приемна грижа, вероятно се е чувствал разкъсан между благодарността към хората, които са го обгрижвали, и стремежа да „бъде свободен“, но какво означава свобода за едно дете, което цял живот е било зависимо от решенията на други?

Една от най-големите трудности в комуникацията между приемните родители и порасналите деца е именно тревожната нужда на младия човек да се докаже като самостоятелен, да покаже, че може да се справи сам – дори ако вътрешно се страхува от провала. За съжаление, този стремеж към независимост често се случва твърде рязко, твърде необмислено и в среда, която не предлага истинска подкрепа.

Смятате ли, че подкрепата, която се предлага за децата от приемни семейства след пълнолетие, е достатъчна?

Не, подкрепата, която се предлага за децата от приемни семейства след навършване на пълнолетие, категорично не е достатъчна. В момента, когато едно дете, отгледано в приемна грижа, навърши 18 години, системата го оставя на произвола на съдбата. Докато преди това е било обгрижвано, защитено и в стабилна среда, след пълнолетие то изведнъж остава само, без ясна посока и без сигурност. Много от тези младежи нямат дом, в който да отидат. Затова и остават при приемните си родители.

В други държави, като Великобритания и Германия, с подкрепа на държавата младежите могат да останат в приемни семейства или социални жилища до 21-25 години, с плавно поетапно отделяне. В България обаче тази практика не е популярна. Приемната грижа не трябва да спира на 18. Никой не спира да бъде родител, когато детето му порасне – защо тогава държавата спира да бъде "родител" за тези млади хора?

Кои са най-големите опасности, грозящи децата с интелектуални затруднения, които не могат сами да управляват живота си?

Това са децата, които се доверяват безрезервно. Децата, които не разбират сложните игри на света. Децата, които обичат без да подозират, че не всеки отвръща със същото. А когато пораснат, те не стават по-малко уязвими – напротив, опасностите около тях само се увеличават. Децата с интелектуални затруднения по-трудно разпознават лошите намерения. Те вярват, че ако някой им се усмихва, значи е добър. Че ако някой им обещае нещо, значи ще го изпълни. Това ги прави лесна мишена за хора, които искат да ги използват – било то емоционално, финансово или сексуално. След като навършат пълнолетие, тези млади хора остават сами. Ако няма кой да се грижи за тях, те са изправени пред свят, който е твърде бърз, твърде сложен, твърде жесток.

В България няма ясна политика за продължаваща грижа за тези младежи след 18 години, затова и повечето младежи си остават в приемните семейства. В много държави има специални програми за младежи с интелектуални затруднения, които им позволяват да останат в приемна грижа или защитени жилища по-дълго, да получават постоянна подкрепа, да имат наставници. Но тук те просто "навършват години" и са пуснати сами в свят, който не ги разбира.

Кои са областите с най-голям дефицит на приемни семейства и какви стъпки трябва да се предприемат от държавата, за да се насърчи приемното родителство в тях?

Може би ще Ви изненадам. София – градът на хилядите възможности, но и градът на стотици деца, които се нуждаят от приемна грижа. В двумилионната столица има едва 30 приемни семейства, а в същото време поне 500 деца чакат някой да им даде шанс за нормален живот. В същото време приемното родителство в България все още е погрешно разбирано. Много хора смятат, че това е форма на осиновяване, а други се страхуват от стигмата – „чуждо дете“, „не искам да се привържа, а после да го загубя“. Ако обществото не разбира приемната грижа, как можем да очакваме повече семейства да се включат? В развитите страни се водят кампании, споделят се истински истории, показва се как приемното родителство променя не само живота на детето, но и този на семейството, което го приема.

В България темата е тиха, далечна, почти невидима, защото децата в приемна грижа са невидими. Държавата трябва да се ангажира сериозно с насърчаването на приемното родителство. На първо място, трябва да се осигури стабилност за приемните семейства – с трудови договори, осигуровки, правото на болнични и друго. Важно е също да има разяснителни кампании, за да се развенчаят митовете около приемната грижа и повече хора да се насърчат да поемат тази отговорност.

Приемната грижа не е просто социален механизъм, тя е последният шанс на стотици деца да получат семейна среда, любов, грижа. Ако не предприемем мерки, тогава ще сме изгубили още едно поколение. И това ще бъде наш провал – като общество, като държава, като хора.

Следете новините ни в GoogleNews