Постановката „Три“ на младата авторка Александра Станишева гледах ден след церемонията по връчване на тазгодишните награди Икар. След холивудската синтетика в „Народния“, „Три“ в Студентския дом бе като разхладителна напитка в летен пек. Като християнство по време на катакомбите. Бе това, за което напоследък театралите жадуват - уверение за изкуство в името на самото себе си.
Театър без баламосване, суета и шаблон. Театър, който е семпло, сякаш прошепнато в ухото, откровение. Който съществува единствено, защото има нужда да сподели - не да заслепи. От ъндърграунд обстановката, в която Мила Люцканова поднесе режисьорския си дебют, лъхаше всичко това. В спонтанността и лекотата, с която се случи, имах усещането, че случайно съм попаднал на приятелска сбирка. А публиката беше пълна с търсещи млади погледи. Освежаващо!
„Три“ е дебютният текст на Александра Станишева. Изглежда излят наведнъж. Като изповед. На един дъх. Сякаш е писала за себе си. А така винаги се получава най-добре – без формализъм, без занаятчийски съображения. Крайният резултат е колаж от импресии около етапите на човешкия живот. Притча за живота като поредица от спънки – били те добронамерени или недобронамерени. Прицелена във фантазията на зрителя, притчата търси пробойна за излизане от стереотипното мислене. Път извън коловоза. Път към прояснение.
„Три“ е размисъл върху живота на Йожи. Размисъл върху схемата на живота въобще. Йожи е младеж, който не усеща съществуването си като подтик за каквото и да било. Който съвсем по шопенхауериански не възприема раждането си като възможност, а по-скоро като наказание. Без някой да го пита, му се е случило. И сега си пати… Нищо вече не вдъхновява, нищо не предизвиква любопитство. Йожи дори не търси изход от бекетския песимизъм, в който е заседнал. Единствено заядливостта му излъчва някакъв безполезен бунт. Александра Станишева тръгва да търси причините.
В житейския опит на Йожи близките са далечни. В тях не е усетил топлина и съпричастност, от които се е нуждаел - затова пък натрапчиви очаквания, примесени с егоизъм и хладен цинизъм. Струва му се, че са го създали, за да го съсипят. Времето ли е такова или просто на Йожи така се е случило? На пръв поглед историята на Йожи е частен случай, но Александра Станишева и Мила Люцканова я разказват като прототип на светоусещане. А сякаш намекват, че това е светоусещането на едно поколение. Тяхното поколение? Поколението на прехода? Толкова ли изстина светът…?
Числото 3 е нещо като магическа скоба, крепяща наратива. Три са аспектите на времето, които биват изследвани – минало, настояще, бъдеще. Три са тризнаците, които майката носи в утробата си - само Йожи има „късмета“ да се роди жив… Три са и опорните точки в съществуването на Йожи – той самият, родителите му и неговата интуиция, чуваема като магически глас. Разказът на Александра прескача между минало, настояще, бъдеще. Търси взаимовръзките. Превръща се в психоаналитичен сеанс. Слага Йожи на диванчето. В миналото, в поведението на родителите, извлича причини за настоящето. Извлича и предначертания за неудачи в бъдещето. Прави го интелигентно, загатващо, без да отнеме от свободата на зрителя да стигне до собствени изводи. Постига сложна, но забавна фабула, в която втъкава и театър на абсурда, и магически реализъм, и сюрреализъм.
Идеята за обусловеност на детето от родителите Мила Люцканова онагледява, като разделя сцената на две – настояще и минало. В център-ляво е Йожи с неговия живот в настоящето. В дясно тече животът на родителите в обуславящото минало. Сценографията и видео средата на Цвета Богданова свързват двете времена в общ неразделим поток. Коментиращата интуиция на Йожи също е времева свръзка, защото е над времето. Периодично се вмъква в действието като магически глас. На видео стената гласът има и свой образ - всезрящо око.
Младите актьори играят така, сякаш го правят за себе си. Спартак Апостолов успява много добре да пресъздаде вдетинения песимист Йожи. София Джустрова – емпатично играе безкрайно толерантната му любяща приятелка Вера. Луизабел Николова и Иван Панайотов са майка и баща, които не се нуждаят от свидетелство за достоверност.
В пиесата има ключово режисьорско решение. Светещ портал, под който майката често застава. Символизира ореол за святост. Намеква за святата роля на майката. За първостепенното ѝ влияние върху съдбата на детето. Очаквания за святост, която тази майка – а може би и безброй други – никога не достигат. Да, в началото бе Майката…
„Три“ не опростява действителността с еднозначно послание. Ако все пак искаме да формулираме нещо обобщаващо, то е, че не само от философска гледна точка да си жив не е привилегия, а предизвикателство. Сетих се за парадоксалния възглас на Емил Чоран: „Искам да съм свободен, максимално свободен! Свободен като мъртвороден!“
Йожи, като всички нас, се ражда жив…
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари
Джендо Джедев
Условни присъди за двама души след изборния скандал ''Чичо Цено, кой номер''
dolivo
България получава първите осем изтребителя F-16 догодина
Владè
Можем ли да се излекуваме от зависимостите си? Ралица Стефанова в подкаста на OFFNews
Владè
Лаура Кьовеши осветли първата голяма акция срещу мафията, включително и в България