Мозъкоразбивачи

Последна промяна на 13 февруари 2018 в 10:34 6961 2

Корицата на един от най-добрите съвременни руски романи.

Какво е конвенционален писател? Иван Вазов, Джон Стайнбек, Лев Толстой – от различни величини, с различни стилове, но конвенционални. Заради своите странности и най-вече странностите на героите си и твърде дългите си изречения на места Маркес не би могъл да бъде наречен така. Но сега не ми се налага да формулирам какво разбирам под конвенционално писане. Общо взето – история, фабула, експозиция, завръзка и така нататък. Без изненади, тук-таме някоя ретроспекция и това е. Неконвенционално, в такъв случай, ще бъде онова писане, което успява да пресъздаде идеите чрез нетрадиционни похвати, понякога съвсем лични авторски и новаторски. Затова ги наричам мозъкоразбивачи, те не само държат вниманието ни, но и ни променят възгледите по някакъв начин. Най-малкото, възгледите за литературата, ако не са така силни, че да променят и другите ни възгледи.

Задача на абсолютно всеки един писател е не да се прави на умен, красив вътрешно, неразбран и отритнат, а да завладее ума и по възможност чувствата на читателя. Да го хване за ръчичката или за гушата и да си го води, където си иска, да си прави с него, каквото си иска, да бъде удивително излъган този читател. Днес с кое мога да бъда излъган, ако не с чистата истина? Литературно излъган и завладян. Азбучен фундамент е това. Не стори ли това писателят, не завладее ли, напразни са били усилия и труд. Пишеш си някакви важни за дребния ти ум неща, разказваш със спънати изречения, ползваш хиляди тромави епитети, изживяваш се несъразмерно като някаква съвест, без осъзнаването, че си малък и накрая книгите ти събират прахоляци из складовете.

Встрани от погледа остават и онези, които се разпродават бързо, Гришам, Кинг, там е машина за пари и не е обект на размислите ми. Говоря за тръпката да правиш изкуство. То е именно тръпка, защото вървиш първи по непозната пътека, прокарваш пъртина в снега. Дразнят писатели, които се надуват като пауни, какви опашки имаме, вижте ни, това не може да се прикрие. Умберто Еко не ми е любим писател и това ме кара с интерес да го изследвам – той е такъв ерудит, че за нищия ум писането му може да изглежда самоцелно и надуто. Но то не е такова. Достатъчно е да си средна класа ум, за да му се насладиш, ако сте от една кръвна група. Няма самоцел при него, има литература. Та той го казва много добре – писателят обикновено не подозира колко повече и по-различни смисли открива читателят в текста му. Така че текстът ти, стилът ти, почеркът ти те издават.

Значи условие първо, за да си голям конвенционален или не, но голям − ум едър. И в същото време осъзнаващ своята човешка немощ, небрежен, смирен, кротък. Не горделив. Непарадиращ с мащаба си.

Но къде е личният ми идеал за писане?

На върха, горе високо е Веничка Ерофеев с „Москва – Петушки“. Ето това е мозъкоразбивачка, неконвенционално писане, което те кара да цвилиш от радост и мъка едновременно. Не мога да определя точния му жанр, но ще се придържам към твърдението на автора – това е поема. Поезия, облечена в проза. „И незабавно обърнах една чаша.“ Това е цяла една глава. Останалото е автоцензурирано във второто издание, защото следвали една страница и половина мръсни псувни, които той бил предупредил да бъдат прескачани, но особено девойките прескачали всичко останало и четяли направо псувните. Писането на Ерофеев е извършено в транс и ни потапя в транс. Пиянските му брътвежи всъщност са литература от най-високо ниво. И ако на някого му се струват прекалено алкохолни, има право. Но не алкохолът е важен, нищо, че той държи сплавта и той е кръвта на книгата. Друго е важно и няма да ви го разкривам.

Малко под това, също по върховете на класацията ми, са цели двама автори – Кърт Вонегът, американецът от немски произход с почти всичките си творби и Мариан Пала, словакът, който живее в Чехия, с неговия абсурден роман „Записките на чистачката Мод“. Понеже Вонегът е доста по-известен, а ги поставям в една плоскост, сигурно има нужда от обяснение. И двамата са еднакво неконвенционални. Вонегът е направо ядрено оръжие срещу глупостта и безразличието. Не всеки харесва Вонегът. Любителите на конвенционалното го хулят, някои твърдят, че им е вулгарен и така нататък. А аз се радвам, че живях във време, когато и той беше още жив и даваше интервюта по медиите. Накрая дори написа „Времетръс“, нещо, което заклетите му читатели възприехме с удоволствие.

А Мариан Пала може да остане само с тази своя книга, но пък каква манипулация е да я четеш и какво чисто забавление. Не е само за книгомани, но определено е за широко скроени читатели. Четеш и не вярваш на очите си, че подобни глупости може на някого да му хрумнат, някой изобщо да ги издаде и най-вече се чудиш на себе си, че ги четеш с такава радост от живота. Вълшебството на литературата е това.

Струва си да спомена, че в класацията ми са Юрий Поляков, Людмила Улицка, въпреки че се олива в някои последни книги, Кормак Маккарти. Писатели, които още не са достигнати по майсторство в своите области от никой българин. Но това не е важно. Не го имайте за заяждане, само го споменавам.

Извън тази класация, но над всички изброени дотук, е един аматьор. Лекар. Алексей Моторов. У него има здраве, здравомислие, трезв морал, имплицитен и ненатраплив. Голям човек с чисто и умно перо, който разказва живота едно към едно. Ето така се лъже днес – чрез истината.

Какво ми предлагат неконвенционалните писатели освен текста си – предлагат ми и своята личност. Не са могли да се отърват от нея, но не е и нужно, защото всички споменати са чисти, честни и почтени човешки същества. Ето това, се оказва, е следващото изискване за голяма литература – да си голяма личност. И ако някой от авторите на конвенционална литература е съвсем редови обикновен човек с посредствени или дори престъпни човешки склонности, визирам избягалия от затвора австралиец Грегъри Дейвид Робъртс, то всички неконвенционални автори до един са високоморални, без да натрапват това. Значи какво може да ни пробута големият писател – знания (ерудиция) и морал.

И антиморал. Между другото. Щото и Буковски е голям, но и твърде циничен за нечии вкусове. Феновете му обаче го приемаме със слабостите му. Разбрахте ли сега – няма рецепти. Има само усет.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

67082

2

El Commandante

15.02 2018 в 17:44

Буковски не е циничен. Вулгарен-да но циничен-в никой случай.

977

1

МБ

13.02 2018 в 13:49

Фен си на Буковски, но няма таг с неговото име?!