Мълчанието на интелектуалците

Венци Мицов Последна промяна на 21 септември 2020 в 11:56 16331 1

Последните месеци у нас ситуацията е наистина сюрреалистична.

Не, даже не е сюрреалистична, а по-скоро живеем в нещо като пиеса на Бекет и Йонеско едновременно. Хората не искат повече да ги управляват така. Но от друга страна нищо смислено не се задава на политическия пазар.

Хората не подкрепят властта... Но част от тях не подкрепят и протеста.

Хората не желаят Бойко и Гешев. Но не желаят и други на същите постове.

И всичко това едновременно и накуп... Винаги съм се чудел на социологическите проучвания, които, когато мерят доверието и недоверието в даден политик, изкарват следните прогресии.

Политикът Ставри: одобрение 58 процента. Неодобрение 72 процента.

Егати и свръх хората. Да, после ще ви обяснят, че това са два различни въпроса, но все пак усещането, че политикът Ставри владее не 100, а 400 процента от клетия електорат, остава да виси във въздуха.

В тази абсурдна ситуация, в това абсурдно време, една тема започва да заема централно място в обществените коментари. Мълчанието на интелектуалците. Или както вчера каза Тео Ушев - "Българските интелектуалци е крайно време да осъзнаят, че ако някой ги финансира, те не трябва да му целуват ръка. Те са финансирани, защото са много добри. Те не трябва да се кланят и целуват ръка на тези, които им дават финанси".

Впрочем, темата за мълчанието на българските интелектуалци е стара като света. Особено свидна за мен е темата за мълчанието на българските творци. За това имам голямо желание да направя една кратка ретроспекция на последните години, в които се случваха различни протести.

2010 година. С решение на МС бива закрита Пловдивскаta филхармония, която е част от оперно-филхармоничното дружество. Протести в страната няма. Със същото решение се сливат различни театри, а в същия ден в НС ГЕРБ си гласува милиони за СРС-та. Това дава интересен баланс - парите за слушане на музика вече се дават за подслушване. Реакция има... но само в Пловдив. От многото съсловни организации у нас никоя не реагира. А сградата, която е дом на операта в Пловдив, до ден днешен е пред разпад въпреки десетките репортажи по телевизията.

Зимата на 2011. В България тече процедура, според която страната ни трябва да подпише ACTA. В цяла Европа текат протести. Протести тръгват и у нас. ACTA е бомба със закъснител, създадена под силния натиск на корпоративните лобита и целяща да ликвидира до голяма степен дигиталната свобода на потребителите.

В София започва един от най-големите протести, извили се след дългогодишна протестна меланхолия. На протеста музикантите са цифром и словом около 10 души. През това време започва кампания, в която българските творци (музиканти) са в праймтайма на всички телевизии и се кълнат, че ACTA е решението на всички проблеми.

Видни бунтари излизат в компанията на шефове на мултиплекси и заедно бранят... ACTA. Става още по-смешно в момента, в който една по една страните от ЕС започват да отхвърлят този очевидно недъгав лобистки парцал, но нашите творци продължават да го бранят. А накрая, когато става ясно, че ACTA няма да мине, музикалната гилдия в огромната си част заявява "Бедни сме, защото сме прости" и продължава напред и нагоре...

2013. Делян Пеевски е назначен за шеф на ДАНС. Това предизвиква масови протести, които продължават повече от година. По време на тъжния кабинет на Орешарски се случва скандал в Димитровград (меката на един друг стил, който не е чак толкова интелектуален). Любителско видео показва как няколко общи работници секат с брадви и резачки концертен роял, за да си вземат дърва за вкъщи. Оказва се, че в Димитровград има още няколко рояла с неясна съдба. Министър Стоянович уволнява шефката на читалището, в което се случва този инцидент. Реакция от културните ни среди няма. Освен по някой развълнуван статус в социалните мрежи. Междувременно протестите у нас спихват, макар да се държат живи повече от година, което е истински рекорд. Орешарски пада след решение на ДПС да не подкрепя вече кабинета.

Идва следващияt кабинет на ГЕРБ. Съсловните организации се надпреварят да изпращат поздравителни телеграми до новия стар министър на културата Вежди Рашидов. В този момент аз все още бях член на Съюза на българските композитори. Видях, че съюзът, в който членувам, е изпратил ведра, блага и позитивна честитка на Рашидов и отказах да си платя членския внос в знак на протест. Бях изключен по устав само след няколко дни. 

2014 година. Липсата на кадри в областта на културата ражда следващ голям скандал. Слави Бинев, по това време депутат от Патриотичния фронт (по-късно припознал ДПС като по-патриотична партия от НФСБ и АТАКА), става председател на Комисията по култура в 43-тото НС. Това се превръща в скандал. Хора от културната гилдия излизат на протести. За кратко - докато един от тях изведнъж изненадващо поема директорското място в един от престижните софийски театри. Междувременно Слави Бинев си подава оставката, а комисията се поема от госпожа Полина Карастоянова. Тя е още по-спорна фигура за поста от господин Слави Бинев, но гилдията вече не протестира.

Пролетта на 2015. Българска делегация, начело с министър Рашидов, заминава за Лувъра. По време на посещението хорист от хор "Йоан Кукузел" пуска статус в своя профил във Фейсбук, в който разказва, че българските хористи, които пеят в столицата на Франция, получават жалки стотинки като командировъчни. Побеснял, министър Рашидов излиза по телевизията и предлага на хориста Георги Петров да му даде лично 50 лева, за да млъкне.

Става голям скандал. Пред Министерството на културата е свикан протест. На протеста има предимно политически лице и журналисти, както и активисти от други протести. Хората на културата са около 10 души. Под сурдинка се говори, че другите не идват от страх да не ги уволнят.

Следват още разнообразни събития. Палежът на тютюневите складове в Пловдив от "един клошар".

Вместо да дадат пример, съсловните организации илюстрират своята ретроградност смело и гордо.

През същата 2016 съсловната организация на музикантите, занимаващ се с авторските им права - "Музикаутор", на свое общо събрание отказва да подложи на гласуване легитимно внесено предложение към устава, което забранява в ръководството на дружество да има лица с принадлежност към бившата Държавна сигурност.

2017 е годината, в която се провеждат редовни избори. За министър на културата този път е избран Боил Банов. Който досега е бил заместник на Рашидов. Поздравителните картички на съсловните организации вече имат нов адресат.

През 2018 музикантите от съставите на БНР излизат на протести. Причината - заплатите им са ниски. Нито една от съсловните организации не се обявява в тяхна подкрепа. По време на един протест министър-председателят Борисов заявява, че е удивен, че в БНР има толкова много състави. Постепенно енергията на музикантите да протестират угасва. В един момент някой ги подлъгва, че уволненият бивш директор на радиото е щял да им вдигне заплатите, но злите журналисти от БНР са виновни. Както винаги, протестът завършва нелепо, а заплатите до ден днешен са си същите - около 600 лева чисто.

2018 е и годината на Европредседателството. Раздадени за много пари за култура. Те отиват за стени от тухли, работилници за мартеници, а рекламното клипче на Европредседателството излиза около 200 000 лева. Отново гилдията не взема почти никакво отношение.

През 2019 Банов уволнява със статус във Фейсбук директорката на Музикалното училище в София. Малко след това се среща с нея и оттегля искането си за оставка. Само че на никого не му пука. През същата година Пловдив е Европейска столица на културата. Хвърлят се милиони - кое за нещо добро, кое - за разточителни безумия като откриването, струвало милион и нещо. В същото време културната инфраструктура на Европейската столица на културата се "гордее" с рушащата се бивша сграда на Операта и рушащо се бившо кино в града. Няколко души говорят по темата, но като цяло всички останали мълчат.

2020. България и целият свят живеят под сянката на COVID-19. Културата на практика спира да функционира. Около месец министърът на културата загадъчно отсъства от дневния ред на обществото. Следват мерки за спасение на гилдията. Мерките, разбира се, не само не я спасяват, а се подиграват с нея. По мярката "социални стипендии" се класират малко над 300 души, а министърът смело показва, че няма идея колко са хората от независимия културен сектор. Той залага на цифрата "около 3000", при положение че експерти броят сектора и излизат със съвсем друга цифра - 70 000 души. По-късно се оказва, че дори класиралите се за тези пари не са ги получили. Следва безпрецедентен втори протест пред МК (предишният, ако помните, беше през 2015). На този протест има около 15 културтрегери и около 40 журналисти. Министерството изпраща заместник-министър, който приема протестиращите. Следват уточнения и протестът приключва.

В този повратен момент министър Банов изведнъж става обект на нападки от страна на предшественика си Рашидов. И тогава протестиращата арт гилдия с цялата си интелектуална мощ пуска декларация в подкрепа на Банов.

"Ние работим добре с Банов, долу ръцете от него" - пишат интелектуалците.

Няколко месеца след това, една сутрин в 9 часа, коли на прокуратурата нахлуват в президентството, а Христо Иванов и Иво Мирчев нахлуват в Росенец.

И започват национални протести, които текат с променлив успех и до днес - повече от два месеца вече.

С това моята история свършва. Констатациите от нея са следните.

1. Интелектуалците у нас мълчат, защото ги е страх.

2. Интелектуалците у нас мълчат, защото са индивидуалисти и не могат да приемат това, че друг освен тях може да е на някой протест.

3. Интелектуалците мълчат от благодарност (тук-там някое проектче, тук-там някоя наградка).

4. Интелектуалците мълчат, защото са толкова умни, че знаят, че тия протести няма да доведат до нищо добро.

Обаче тия констатации до една са спорни. Според мен единствената безспорна константа е страхът. Може би той е оправдан. А може би не.

Но най-важното, което трябва да си извадим като поука от тази ретроспекция, е следното.

Уви, културтрегерите не винаги са интелектуалци.

А по-лошото е и че интелектуалците не винаги са интелектуалци.

У нас ситуацията е такава:

- академичните гилдии са герберясали отдавна и се отнасят пренебрежително към всеки граждански протест... с оная любима моя академична надменност, с която са се научили да се държат през дългото време на комунизма;

- поп културните гилдии никога няма да излязат да протестират, защото те живеят от частни партита, на които орално обслужват родния нов елит (под "орално" разбирайте каквото си искате);

- ъндърграундът отдавна е в ъндърграунда - него ще го видите на протеста, но понеже е ъндърграунд, за вас той няма да има значение;

- провинциалните културтрегери са до един зависими от ГЕРБ и управлението им по места - а са си отворили устата, а са отишли на свободния пазар; 

- съсловните организации си гледат само собствения келепирец и изобщо не им дреме какво се случва... затова дори една декларация от кумова срама няма да пуснат;

С това приключвам. Фактът, че по протестите все пак има хора на културата, е направо подвиг. При тая действителност и при тези зависимости подобни прояви на гражданска доблест са лукс.

А ти, приятелю Теди Ушев, не съди строго твоите колеги тук. Нали помниш, че Вежди Рашидов каза, че не си художник, па камо ли български художник.

Е, някой да те защити тогава? Няма и да го направи.

Знаеш ли какво написа една популярна в близкото минало певица, когато отидох на един протест пред МК?

"Докато пропаднали пънкари ходят на протестите, нема да стъпим."

Е, как мислиш - дали има някаква надежда да чакаме интелектуалците да говорят? И дали искаме да чуем това, което ще излезе от ръждясалите им от мълчание уста?

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

7719

1

Краси

21.09 2020 в 19:47

Единственото, което може да излезе от ръждясалата им уста е "Аз съм с таз, която е на власт".
Такива бяха при Тошо, същите са и сега.