Мога - разказ от Здравка Евтимова

- Мога – отвърнах. И това беше грешка.

Дължа го на баща си – „Галка, винаги казвай, че можеш. Следваща поръчка я получиш, а не. Ако се издъниш, както очаквам да стане, защото те познавам – не се притеснявай! Дългокрака си. Бягай. Ще се спасиш.“ Баща ми се изниза чрез бягство. Обеща - „Нямай грижа, ще ти купя колело“ - и аз веднага усетих, че работата не е читава. Нямаше да се върне. Мама също усети и се обади – “Чао. Няма да ми липсваш.“ В интерес на истината човекът се върна след година. Излъга, че не можел да диша без мама. Донесе един страхотен бегач, холандска направа - и аз веднага му простих. Мама също. Но едва ли се хвана на измамата за дишането.

Велосипедите са моята слабост. Всичко е моя слабост. Волята ми е нула. „Радвай се - подчерта баща ми, - че си слаба. На духовно пълните не им е лесно, питай мен.“ Въобще, беше страхотен. „Виновен съм, Галке.“ И беше. Защото казах – „ Мога“.

Ясен ме попита: – „Можеш ли да издялаш скулптора от дърво?“

- Да! – уверих го аз.

Според баща ми Ясен е гад и половина. По негово мнение всички са гадове и половина, особено мама. Всъщност Ясен е монтьор, собственик на автосервиз. След въпроса си за скулптурата добави, че хората трябва да бъдат одрани до кост. Така било справедливо, защото всички били кретени. И одираше до кост, но им ремонтираше колите. „Баща ти е подъл- сподели ми впоследствие собственикът на сервиза. – „Заряза ви с майка ти, а тя ми беше как да кажа… най-точният счетоводител. Хубава жена.“

- Защо питаш дали мога да дялам скулптори от дърво? – поинтересувах се аз. Монтьорът близо час ме осветлява по темата относно необходимостта от одиране на клиенти, за да те уважават. След което уточни:

- Онзи кретен Мишо от железарията отсече ореха пред къщи. Да знаеш - аз почивам само докато дъвча. Да пукат от завист.

- Защо? – попитах разколебано аз.

- Щото ще ме издялаш от онзи кютюк.

А-а, разбрах. Този искаше да го издялам как дъвче.

- Ще ми наблюдаваш образа – продължи Ясен. – Искам го издълбан в дърво. И полиран - да не го ядат червеите. Като глупците си тръгват от сервиза, да ме помнят.

Аз се замислих. Единственото нещо, което бях дялала, беше колчета за домати, още преди баща ми да ни напусне. Тогава дялах колчетата за мама и лепих покрива на гаража със силикон. И с колчетата се провалих, и със силикона. Мама се ядоса. „Ще му пиша на онова дърво да се върне“. И тате се върна с велосипед холандска марка. Все пак бях наострила криво-ляво дванайсет парчета. Едва ли дървена скулптора е нещо различно от острене на колче за домат.

- Колко ще ми платиш? – това ме научила мама, която освен хубава жена, е преди всичко счетоводител. И баща ми е счетоводител, затова първата дума, която съм произнесла, била „колко“ – още преди да проходя. Според мен родителите ми не можеха да се понасят - и с право. И двамата бяха непоносими.

- Двеста- каза Ясо.

Искай пет пъти повече – съветваше ме мама. Иначе не си никаква жена.

- Хиляда и петстотин – казах аз.

Бях студентка по счетоводство и контрол, естествено. Мама и тате отказаха финансиране на всякакви други глупости. Сърцето ми преливаше отвъд сметките. По-добре да остря колчета цял живот. Обичах колоезденето. Велосипедът с холандска направа беше страхотен.

- Хлопа ти дъсчицата – отбеляза Ясо. – За хиляда и петстотин аз сам ще си издялам образа от онзи пън.

- Издялай си го – заявих с най-спокоен тон. Това е от баща ми. Като искаш пари, искай ги спокойно, иначе веднага ще заподозрат, че не ставаш за нищо. И той, и аз не ставахме, но ни биваше да приказваме с равен тон. Обърнах гръб на монтьора – този подход го е измислила мама. Обръщаш гръб. Човекът се смущава и се пита – „Тая пък сега какво й става? Да не откаже?“

- Що въртиш задната си част към мен! Това е неуважение -ядоса се собственикът на сервиза. – Хич не струваш в гръб.

- Огледай го по- внимателно.

Тия думи са мое изобретение. Знам, че не струвам, но другите не знаят.

Монтьорът мълча пет минути.

- Хиляда - каза. Сигурно бе решил, че струвам в гръб. – Не струваш - увери ме той. – Но статуята ми трябва. Ставам на четиридесет. Искам моят образ да свети. Да го гледат като икона.

- Да, като някой те погледне, ще пожелае да се обеси - рекох си наум. – Хиляда и петстотин - повторих със спокоен тон. – Осемстотин в аванс.

Наближаваше краят на септември, горещо, но за мен температурата не е от значение.

- Ти си луда.

Повторих упражнението с гърба и си тръгнах. Без друго след подострянето на колчетата вбесих мама – „Некадърна си до откат!“ викна тя и изтръгна брадвата от ръката ми . Не беше права. Харесваше ми да подострям. Представях си, че колчето е един Христо. Мебелист. Дангалакът категорично заяви, че няма да се ожени за мене, когато му предложих брак – мотивът - много си кльощава, за очите ти не ми се говори. Шарят.

Хубаво. Изтърваваш ме, поднесох коментар. Обаче ми беше приятно да подострям колчета с брадва.

- Сто в аванс – заяви на гърба ми Ясен, но през септември съм корава. Както и през всички останали месеци на годината. Краят на септември ме дразни. Майки возят хлапета в колички, мъже пият пред нон-стопа. Вървя и разсъждавам – гаден град. Няма вода, няма къде да паркираш, улицата е гердан от ями. И му живея тука. „Аз от Ротердам се върнах. Тъпо, нали,“ – въздишаше баща ми. – „Направих го заради майка ти. Божествена е.“ Тя беше или божествена, или идиотка, в зависимост от метеорологичните условия. И в двата случая не можел да живее без нея, така твърдеше, но според мен лъжеше.

- Взимай осемстотин в аванс. Пий сиромашка кръв – кресна зад гърба ми Ясо и веднага съжалих, че не поисках по-внушително предплащане. Като се излагам, поне да се изложа за достойна сума.

Залових се за работа незабавно. Дървесината на онзи орех се оказа твърда като тротоара пред кметството. Докопах с две ръце теслата. Тя тежи. Можеш ли да издълбаеш от пън човешко лице, при това нагло като на Ясен? Имах чук, свредел и три пили. Пат, пат, пат, взех да дялам челото. Трудно, неприятно. Взех бормашината на тате да издълбая очите. Оказа се невъзможно. Но аз съм жена със желязна нишка в костите – пясъкът ще се стопи, аз не. Ни милиметър назад. Онзи орехов пън запуши под чуковете ми, заклати се. Не на мен тия - ще го разцепя на цепеници. Не образ, ами дърва за огрев ще произведа. То без друго лицето на онзи мухльо прилича на цепеница. Паника превзе главата ми – Ясо е див и неграмотен, ще се вбеси, ще ме изрита и къде отивам аз – а ми е рано да мра.

- Слушай какво – обръщам се към монтьора. – Лицето ти е много трудно за обработка. Как да издълбая интелект от дърво? – тръгвам внимателно на заден ход. Пробвам да се откача от куката. - Вземи си парите. Друг да те дълбае върху оня пън.

- Интелект казваш – Ясо приказва бавно, както съхне чашата след като пияницата е приключил с ракията. – Интелект, а?

- Да - излъгах.

Как не ми изсъхна езикът. Явно съм добра в измамите.

- Давам ти още двеста лева – изхвърли се стисльото. Разбрах – хлабавите умове мрат за похвали. Драги, сега ще ме усетиш ти.

- Имаш ум - разстлах лъжата на дебел слой аз. Двеста лева са двеста лева. Имам разтягащи се джобове – тръгнат ли пари към тях, с оръдие не можеш ме спря да прибера финансовия ресурс - дъщеря съм на счетоводители и следвам счетоводство все пак.

Ох.

Трябваше криво-ляво да се вдъхновя. Върнах се към пъна. Започнах да го пиля с шлайфер. Взех електрически трион да изрязвам буците. Здрава съм като магаре. Преди година бях искала от мама 40 лева да купя подарък за рождения ден на Христо. Мама попита – „Моля?“ – и с това приключи казуса. Нито стотинка, нито подарък.

- Ще стана улична жрица – заплаших я аз.

- Жрица? Това е трудна професия, но пробвай – реагира с плавен тон тя. Излязох и не се върнах у нас шест часа. Валя ме дъжд, брули ме вятър. Ожаднях, огладнях. Похарчих всичките си 10 лева. „Тая е станала жрица“ – си е рекла мама. „Съсипах живота на детето.“ Я не ги мечтай тези глупости. Мама е непоклатима като оръдието от 1918 година пред съдебната палата в града. Горкият ми баща ще получи инсулт. Вместо да поема към жреческа кариера, предложих брак на онзи мухльо - Христо. Той ме отряза. Върнах се у нас. Мама пиеше какао в хола на апартамента – двустаен, панелка. Баща ми плачеше – само той ме обичаше в този мухлясал от скука и завист град.

- От утре ставаш сервитьорка в бар „Жаба“ – заяви ясно мама. – Мои пари повече - нито стотинка - няма да видиш.

И не видях. На седмица скъсвах един чифт обувки – най- евтините - 22 лева чифта - от магазин „Левче“. Станах още по-мършава, но има заблудени клиенти в Жабата, където сервирах. Там усилено тренирах обръщане с гръб към събеседника. Дори Христо, постоянен клиент на заведението, падна жертва на този подход. – „Размислих – каза. - Очите ти шарят. Харесват ми. Сигурно съм прост.“

- Прост си - потвърдих.

- Ами тогава да се оженим. Нали вече ми предложи.

Той беше мебелист. Изтърсих „късно е чадо“, но размислих, че съвсем не е късно. Ще го викна да издяла цървулската физиономия на монтьора. Ще му дам сто лева за труда.

- Съгласен – каза Христо. - Обаче първо ще се оженим.

В края на септември човешкият мозък се размеква.

- Мозъкът ти е дал фира – информирах го. – Веднъж ми отказа семейство. Не танцувам втори път такъв танц.

- Гадна гадина!– обобщи Христо, врътна мускулатура и си замина при мебелите. Аз останах сама срещу ореховия кютюк. Такава злоба ме обзе, че щях да изям теслата. От камък да е пънът, ще го разцепя. Бой, бой, бой! Теслата се изхлузи от дръжката. Продължих със секирата. Очите на статуята ме зяпат кривогледо. Оформих подлия им поглед със сатър за пържоли. Първо набих с чук острието очно над носа. Порязах се. Нищо! Бях си донесла риванол. Сатърът се спука. Каква беше тази дървесина – от стоманобетон ли? Прибягнах до рендето на тате, по-голям чук, плюс едно грамадно свредло. И така десет дни.

Гледам, гледам, кютюкът хептен не прилича на образ, а на зле сварена кървавица. Трябва да клъцна тая цицина тук. И другата до нея. Хайде, грабвай рендето. Рендосах повече, отколкото трябва. Статуята заприлича на поничка. Ремонтирах теслата, но пилата се строши. Пак гледам - не се познава кое е чело, кое е буза. Устата съм я докарала с фасон на вол – толкоз яка челюст. Колко време я пилих - даже часовникът на ръката ми, електронна направа, престана да работи. Защо не долети при мен изкуствен интелект - да мине със шкурка темето? Защо не се омъжих за Христо мебелиста, а такова тегло изтеглих и толкова пот изпотих! Гледам, гледам - след зверските ми усилия пънът прилича на геврек с брада. Такова тлъсто лице никой жив човек не е имал. Хайде, пак се ориентирай към теслата, Галке. Цап, цап, ца-ап! Една трета от пъна се отцепи и друсна на земята. Ужас. Издълбах ново око със свредела. Устата изпъкна - крива като цип на чанта, но личи, че е уста, не стомах. Поне за мен. Започнах ново упражнение със шкурката. Три дни и три нощи.

По едно време Ясен дойде да инспектира с монтьорския си ум докъде съм докарала магарето и как съм се справила – аз си припомних какво каза тате, преди да ми подари колелото. Ти си дългокрака, момичето ми. Бягаш бързо.

Побягнах.

Тичам, хвърча, фуча. По едно време усещам – никой не ме гони. Този идиот механик дали не е издъхнал, съзирайки образа си върху пъна? Край. Ще ме осъдят за убийство. Боядисахме я. Край. Взех да се самоуспокоявам – светът се тресе, войната дебне, така и така ще пукнем. Цялото човечество ще се затрие, аз съм седнала да мисля за мен си. Грозен егоизъм! Тъкмо се бях подготвила да мра и се спънах. Прострях се на земята и що да видя с крайчеца на ужасеното си око? Онзи монтьор, вместо да ме гони с цел обесване с въже на клон или в най-добрия сценарий - завличане в областния съд…

Монтьорът, горкият човек, прегърнал пъна и целува дървото.

И сега, като го описвам, си казвам – Галке, свържи се с Бърза помощ. Веднага! Ясен е скъсал комуникацията с мозъка. Отместил се е умствено.

Целува дървото.

Да, трябваше да звънна моментално на лекарите! Но не успях.

- Душо моя! - викна към мен горкият собственик на сервиз. - Това е егати и шедьовъра.

Наистина беше откачил. Измъкна от портфейла сто лева.

- Дръж! - каза. - Вземи! Печена си! Гений!

Аз не знаех накъде да гледам - към болницата ли, към автобусната спирка ли. Тъкмо се задаваше маршрутката за София. В столицата Ясо ще ме намери, когато дръжката на секирата цъфне и роди дюли.

- На ти, Галке! – даде ми още петдесет лева.

Не лъжа. Случват се такива ужаси.

Сервизът на Ясен стана сензация. Народът идва да наблюдава пъна. Един вика - „Ти си направо Роналдо, брат.“ Друг отсъжда - „Верно! Приличаш на Ботев, брат.“ Хората, особено Христо мебелиста, идват до нашата нещастна панелна сграда и чакат да се покажа. Оказа се, че един от клиентите на Ясо е от София, професор с проблем в бензиновата помпа. Академичният ум цял час съзерцава геврека, който бях издълбала в пъна. Според мен дървената буца не приличаше на лице. Не искам да казвам на какво ми приличаше, особено като се замислях за Ясен – но професорът изтърси:

- Госпожице! Поздравления! Вие сте новатор! Страхотна творба! Примитивно изкуство, но така възвишено!

Защото бях цепнала кютюка на две, затова се е възвисило.

Вече не следвам счетоводство, поради което тате мина на валидол за успокоение. Горкият търчеше от кухнята в хола и обратно – „Ще го заколя аз тоя смотан професор. Пихтия! Ще го застрелям и ще го викна на дуел. Съсипа ми детето!“

- Разгеле – възкликна мама, винаги практична. – Ще го утрепеш. Тебе ще те приберат в пандиза. Аз най-после ще бъда свободна.

Затова баща ми не предприе нищо. Опита да запали пъна с образа на Ясен, но не му се получи. Пънът беше вдигнат и фиксиран върху бетонна колона пред сервиза.

Аз имам покана да направя изложба малка пластика в Лозана през ноември.

Христо се навърта около блока ни след работа. Снощи, в петък привечер, тъкмо се връщах от супера, той ме спря.

- Галке, на ти тия цветя – каза.

Букет увехнали хризантеми.

Голям букет.

Следете новините ни в GoogleNews