Ни-що

Живял на село или в някъкъв град.. .или пък беше в някакъв затворен комплекс, все едно, един глупак. Той се казвал Иван. Този Иван бил роден някъде през втората половина на 20 век. Защото ако се беше родил в началото на новия век, най-вероятно щеше да се казва я Джейсън, я Гюнер.

След като се родил, Иван започнал да живее. Което из нашите земи не се среща често, защото хората си имат работа. Живеел Иван и даже се научил да ходи, да говори и да се смее. Което по нашия край е рядкост, защото ако се смееш – или те смятат за луд, или за спечелил от тотото. А като си спечелил от тотото – значи скоро ще те ограбят и язък ти за смеха. Не бива да се смее човек по нашите земи, а трябва да е нормален, сериозен и вкиснат.

Иван си живеел и ходел и говорел, щото така или иначе се бил научил на тия работи, а странно - като говорел даже и казвал разни неща. Което било направо нечувано из нашите земи. Защото да казваш нещо, докато говориш, се смятало за невъзпитано. Все едно да работиш на цифрова копирфреза, докато се храниш.

Тъй като се бил родил в средата на втората половина на миналия век, Иван помнел разни неща. Което не било често явление при нас, защото да помниш каквото и да било, се смятало за вредно. Та, ако помниш, как ще възприемаш новото? Да речем, новите оферти на мобилните оператори и рекламите на фирмите за бързи кредити? Затова по нашия край се правело-струвало, но помнене на това, което е било преди - не се осъществявало! Хората я карали без помнене на нещата от едно време, щото си помнели предимно хилядата пин кода за Всичко.

Иван примерно помнел, че преди в страната му имало едни лоши чичковци, които забранявали на хората Това и Онова, за да могат самите те, лошите чичковци, да си правят това и онова и да се ползват от това и онова - като от бащиния.

Тия лоши чичковци се казвали Диктатура на пролетариата или нещо подобно, отличавали се от другите по това, че не се отличавали от другите по нищо. Освен че в търбусите и в домовете им имало това и онова, пък в търбусите и домовете на другите хора нямало това и онова.

Иван вече, както казахме, бил пораснал. Било дошло нашето време, въпреки че всички очаквали да дойде някакво друго време, а не точно нашето, но то си дошло и се настанило като гост от провинцията с целия си смрадлив багаж.

В нашето време Иван продължавал да ходи, да говори и говорейки – да казва някакви неща. Това често вбесявало хората наоколо, защото като кажеш нещо - и това нещо вече си стои в пространството. Нали е нещо – стои и заема място, и ръби хората в ребрата. И им пречи да си инджойват времето на воля. Но Иван, защото бил роден във времена, когато имало все още пространство и не всяко казано нещо пречело на хората – все казвал ли казвал. И пречел ли, пречел.

Между другото, по наше време хората били свободни. Никой, между другото, не им забранявал да се съдят един друг. Това било най-висшата свобода. Естествено, ако искаш да осъдиш някого – трябвало да си платиш. Свободата се плаща, казвали мъдрите хора, а като си платиш - ще си свободен като птичка. И даже можеш и да цвъкаш по главите на хората, летейки.

Хората се съдели най-вече за нищо, защото просто искали да осъществяват свободата си. Да се съдят. Съдели се и се осъждали за едното нищо. И за другото нищо. Тъй като те, говорейки, не казвали нищо, се съдели и за това, което са казали, казвайки нищо. Тъй като освен това не помнели нищо (освен пин кодовете си), много често се съдели за паметта си, но не за тая част, която съдържала пин кодовете, а за тази, която съдържала нищо. Някой примерно, ако кажел нищо, някой се вбесявал и го осъждал за това, че е обидил паметта му, в която нямало нищо. Казвал: Ти, мой човек, обиди паметта на... не помня вече кой... но тъй като имам свещената свобода да те осъда, аз ще ползвам тази си свобода...

Иван понякога казвал нещо. Примерно за това минало, което той най-безотговорно помнел. Там, дето, ако помните, преди малко споменах, че имало едни лоши чичовци, които се ползвали от това онова, докато на всички други забранявали това-онова. Казването на нещо от страна на Иван вбесявало, между другото, всички хора. Те почвали да се чешат по главите и да цъкат с езици. Обхващал ги ужас и омерзение, защото си давали сметка, че като им казва това проклето нещо (дето го казвал), те ще трябва някак си да си го набутат в паметта, а току виж – оттам изпаднал някой особено важен пин код.
Хората в нашето време, честно казано, били много претоварени от неща, които били предназначени силно да ги облекчат от всичко.

Тъй като не помнели миналото, хората се чудели и откъде му хрумват в главата на Иван някакви си такива неща, дето взима, че и ги казва на всичкото отгоре. И хората се опитвали да кажат нещо, но тъй като нямали навик да казват нещо, казвали нищо. Но нищо с някакъв оттенък на обида - към глупавия Иван.

И тъй като оставали неудовлетворени от това нищо, което са казали, те се сещали за своята голяма нова свобода. Да съдят всеки, когото си поискат. За нищо. А в случая с Иван... о, Боже, (този пък Боже кой беше?) даже можело и трябвало да го съдят не за нищо... ами даже за Нещо! Та нима той не казвал нещо като говорел? Мръсник, мръсник! Той казвал нещо като говорел и така задръствал нищопространството! И пречел на хората да си инджойват времето и да си помнят пинкодовете! Мръсник!

И даже измислял някакво минало, което всички знаели, че го няма, защото не го помнят, а не го помнят, защото не трябва да се помни, защото ако се помни нещо – то е само това, което ни върши работа. Само тия неща (знаели хората), които ни помагат да инджойнем своя селф и да ни е ол инклузив, трябвало да се помнят. И пинкодовете. А лоши неща за някакви си лоши чичковци от някакво несъществуващо минало въобще не бивало да се помнят, защото те пречат на нищото.

И хората се събрали и осъдили Иван, защото си платили за свободата да са свободни и да не помнят и ако видят нещо - да се вбесяват, и ако някой им каже нещо - да го осъждат заради това нещо, защото всяко казано нещо е вредно нещо... Всъщност, нищо.

Това, в най-общи линии, е вси... тоест - нищо.

Следете новините ни в GoogleNews