Веня и Федя

Обикновено държа „Братя Карамазови“ далече от „Москва – Петушки“, в различни краища на библиотеката у дома, ама някои хора си нямат и библиотека, та не знам откъде да започна, сигурно трябва да разкажа какво означава тая дума и за какво служи тази мебел. Отвлякох се, ама тия двамата са виновни, дето винаги си стоят далече един от друг, но този път ги бях събрал неволно на бюрото си, щото отворих да препрочета „Братя Карамазови“, после я оставих, без да погледна, че преди нея там съм намърдал и книжното тяло, родено от гения на господин Ерофеев.

Не мога да се обръщам с „господин“ към никой от тях, това беше само закачка. Те са толкова фамилиарни с нас, читателите, така мило ни говорят, че „господин“ би звучало обидно и враждебно дори. Ако кажем „господин Достоевски“, все едно отново го затваряме в тъмница и пак му четем смъртната присъда и той пак чака нейното изпълнение, без да мигне цяла нощ и в последния момент, малко преди да го разстрелят на разсъмване, му казваме „Федя, това е само шега“ и на човека му олеква, но от силното вълнение получава още един епилептичен припадък. Епилептиците са специални хора, потърсете кои са били епилептици и ще се убедите сами в този факт. Господин Ерофеев не е бил епилептик, значи и специален не е кой знае колко, но сега само се заяждам, да му го върна и на него, понеже цяла нощ ме държаха буден със своя странен диалог.

Лежат си двамцата на бюрото ми и си гукат. Аз се опитвам да заспя, а те дъра-бъра, два чадъра.

– Федя, а мне все это страшно надоело – промълвява в делириум Веня, а ако не знаете сръбски език, рече му, че вече му е писнало от всичко, като имаше предвид цялата тая плява медийна и този шум невъобразим на новото време.

– Представяш ли си, Веничка, какви писатели се навъдиха напоследък! Гледам и не разбирам. Не, не говоря за разни политици и плеймейтки, дето и те бестселъри избацаха, подкокоросани от сребролюбив трепет. За другите ми е мисълта. Ето, разказах аз за това семейство непълноценно Карамазови цял роман, че и продължение бях замислил. Бащата голяма гадина, синовете му най-различни по характер, а Иван дори писател и той. Но ако бяха като Иван днешните писатели, с мед да ги намажеш. Защото дори Иван Карамазов, тази тъмна натура, този демон, пише, за да обясни идея, за да потърси изход за човечеството. А днешните – нито изход търсят, нито идеи имат.

– Дух на униние долавям у теб, Федя. Прав ли съм? Че ние нашето време си го изживяхме. Сега само Толкин и К. С. Луис им дай на тез недоносчета. Тук-таме за почивка Тери Пратчет с неговите дискове. А аз къде съм, брат, в тази картина маслена? Къде е драмата? Забравиха да страдат тези хора. А забравят ли да страдат, ще има да патят. Ще станат съвсем плоски, Евклидови, двуизмерни. Схематични сърчица с часовников механизъм. Гнус ме е от тях. Да ти налея ли, братле? – Веня не чака съгласието на събеседника си, а направо му наля, а аз изтръпнах, че ще намокрят нещо на бюрото ми, бях си приготвил бланката за данъчната декларация.

– И ти си прав, но и аз бях прав. Бях предвидил всичко това. Времето, когато вече никой от нищо няма да се вълнува. Всеобща апатия, нихилизъм и скудоумие. Плитко, много плитко е станало. Ние прашасваме с теб из вехтошарските кашони и слава Богу. Ти, Веня, все пак не прекалявай с алкохола. Ще се пропие и книжното ти тяло, та и то ще се разпадне. Тия сега днешните сополанковци и да пият не умеят. Превръщат го в самоцел. В атрибут. А пиенето нито е цел, нито атрибут. То е битиен модус при теб. Гледната ти точка. Не я одобрявам, но мога да я разбера. Аз и себе си не одобрявам.

– Ето, ето това е, приятелю! Ние с теб не се одобряваме, а Джойс се одобрява. И даже и твоят любим Толстой се одобрява. Седи си на гарата, чака последния влак и си мисли – ето, хубава работа свърших. А почнеш ли сам себе си да одобряваш, се превръщаш в архиподлец. А понякога дори стигат до нарцисизъм. Съзерцават се в езерото, падат и се давят. А пък да ти кажа за един съвременен…

– Не, Веничка, недей поименно. Няма смисъл. Хубаво е да си дребнав, но ще ни изтълкуват превратно. Знаеш ли ти кое е най-важното? Десетилетия са минали, откакто ние с теб такова… ни няма. Но знаеш ли кое е това най-важно нещо най-накрая?

– Знам, Федя. Знам. Но ще ти го споделя следващия път. А сега наздраве, както казваше моят лучший друг в България.

Следете новините ни в GoogleNews