Чарлз Буковски казва: Този, който не се страхува, просто има слаба фантазия.

Тоест – не може да си представи лошото, което може да се случи.

Винаги съм се питал: Възможно ли е това?

Възможно ли е човек да не може да си представи именно лошото? Та нима Човекът не е именно най-съвършен инструмент за въобразяване на Най-Лошото? Винаги съм бил сигурен, че най-човешкото качество е да си представяш винаги най-лошото, което може да се случи.

Представяме си най-лошото и се надяваме на най-доброто. Това сме ние – хората.

Но има и безстрашни хора. При това – и в най-лошия смисъл.

Често казваме: Смел човек е не този, който не се страхува, а този, който се страхува, но се опълчва срещу страха си; и въпреки страха си – действа. И въпреки страха си – прави това, което смята за разумно. Или – за неразумно, но вече решено. Смелият човек налага волята си въпреки страха си.

Дали е така?

Нека не забравяме каква сложна и неумолимо автономна империя е нашето тяло (или там каквото е това материално нещо, съществуващо, за да я има мисълта ни). Нас, ужасно е да се помисли дори, ни боли и ни е хубаво... съвсем без да искаме! Тоест – тялото е стихия, която ние владеем само доколкото можем да вдигнем ръка и с нея да си налеем някоя ракия в устите. Но не можем, както казва Иисус, и един косъм на главата си да направим бял или черен (не става въпрос за боядисване на косата, мили дебили). Не можем да направим така, че да имаме или да нямаме язва на дванадесетопръстника; или да „управляваме” развитието на някоя пъпка на носа си! Да – ние можем да изстискаме пъпката. Но не можем да я... предизвикаме, братя мои и сестри! 

Тялото ни си прави каквото си поиска!

А Самите Ние сме захвърлени по най-безцеремонен начин в тия тела, в Това Тяло, което ни е отредено – като корабокрушенци на пуститен остров – и на този остров могат да започват бури и могат да стават земетресения, а понякога, за кратко, може да цари дори и райско спокойствие!

А страхът, като погледнем, е именно част от тая стихия – тялото.

Той идва... без да го щем!

Ще кажа така: млад човек не се страхува... не защото хич не може да си представи какво може да стане, а защото просто „мъглата” в главата му е голяма; а тази „мъгла” идва от беснеещите допаминови и норадреналинови медиации, от вълнуващия се серотонин, от тихо припяващите GABA-обусловени реакции. А всичко това е съвсем солидно обусловено от хормоните на хипофизата, на надбъбреците и половите жлези, от системите на ейкозаноидите и т.н.

Младият и безстрашен човек не че е глупав и не може да си представи какво може да му се случи (примерно, ако се джасне с мотора, карайки с 200км/ч), а просто вижда това в главата си през гъстата пелена на мъглата от възбуда и вълнение. Които идват от хормоните и невротрансмитерите. Природа.

Ще кажа така (I`ll tell you this - така пее Джим Морисън по концертите, по-точно говори, в речитатив, та и аз така):

Ботев. Ботев не е бил глупав и лишен от фантазия човек. Напротив – неговата способност „да вижда картини”, тоест – неговата репрезентативна способност е огромна: гора зашуми, вятър повее... невероятен майстор на създаването на представи с думи. Той със сигурност в огромни детайли е можел да си „представи” какво ще стане с него и момчетата, които повежда към вътрешността на България. Страх ли го е било? Със сигурност. Но „вряла ли е кръвта” му? Със сигурност. Да ти ври кръвта – това е именно тази каскадна невро-биохимична буря от бъкащи катехоламини, която споменах по-горе.

Човек е смел И благодарение на възрастта. И благодарение на „натурата си”. Но също – и благодарение на образованието си, на моралния си облик, на личната си идеология.

Един образован човек от една страна има по-голяма способност да „си представи страшното”, от друга страна – образованият човек е внедрил в себе си повече морални повели – примерно да се срамува от страха си и да се бори с него. Но от трета страна – образованият човек е и по-ловък софист – и по-майсторски може да „самооправдае” страха си. Образованият и умен човек, от една страна, знае, че е длъжен да е смел (nоblesse oblige=благородството те задължава да се държиш благородно), но от друга, знае и много начини, по които да се измъкне от ситуацията, в която трябва да е смел. Тоест – от умния човек рядко можем да очакваме да стане Матросов (този млад войник, който закрил картечната амбразура с тялото си). И все пак – образованият човек е по-героичен. И по-труден за наплашване.

Поне така ми се ще да си представям Образования човек.

И сега ще кажа направо така: Когато тръгнат да наплашват някого, да речем, някой народ или някое човечество – от процедурата по наплашването най-вече ще се наплашат тия, които и бездруго си се плашат. На които цялата „природа” е плашлива.

Дали това именно е целта на наплашването?

Дали, примерно, разните наплашвания (защото цялата човешка история е една поредица от Наплашвания на простия народ от страна на управляващия го подъл елит) ще откажат Ботевците от слизанията им на Козлодуйския бряг?

Дали кладите и публичните изтезания са отказали Джордано Бруно и Коперник?

Цялата човешка история е низ от огромни наплашвания – защото народът (така си знаят управляващите го, бенефициентите) трябва да бъде наплашен. От една страна, наплашен – с Втори пришествия или с ковиди-19 – няма значение! От друга страна, хищно настървен – с разни патриотични мръсотии и призиви към „национално величие” (или също толкова гнусните им религиозни аналози). И така – полунаплашеният и полунастървен народец се кара и подкарва добре – като стадо. А е ясно накъде се кара стадото.

Но повтарям – Ботевците не се наплашват така лесно.

И така: всяка кампания по наплашването ще наплаши именно когото трябва. Лесно Наплашващите се.

Слава Богу – тя само ще въодушеви смелите да действат. Да се изправят срещу страха си. Защото това е дългът на смелия човек. Да се страхува. И с презрение да се опълчва срещу страха си.

И така нататък.