Цветница - разказ от Здравка Евтимова

Телефонът на Стоян звънна.

- Тате, болна съм.

Мъжът беше висок и спокоен. Пиеше кафе, беше отказал цигарите. Нищо не каза, но телефонът се оказа упорит.

- Вдигнах 38 градуса. Както си четях „Бабата бандит“, заспах.

Мъжът продължаваше да не отговаря. Допи последната глътка от кафето, оправи косата си - тъмнокестенява, прилежно сресана, каквато беше и косата на хлапето.

- Днеска не съм на училище – продължи гласът от телефона. Момичето сигурно лежеше на долното легло. Имаха двуетажен креват. Отгоре, разбира се, се бе разположила майка й.

- Мама отиде на работа – продължи хлапето. – Там имали болни дечица, само грип. Сега съм сама вкъщи.

Беше седем и половина сутринта. Времето беше студено, но към обяд щеше да се стопли. Мъжът реши да не взима якето този ден.

- Миналия път пак излъга, че си болна - каза мъжът. – Сега лъжеш ли?

- Беше ми домъчняло за тебе – призна момичето. – Знаех, че сте разделени с мама и затова се премести. Но с мене не си се разделял.

- Сигурна ли си, че сега си болна? – мъжът реши да изяде една филия с масло - миналия път Цветана го беше излъгала, че има трийсет и девет, майка й заминала на работа. Когато отиде в гарсониерата, малката се хвърли на врата му и му каза:

- Това са палачинки. Опекох ги специално за тебе.

Никакви палачинки – почти изцяло сурово, раздробено тесто. Тя не беше болна, майка й наистина бе на работна – в детската градина нямаше кой да я замести, а може би просто не й се стоеше у дома. Може би майка й беше замислила този капан – тази жена толкова ли не можеше да разбере какво означава думата край? Използва малката, за да ме закопчае завинаги на каторга. Никога. Никога!

- Този път наистина съм болна – каза детето. То беше хитро. Беше се закачил още веднъж на въдицата й. Беше му позвънила – Тате, заболя ме глава. Много ме боли. Мама е на работа - а когато той дойде, Цветана му каза – Искам да ме заведеш да ядем пица.

Цветана беше втори клас. Умно дете - и нямаше никакво право да не бъде умно – той плащаше солена такса за занималня, за модерни танци и английски език. Според него това беше достатъчно.

- Мама помоли съседката да ме наглежда. Съседката помоли братовчедката си, но братовчедката нямаше време. Утре е Цветница – бъбреше детето. - Аз съм Цветана.

- И аз като майка ти съм на работа - каза мъжът. - Трябва да свикнеш, че ме няма. Сигурно ще срещна друга жена и сигурно ще имам друго дете.

Слънцето се мерна за малко на небето, но не стопли никого. Тази сутрин небето беше задръстено с облаци. Синоптиците бяха казали на слънцето, че ще вали стяг и то беше твърде недоволно – синоптиците му бяха развалили слънчевото настроение.

- Ела - беше се опитала да го примами Цветана за пореден път. - Щe ти направя меденки – но той не отиде.

Меденките пристигнаха като колет – кутия, омотана в грозна хартия, завързана така здраво, сякаш беше натъпкана с бисери. Адресът му беше изписан с разкривени букви на мястото на получателя, Името на подателя липсваше. Да, жена му отново бе забъркала някаква интрига, за да го върне във впряга. Той самият, ако беше на нейно място, не би постъпвал така.

Кой знае защо си припомни – „Тате, хайде да си вземем кученце. Аз ще го гледам и ще му събирам кокалчета.“ – така го притискаше дъщеря му. Не - беше отговорил Стоян. Обясни й накратко, че човек може да има куче, ако притежава двор и вила. А какво значи „притежава“, попита го Цветана. Означава, че няма куче. Дъщеря му не продължи да спори, в очите й се появиха сълзи. Стоян й беше разяснил, че сълзите само дълбаят и дупката, в която си се строполил, става по-дълбока.

- Зная, че дупката става по-дълбока – бе изплакала дъщеря му. – Но искам куче – Не получи отговор и героично изтри сълзите с ръкава на най-новата си блуза.

- Изцапа я – скара й се Стоян. Аз ти я купих. Струва…

- Трийсет лева – избъбри през сълзи дъщеря му. - Какви ти сълзи – те вече бяха изтрити.

Тогава кой знае какво хрумна на Стоян. Хлапето беше смело, ако се замисли човек. Кораво. Само кожа и кости – вървеше дребно като майка си.

- Добре - ще вземем куче.

Какъв глупак си, Стояне, каза си мъжът, но въпреки това взе назаем кучето на своя приятел - и той програмист, корав мъж.

- Цветана, взех назаем кучето на Симеон – за един час. Ще го разходим с тебе, искаш ли?

Дъщеря му нищо не отговори. Хвърли се на врата му и отново – тия сълзи, тия тъпи, но толкова хубави сълзи. Копаят земята под краката ти, но вместо да потъваш, ти се научаваш да летиш. Страхотно.

Двамата разхождаха кучето, тичаха, хлапето дрънкаше непрестанно, обещаваше му да опече меденки, палачинки, мъфини, банички и всичко, което тяхната фурна, забутана в коридора на гарсониерата, можеше да опече. Кучето тичаше, Цветана я държеше за ръка и се преструваше, че слуша. Чудеше се защо точно за това си спомня толкова често.

Всъщност, ако майка й не беше толкова твърдоглава, ако имаше капка разум в главата си, ако го оставяше мъничко на мира. Постоянното: "Нямаме пари". Всичко поскъпвало, климатикът бил развален, мивката капела, вратата на гардероба се счупила. Трябвало да обучава някакви деца допълнително. Не можела да хваща последния автобус. Не й купил нищо за рождения й ден. Нямали ориз. Свършила последните десет лева от заплатата. Маратонките на Цветана омалели. Панталонките омалели. Стоян имаше чувството, че е касичка.

- Тате. Болна съм - повтори детето. – Снощи имах 38 градуса. Този път не лъжа. Ела.

Стоян, защо ли се хващаше толкова лесно на тази кукичка, тъкмо щеше да каже, „Идвам“, но не каза.

- Изпих лекарствата, които мама ми остави. Не мога да си пусна Заека, а той ми пуска въздух срещу кашлицата. Ела.

Стоян отново си спомни за кучето на колегата му, което бяха разхождали. Малката беше само кожа и кости.

- Трябва да ядеш повече, Цветана – беше й казал той, а дребната се обади:

- Всичко е скъпо, тате – после се усмихна без причина, както правеше майка й, и добави. – Не бой се, има промоции в „Билла“.

Поносимо хлапе, като се замисли човек.

- Утре е Цветница, тате – каза детето. – Аз съм Цветана, но сигурно няма да мога да оздравея до Цветница. Ела.

- Добре – съгласи се Стоян.

За по-малко от десет минути беше в гарсониерата на жена му, където живя пет години. Жилището му беше неприятно, не само защото беше тясно и студено. Би се чувствал спокоен само в апартамент, за който сам е платил.
Влезе. От коридорчето, в което жена му беше натъпкала пералня, печка и какво ли не, се влизаше направо в единствената стая. Там също беше набутала всевъзможни излишни неща – двуетажен креват – може би се надяваше да имат още едно дете? Да, бе! Маса до прозореца. Там Цветана учеше и той трябваше да държи лаптопа си.

Цветана не лежеше на долния етаж на леглото. Сигурно се беше свряла в тясната баня – там хлапето се криеше, когато се караха с майка му.

- Цветана! – извика Стоян.

Малката не се появи.

Той надникна в банята. Нямаше никого. Нямаше я в единствената стая. Гарсониерата нямаше балкон. Стоян изведнъж престана да диша.

Прозорецът зееше отворен.

Стиснал зъби, сърцето му разхлопано като чекмедже, Стоян изхвърча до прозореца. Това дете. Господи това дете. Блъсна се в масата, зърна тетрадката, на която бе надраскала нещо. Погледна надолу.

На земята пред блока нямаше никого.

Никое дете не беше паднало през прозореца от петия етаж.

- Цветана! Къде си! – извика той. Въздъхна. Наистина. Наистина. Никое дете не беше паднало от високия блок.

- Цветана! – Вече започваше да се ядосва. Тази глезла. Дали с майка й не бяха измислили поредната клопка и очакваха да се строполи в нея. Друг път!

- Цветана!

Едва тогава забеляза, че върху белия лист на тетрадката бяха изписани думи. Грозен почерк – как може момиче втори клас да пише такива жаби – едната буква легнала наляво, другата надясно. Трябва да й говори. Какво прави майка й. Майка й не вижда ли, че това дете се проваля? От него няма да стане нищо.

Стоян се наведе и опита да разчете думите, грозно надраскани от дъщеря му:

Тате.

Идваш в празна къща. Виж колко е лошо. Да няма никой. Аз винаги седя след училище в празна къща.

Утре е ЦВЕТНИЦА. Аз съм Цветана.

Не искам подарък.

Искам да дойдеш на Цветница при мене.

Цветана

Какво дете.

Стоян си спомни как тримата – Цветана, той и кучето, се бяха разхождали цял час по улиците.

Кой знае защо си спомни това.

Кой знае защо.

Следете новините ни в GoogleNews