Обича ме - не ме обича

В тая страна стана модерно всеки да преживява катарзиси (о, чичо Местане, ти промени майчиния ни език, нищо, че не е твой майчин).

Един не харесвал паметника на Альоша, па днес го харесва, барабар с панславянската ос и Путин, друг гласувал преди година за агитация на въпросния майчин език в парламента, па сега иска да изключи свой съпартиец, че той направил същото.
Трети, докато бил премиер пък, назначил министър, ама сега му скача на същия министър и вика - сакън, тоя е много лош.
Честно да ви кажа всичките тия случаи слабо ме интересуват. 

Като малък гледах с насмешка момичетата, които скубеха маргаритки и после им късаха листенцата едно по едно и викаха - "обича ме, не ме обича"...
И така до последното листче, докато се разбере дали някой, който хабер си няма, обича въпросното крехко девойче.
Хич не ми дреме кой какво е започнал да харесва рязко, притиснат от аргументите на времето, пространството или набъбването на собствената му банкова сметка.
Днес аз се чудя друго - вие обичате ли тоя обичай, или не го обичате?
Щото ако го обичате е едно, а ако не го обичате - съвсем друго.
Но да не губя ценното ви време за почивка в неделя, а да поразцъкам още малко.
Седя си и си мисля - преди около година настоящото правителство встъпи в длъжност, след серия от мъчителни седенки, преговори, лафмоабет и дискретно настъпване под масата.
Малко преди това да се случи, един отново настоящ министър (по това време бъдещ такъв) се изпусна, че агитацията как неговата организацийка (РБ) нямало да се коалира с лошите (ГЕРБ) била...предизборен трик.
Мале, направиха го на салата тоя министър. И негови и чужди.
То вярно, че министърът е повече от ексцентрична личност, но в един момент се оказа...прав.
Само че това, че трика наистина си е бил трик не ви накара да спрете да хейтите клетия министър и фен на изпадналите от А група Локо София. 

Не, вие предпочетохте да си го хейтите персонално, макар че листенцата на маргаритката с онова "обича ме - не ме обича", както се оказа, са били изскубани на по - високо ниво и то още, докато вие не привиждахте никакви маргаритки на пространството на политическата ливада.
Щото у нас наистина имаме една политическа ливада.
Само че на нея не е засаден райграс, а арпаджик, доматки, пащърнак, чесън и каквото още ви хрумне.
А бе, всичко необходимо за един хубав тюрлюгювеч, така важен за техния консенсус и вашия хейт.
Тая сутрин бая дълго се чудех за какво да пиша.
Темите от седмицата - с мед да ги намажеш.
Народа срещу паметник на Самуил!
Валя Балканска срещу Холивуд!
България срещу Малта!
ЦСКА и Литекс срещу БФС!
БСП срещу Кадиев!
Все теми, които са толкова смислени, че предпочитам да взема една маргаритка, да започна да късам листенцата и и да си говоря сам - "полудях - не съм полудял".
Само че, докато гледах темите, ми хрумна друго.
Тая енергия, впрегната в непоносимото на моменти малоумие, витаещо на тия географски ширини, би могла да бъде канализирана в съвсем друго, стига да имаме съвсем малко воля да спрем да преживяваме чужди катарзиси и да ги припознаваме като свои. 

Знаете ли колко му дреме за това дали любимият ми отбор ЦСКА ще вземе лиценз бай Георги от село Долно Уйно, който с пенсията си не може да си купи лекарствата за сърцето и глаукомата?
Или колко и пука на Гери, живееща от 13 години в едно село до Мадрид факта, че на някакви хора не им харесва паметника на Самуил в столицата?
Сигурно знаете, защото накрая, след няколко месеца, въпреки късането на листенца, писането на умерено гневни статуси и преживяването на катарзиси по команда пак над половината от имащите право на глас ще си останат у дома...
Да, в тая страна е модерно да се преживяват катарзиси, ама е модерно и да се преживяват само когато ни изнася.
Щото главният катарзис не сме го преживели и като гледам, се прави всичко възможно да не ни се случи никога.
Главният катарзис ли?
Той ще се случи, когато тропнем с крак и кажем - "ей, политическа класа, бивши ченгета, тунеядци и подобни - така повече не може".
И им затръшнем вратата към последните останали неща за крадене.
Само че вместо това ние ще се караме за паметника на Самуил и няма да забележим как някой ще дръпне пореден заем, защото у нас, скъпи мои, от преживяване на катарзиси не остана вече какво да се краде.
Май това е всичко.
Сега отивам да пия кафе и да гледам сутрешни блокове, защото без да ме моделират политически родните медии съм половин човек.
Е, телесно съм двама и половина, но това е само между мен и доктор Емилова, която ту обичам, ту не обичам, ту обичам, ту не обичам...

Още по темата

07/06/2015

Нашите автори

...и гледам как тече реката...

31/05/2015

Нашите автори

Шугър, оууу, хъни, хъни!!!

Следете новините ни в GoogleNews