"Света Неделя" пази мощите на сръбски крал, пряк потомък на българска династия

Николай Братоев - Крижицки Последна промяна на 23 декември 2019 в 14:37 7282 2

Времето жадно засмуква всички човешки спомени. Рядко някои от тях остават в нечия памет. Дори понякога тя да е дълго време свежа, несъмнено картините и събитията ще избледняват с времето. Накрая спомените си отиват с плътта, изчезват, така и неразказани на някого. Или пък в най-добрия случай мислите на човека ще са записани от него с невнятни съкращения от букви, цифри или грозен докторски почерк, който дори и най-големия специалист не ще може да разчете разлиствайки донесената намерена стара тетрадка. Тя ще е просто един пожълтял дневник, отразил нечии дни, суматоха, ярост, младост, мъка и копнежи, но които вечно ще лежат и ще страдат неразкрити в някое тъмно чекмедже. От това естествено няма никаква полза за никого. Затова мисля, че е добре изминалата човешка история първо да се разкаже на някой, който би могъл да запомни подробните дребни детайли, а после самостоятелно да се опита да я запише на бял лист.

Нека отделим 15 минути, за да осветлим малко история. Ще огледаме Църквата „Света Неделя“, която се извисява на едноименния днес площад. Тия дни се мисли за подходящ проект за площада около нея, но това е въпрос на бъдеще. А миналото е, че сградата и района са именувани в чест на света Неделя, което на гръцки е звучало “Агия Кириаки “. Младата жена загива заради вярата си в края на III век, когато християнската религия все още е била жестоко преследвана. 

Древното минало на катедралата и досега е забулено в неизвестност. По всяка вероятност, първата черковна сграда на това място е била построена някъде през X в., и е издигната в наследения типичен стил на останалите тогавашни храмове в Сердика.

Деветстотин години след това, на същото място днес била издигната нова църковна сграда в чест на светицата. В този си вид от камъни и дъски, сградата е кърпена и така просъществувала около девет века. Прегледах записките на академик Петър Динеков, който споменава, че преди Освобождението, Софийската Митрополия решила да събори окончателно гниещите стени на полу-дървената постройка. Случва се някъде в периода между 1856 – 1863 с идеята да се изгради по-солиден катедрален храм. Но пък някой се е сетил и съобразил да не се получи прекалено величествена и голяма сграда, че да не се подразни османското управление. Има запазени рисунки на тогавашния архитектурен вид, което е много добре, защото след това сградата е преустройвана още цели 2 пъти.

Нека изчетем кратка извадка от преписка от София до вестник „Българска пчела“ в Браила (Румъния) от 10 септ. 1863 г.:

„Знайно ви е, че тая година съборната черкува на свети Милутина у Средец ся прави с цел това неща да ся свършва. Трите и фенерлии сводове ся доизкараха и ся покриха още оня месец с железни платици. Сега ся издокарва нартиката с 16 сводове (аван-кубети), която за черковното великолепие ще ся направи що не малко да значи. Двете разукрашени камбанарии, които ся издигат почти на равна височина с фетерлиите сводове на кюшетата на западната страна като две прекрасни пирамиди, още по-голямо украшение и великолепен глед на огромното това величествено здание у Средец. На лицето, на главният вход стои доста добре издълбан надпис на чист бял мрамор следующия надпис с много едри букви на черковно-славянск: „Храм Святого боговернаго краля Милутина, нареченаго Стефана, воздвигнат от благочестивите пожертвувания на българите у Средец. В дните на султан Абдул Азиса, 1863“

Именно в тази връзка, както сочи текстът, софийските първенци и еснафски дружества (търговците) решават за довършването на "Св. Неделя" да сключат договор с някой си майстор-строител Иван Хр. Боянин от Брацигово, който от своя страна обещал да завърши църквата до Димитровден.

Той премахва временния дървен покрив, увеличава височината на зидовете с няколко метра, поставя цели три купола с две малки камбанарийки в западния край на покрива. От север, запад и юг майстора каменоделец изгражда каменна аркадна нартика с 16 (слепи) купола, за които стана дума в горната въодушевена преписка……

….Декември е, 2019-та, ще се опитам да отида съвсем отблизо до призрака на старата сграда от ония времена. Искам малко да пообиколя наоколо. Завивайки към Шератон, виждам как строежа се променя пред очите ми. Зимата обаче този месец вече окончателно дойде, и строителните работи временно ще са спрени. Вдигам глава за да видя покрива - храмът е пред покриване, размерите му са наистина внушителни. Строителите и брациговския майстор Иван не ме поглеждат, продължават да носят материал нагоре, надолу, да дърпат въжета, да подвикват на чираците. Изобщо не ги интересува внимателното ми изучаване на персоните им и тяхната съсредоточена дейност. Облечен съм така, че можеше да ме забележат ако не бяха толкова улисани, все пак съм човек от бъдещето, дошъл съм да погледна как е било при тях, в миналото. Дошъл съм на място не само защото съм прекалено любопитен, а и защото искам да ви разкажа за сградата с колкото може повече подробности. Решението на майстор Иван от Брацигово да строи дълго чакания храм от Сердичани и част от извървяването на личния му път към истината, това е неговото съкровено пътуване към доброто. Той се е направо преобразил, а градежа на църквата напредва всеки ден.…

Всъщност, тогава черквата е наречена „Св. Крал“ - на канонизирания за светец сръбски крал Стефан Милутин Урош II. За мощите на краля намирам интересен запис на Захарий Круша от 11 април 1831 г., в който се описва как град София бил ограбен жестоко от кърджалии. Споменава се за краля, за който ще стане въпрос по-надолу, но тогава явно мощите му са били на друго място (всъщност, местен е няколко пъти):

„Знайно да бъде на всякому живому человеку, че когато дойде Али бег кърджалията в София да обира - разби чаршията, обра стоката, обра черквите и изтърсиха Свети Крал низ ковчего на сред черквата Свети Архангел Михаил“ (тогава мощите явно са били в друга църква).

Нека осветля защо останките на сръбския крал изобщо се оказват у нас. Всичко започва от момента, в който след честите войни помежду им, цар Шишман I стига до примирение със сръбския крал и в знак на доверие, може би даже смирение, дъщерята на Милутин бива омъжена за сина на Шишман – Михаил. Тук става все по – интересно, защото Милутин е пряк потомък не само на византийски императори, но и на българския цар Иван Владислав!

Ако сега добавя един изключително важен факт, може би ще изплува отговора на тази чудесна формула: през 1965-66 година гръцкия професор Николаос Мицопулос открива до стените на патриаршеската базилика на остров Свети Ахил (намира се в Преспанското езеро) серия гробове. Той твърди, че изобщо не е изключено това са останките на Цар Самуил, сина му Гаврил Радомир, а също и Иван Владислав). За съжаление, намереното е потулено, и едва ли скоро професора ще сподели къде са костите (предположително се съхранявот в музей в Солун, но…).

Излиза, че единствения със сигурност идентифициран в наши дни сигурен потомък на български царе е именно Милутин в св. Неделя, ако разбира се изключим от формулата намерените гробове на български царе като Калоян, разровения гроб в Рилския манастир на Цар - Борис III (той е празен, но поне мястото е ясно), както и гробницата с останките на Княз Батенберг I на бул. „В. Левски“ в столицата.

Да отбележа още един малко известен факт: че мощите на сръбския крал все още са в Света Неделя, намират се в отлично състояние в специален сандък до олтара, а всяка година в края на октомври се вадят. Интересни са спомените от родителите на по-старите софиянци, които са разказвали и предавали историите на поколенията си за мощите на краля: знаело се, че е бил почитан дори от обитаващите тук преди Освобождението турци, когато минавали край църквата сваляли феса си от уважение. По-късно, дори се твърдяло, че мощите на Св. Крал са опазили столицата от нахлуването на сръбските войски по време на Сръбско-Българската война през 1885.

Нека да оставим мощите на крал Стефан Урош на мира, и да се върнем само към архитектурата. Както споменах до наши дни сградата е преустройвана, което се вижда се на една от снимките преди заложената бомба през 1925 година. Проекта е дело е на любимия ми архитект Никола Лазаров, изпълнен две години преди началото на нашия XX-ти век. Преди това, при временното руско управление (1877 – 1879), княз Дондуков - Корсаков подарява на храма 8 камбани, но малките камбанарии от последното преустройство на сградата брациговския майстор (преди Лазаров), се оказват непригодни за тях. Затова през 1879 г. в южната част на двора специално се изгражда една нова камбанария, която да приюти подаръка. Всъщност, двадесет години по-късно, арх. Никола Лазаров прекроява старата визия на сградата събаряйки не само тия две камбанарии, но още и два купола.

По-късно, след атентата през 1925 г., е направено последното преустройство по проекта за възстановяване и храма е във вида при който виждаме църквата днес.

За съжаление, в една от вечерите докато пишех този текст, с огорчение разбрах за кончината на служещия там отец Мина, от който съм черпил доста от информацията описана тук. За съжаление, останаха недоразказани някои важни реални истории за изографисването на стените от големия художник Николай Ростовцев (когото макар и за кратко като ученик в гимназията познавах лично), и на помощника му по пластичната украса на колоните и стенописите - Александър Сорокин. За тях ще пиша по-подробно някой друг път. Е, какво да се прави, не всичко може да се планира така, както го искаш. Понякога времето е неумолимо. И както казах в началото – времето засмуква жадно и без остатък всички човешки спомени и свързаните с тях събития.

Нека допием последната глътка кафе и да се отдалечим от района, защото планирам да ви разкажа малко повече за паметника на Васил Левски. Но, това ще е другия път, когато ще разберем планирано ли е по проект да има камера за още някой освен за Апостола. Както и други интересни свидетелства и истории.

PS
Облечете се топло и комфортно, шапка, шал, ръкавици. Вземете и фенерче

---------

Източници:

Църковен вестник

Доцент д-р Христо Темелски – статия „Богословския Факултет“

„От Средец до София“ – Георги Тахов

„Базиликата Свети Ахилий в Преспа. Един исторически паметник - светиня“ - Николаос Муцопулос, Пловдив, изд. „Вион“, 2007

„София през Възраждането“ – Държ. Издателство Просвета, 1988

Снимки: личен архив

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

11406

2

Hihi1981

24.12 2019 в 10:31

Малко разпиляно,но интересно!

3410

1

bobacko

23.12 2019 в 16:28

"По всяка вероятност, първата черковна сграда на това място е била построена някъде през X в. през н.е., и е издигната в наследения типичен стил на останалите тогавашни храмове в Сердика.
Хиляда и петстотин години след това, на същото място днес била издигната нова църковна сграда в чест на светицата. В този си вид от камъни и дъски, сградата е кърпена и така просъществувала около девет века."
Нещо не разбирам 10-ти век от н.е. и 1500 г. след това...Кой век сме сега?