Народът, който открадна собственото си бъдеще

Живял в Европа някога народ. Сигурен бил, че катo него втори няма под големия небосвод. Биел се в гърдите, че на континента негова била най-старата държава, че лютите чушки ядял като череши, че либидото му равно нямало, а киселото му мляко било най-великото човешко откритие.

Ленивичък бил народът, но инак добряк по душа. В началото бил гостоприемен и с чувство за хумор. И набожен бил, но по своему. Малко себично било разбирането му за собственост. Неписаното му правило гласяло: „чуждото е общо, моето - мое“. Веселбата от край време му била в душата, въпреки че накрая хич не му вървяла.

Дали от старост или от друг вид износване, но малко преди да се затрие сенилност покосила народа. Умопомрачил се. Станал си най-голям враг. Но за това ще се разкаже по-късно.

През повечето време този народ бил роб или на свои, или на чужди. Биели го. Грабели го. Той обаче оцелявал. Може би успявал, защото тогава бил по-млад и издържал на болка. Превратностите на съдбата дори го калявали. Помъдрявал и устоявал. В тази част от историята му личи геройство – спор няма.

Лошото е, че и в периоди, когато я държали чужди, и в периоди, когато била при свои, властта винаги му била душманин. Може би заради това отделният човек в този народ не доразвил усет за държавност, за съпричастност към общо, което прави по-силен, отколкото ако си сам. Не доосъзнал, че да бъдеш гражданин е по-изгодно, отколкото да бъдеш вечен хаймана и хайдутин. Подценявал и често нехаел за общите блага и общите дела. Недоумявал защо въобще в общото да влага усилия, след като е … „общо“, след като не е негово. В жилището си държал чистичко и спретнато, но без колебание изхвърлял боклук през балкона. „Нали навън е общо?“, казвал си. Понякога при среща с общото дори го обземало чувство на агресия. В трамвая разпарял седалки, на обществени чешми изтръгвал чучури, на прясно боядисани фасади изписвал „мъдрости“.

Някак си му се случило на този народ, ма и той не разбрал съвсем как, да заживее в демокрация. Какво ли не му поднесла съдбата през дългата му история, та сега и това: да носиш отговорност сам за себе си, че и с другите да не се стига до бой. Хем се радвал, че му махнали хомота, хем го пристрашавало. Поради липса на опит ли, поради друго ли, разкрепостяването си разтълкувал погрешно. Сторило му се, че новата свобода е разрешение за кражба. Дори умозаключил, че кражбата ще да е част от законния репертоар на пазарната икономика, в която го натикали заедно с либералната демокрация.

Вследствие на таен „обществен договор“ забраната за кражба окончателно паднала. Хората от този народ не се свенили да присвояват чуждо имущество - най-вече общото. Негласно тази „дисциплина“ дори се превърнала в нещо като всенароден спорт. Нямало ограничения за възраст, пол, етническа принадлежност или образователен ценз. От сутрин до вечер всеки се оглеждал за възможност да открадне. Медиите постоянно давали за пример доказали се крадци. Като че ли в един глас питали всеки от публиката си: „А ти задобряваш ли или ще си останеш беден будала?“. Дори майките започнали да възпитават децата си с „кради, мама, да не работиш!“ вместо остарялото „учи, мама, да не работиш!“.

По пътя към плячката грубата физическа сила била в реда на нещата. Тя решавала възникнали спорове, въпреки че се считало за добър тон всеки политик от народа, за който разказвам, поне веднъж седмично да говори с патос за правовата държава и върховенството на закона. Така била устроена държавата на този народ, че практикуващите кражби в големи размери да не се притесняват. Наказания грозели единствено аматьорите и крадците на дребно. Паролата „ние ги хващаме, те ги пускат“ гарантирала на едрите в занаята свобода на действие. Даже, когато задържали някого - най-вече по настояване на други народи - прокуратура, следствие и съд си знаели работата и осъдени нямало.

Ни срам, ни религия, ни Европейски ценности, ни елементарен прагматизъм били в състояние да откажат хората на този народ от кражбата. Тя така се сляла с бита им, че на практика спрели да я забелязват като зло. Смятали се за християни - така е, но божият закон „Не кради!“ го разбирали по своему. Спрял да им тежи на съвестта. Така народът „си вършел работата“, а от Бог се очаквало да прояви разбиране. Палели денем свещички в църквата, а вечер в кръчмата със заговорнически намигвания вдигали тост за успешна кражба.

Най-сладкото на кражбата било, да покажеш на останалите как си вдигнал стандарта, как си станал желан. Парадирането със скъпи дрехи, накити, коли, къщи, почивки, любовници и т. н. се считало удовлетворение, съпоставимо само с усещането при награждаване на победител в голямо спортно състезание. Същевременно духовността претърпяла такава инфлация, че излязла от обръщение. Какво да се прави – просто търсене нямало. Както вече се разбра, ценз и ерудиция за кражба не били нужни.

Не след дълго, противно на интуицията му, кражбата довела народа до безпътица. Един по един се разпадали всички традиционни ориентири. Уменията за оцеляване в свят с императив „Не кради!“, градени с векове, се изгубили. Дори идеята за „нравствена ценност“ с времето ставала все по-мъглява. В настъпилото объркване нямало какво да ориентира хората дори при вземане на най-прости ежедневни решения. Всяка следваща стъпка изглеждала предрешена от ограниченията на живота в кражба. Нямало повече интелектуалци, нито друг вид будители, които да питаш за съвет. Нямало кой да запълни със смисъл плашещата празнина, зейнала на мястото на изхвърлената духовност.

Започнал да осъзнава народът, че от авантюра кражбата е станала негова съдба. Плановете за охолство и спокойствие, с които всяко присвояване започвало, завършвали с кошмарни изненади. Тук не разбирайте проблеми с правосъдието. Като че ли всичко на крадливия народ се получавало наопаки. По-начетените говорели за настъпил нихилизъм.

Когато народът усетил грешките си, че отдавна всичко е изпуснато, вече се спускал беззащитен по бързеите на живота. От брега други народи му махали с бъдеще, което сами си били създали, а той засрамен и уплашен гледал как вълните го отнасят в небитието.

Разминаването в очаквания и действителност озлобило хората от този народ. Лутайки се в търсене на виновник, започнали да подозират всеки и всичко за своето нещастие. Изгубили доверие един към друг. Пренесли кражбата и в личните отношения. Започнали да възприемат другия като плячка. Общуването се превърнало в плячкосване. По-богатите продължавали да си дават вид, че са безрезервно доволни, но само те си знаели какво им било насаме. Не били сигурни нито за притежанията си, нито за живота си, нито за каквото и да било друго. Все по-често развенчавали като лицемери тези, които се представяли за техни приятели. Въобще, като че ли всичко престанало да бъде това, за което било смятано. За да удавят страха и самотата, забогателите крадци продължавали да устройват гуляи, но не постигали целта си. Вместо разведрени се чувствали като в „пир по време на чума“.

След като други средства не останали, страха си този народ започнал да разсейва с пропаганда. Тя била насочена към него самия. Гръмко си оповестявал „икономически ръстове“ и крупни инвестиции. Самовнушавал си дълго и светло бъдеще. А агонията отдавна била видима.

Накрая мъжете и жените на този народ спрели да създават поколение.

Днес този народ вече го няма. Крадял, крадял, улисал се и откраднал и собственото си бъдеще. Единствено народите, населяващи днес земята му, пазят някакъв спомен. За собствено назидание...

Следете новините ни в GoogleNews