Предизвикателството да си жив

Иво Алексиев Последна промяна на 13 май 2022 в 20:43 5150 0

Постановката „Три“ на младата авторка Александра Станишева гледах ден след церемонията по връчване на тазгодишните награди Икар. След холивудската синтетика в „Народния“, „Три“ в Студентския дом бе като разхладителна напитка в летен пек. Като християнство по време на катакомбите. Бе това, за което напоследък театралите жадуват - уверение за изкуство в името на самото себе си.

Театър без баламосване, суета и шаблон. Театър, който е семпло, сякаш прошепнато в ухото, откровение. Който съществува единствено, защото има нужда да сподели - не да заслепи. От ъндърграунд обстановката, в която Мила Люцканова поднесе режисьорския си дебют, лъхаше всичко това. В спонтанността и лекотата, с която се случи, имах усещането, че случайно съм попаднал на приятелска сбирка. А публиката беше пълна с търсещи млади погледи. Освежаващо!


„Три“ е дебютният текст на Александра Станишева. Изглежда излят наведнъж. Като изповед. На един дъх. Сякаш е писала за себе си. А така винаги се получава най-добре – без формализъм, без занаятчийски съображения. Крайният резултат е колаж от импресии около етапите на човешкия живот. Притча за живота като поредица от спънки – били те добронамерени или недобронамерени. Прицелена във фантазията на зрителя, притчата търси пробойна за излизане от стереотипното мислене. Път извън коловоза. Път към прояснение.


„Три“ е размисъл върху живота на Йожи. Размисъл върху схемата на живота въобще. Йожи е младеж, който не усеща съществуването си като подтик за каквото и да било. Който съвсем по шопенхауериански не възприема раждането си като възможност, а по-скоро като наказание. Без някой да го пита, му се е случило. И сега си пати… Нищо вече не вдъхновява, нищо не предизвиква любопитство. Йожи дори не търси изход от бекетския песимизъм, в който е заседнал. Единствено заядливостта му излъчва някакъв безполезен бунт. Александра Станишева тръгва да търси причините.


В житейския опит на Йожи близките са далечни. В тях не е усетил топлина и съпричастност, от които се е нуждаел - затова пък натрапчиви очаквания, примесени с егоизъм и хладен цинизъм. Струва му се, че са го създали, за да го съсипят. Времето ли е такова или просто на Йожи така се е случило? На пръв поглед историята на Йожи е частен случай, но Александра Станишева и Мила Люцканова я разказват като прототип на светоусещане. А сякаш намекват, че това е светоусещането на едно поколение. Тяхното поколение? Поколението на прехода? Толкова ли изстина светът…?


Числото 3 е нещо като магическа скоба, крепяща наратива. Три са аспектите на времето, които биват изследвани – минало, настояще, бъдеще. Три са тризнаците, които майката носи в утробата си - само Йожи има „късмета“ да се роди жив… Три са и опорните точки в съществуването на Йожи – той самият, родителите му и неговата интуиция, чуваема като магически глас. Разказът на Александра прескача между минало, настояще, бъдеще. Търси взаимовръзките. Превръща се в психоаналитичен сеанс. Слага Йожи на диванчето. В миналото, в поведението на родителите, извлича причини за настоящето. Извлича и предначертания за неудачи в бъдещето. Прави го интелигентно, загатващо, без да отнеме от свободата на зрителя да стигне до собствени изводи. Постига сложна, но забавна фабула, в която втъкава и театър на абсурда, и магически реализъм, и сюрреализъм.


Идеята за обусловеност на детето от родителите Мила Люцканова онагледява, като разделя сцената на две – настояще и минало. В център-ляво е Йожи с неговия живот в настоящето. В дясно тече животът на родителите в обуславящото минало. Сценографията и видео средата на Цвета Богданова свързват двете времена в общ неразделим поток. Коментиращата интуиция на Йожи също е времева свръзка, защото е над времето. Периодично се вмъква в действието като магически глас. На видео стената гласът има и свой образ - всезрящо око.


Младите актьори играят така, сякаш го правят за себе си. Спартак Апостолов успява много добре да пресъздаде вдетинения песимист Йожи. София Джустрова – емпатично играе безкрайно толерантната му любяща приятелка Вера. Луизабел Николова и Иван Панайотов са майка и баща, които не се нуждаят от свидетелство за достоверност.


В пиесата има ключово режисьорско решение. Светещ портал, под който майката често застава. Символизира ореол за святост. Намеква за святата роля на майката. За първостепенното ѝ влияние върху съдбата на детето. Очаквания за святост, която тази майка – а може би и безброй други – никога не достигат. Да, в началото бе Майката…


„Три“ не опростява действителността с еднозначно послание. Ако все пак искаме да формулираме нещо обобщаващо, то е, че не само от философска гледна точка да си жив не е привилегия, а предизвикателство. Сетих се за парадоксалния възглас на Емил Чоран: „Искам да съм свободен, максимално свободен! Свободен като мъртвороден!“

Йожи, като всички нас, се ражда жив…

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови