Калин Терзийски: Умре Марко

Когато Марко бил вече прочут юнак, обикалял си земите.

И не щеш ли, попаднал на момче, пастирче, което пасяло стадото си. Малко момче, ама някак си изглеждало много ербап.

Дали от стилистична гледна точка е правилно да кажа за момчето именно „ербап”, след като Марко е бил васал на турците, но едва ли толкова отрано е натъпкал езика си с турцизми (като някакъв журналист от 21-ви век)...?

Не знам... просто продължавам.

Марко викнал на момчето: Ей, момче!

Тук пак може да спрем повествованието и да се замислим – дали Марко има право така безкомпромисно да извършва джендър идентификация на едно същество, което не е попитал изрично – каква е неговата лична самоидентификация...

Защото това привидно момче съвсем спокойно е можело да не е никакво момче... а нещо съвсем друго...

Викнал му все пак той: Абе, момче, алоу! Ти кво правиш тука бе?

Така било в ония времена: като си господар, викаш „алоу”, на когото си поискаш, защото имаш боздуган и други такива аргументи.

Момчето си свирукало нещо.

Бихме си позволили да си представим, че си свирукало нещо от додекафоничния период на Арнолд Шонберг, но по-добре да не си представяме, защото ще ни заболи глава. Литературата, както и всичко друго в наше време, трябва да е простичка – за простички хора.

- Алоу! – ревнал вече Марко. Той бил Крали и не че знаем точно какво означава това, но му давало извънредно високо ниво на самооценка.

- Какво искаш ти бе? – най-накрай обърнало взора си към него момчето. То си играело с някакво нещо – дребно нещо, което въртяло в ръцете си и което издавало странен пукот, а при пукота от него се издигал и малко синкав дим.

- Ти не знаеш ли кой съм аз бре, серсемино?! – викнал Марко (тук и за думата серсемин важи казаното за думата „ербап” и с нея поздравявам всички жълти журналисти).

- Не, не знам! – намръщено отговорило момчето.

- Еми, аз съм господарят на всичките тия земи – от тука, до Прилеп! – троснато изтърсил и Марко.

- Е, евала! – без да му обръща повече от необходимото внимание казало момчето.

- Я бе, катил (пак към журналята!), я дай да видя – какво е това, дето си играеш? – не издържал на порива на любопитството си Марко.

- Ааа, не – изтежко проточило момчето, – това е опасна работа!

- Е, кво и е опасното на тая работа!? – почти кипнал Марко. – Това е нек`ва пишка, дето издава пукот като съчка и дига пушилка като огниво! Я, я, дай да видя!

- Това е страшно оръжие бе, колега! – изсмяло се презрително момчето – Да не би да искаш да се убедиш сам в това?

- Ми дай да се убедя! – кипнал Марко – Какво, плашиш ли ме нещо?

- Хубаво! – с върховно пренебрежение казало момчето – я си протегни ръката. Ей така – встрани. Да не стане по-голяма беля.

- На! – протегнал си ръката Марко, също приемайки презрителен вид. – Я да те видим сега с какво ме плашиш!

И момчето вдигнало своята играчка, която, както всички се досетихме, била пистолет (нищо чудно да е била с прочутия колесен затвор, разработен от Леонардо да Винчи) и пукнало: Пук.

И ръката на прочутия и страшен герой Крали Марко била пробита така, че през дупката можело да погледнеш и да видиш примерно Шар планина.

И Марко погледнал ръката си и казал прочутите думи: "Умре Марко, свърши се..."

С тях, казват тълкувателите, е искал да каже: "Няма да има вече никакво значение ни юначеството, ни силата – щом едно малко момче с такава играчка може да пробие ръката на най-страшния юнак!"

И така.

Шест века по-късно, аз, почти толкова дебел, колкото е бил и Марко, тежък и пълен със самочувствие, отивам да си вадя ключ в Бриколаж. Просто така, знаете, като нямаш някаква определена работа – отиваш в Бриколаж и си вадиш ключ. Или в мола – да се помолиш. Отивам там.

А там на ключарницата – момче.

И аз му викам: "Абе, момче, какво правиш тука?"

Падрон, естествено, че не му викам така; викам му: "Извинете, бихте ли ми извадил по един екземпляр от този и от ето този ключ... дубликати, нали разбирате..."

И момчето се хваща, стърже, пили, върти на шмиргелчето, провърта разни дупчици, заглажда с шлайфа – и ето, готови ключовете! Дава ми моите си, които са послужили за еталон – и отделно - подава дубликатите, като ги издухва от последния метален прашец.

Аз благодаря и зарадван от новата придобивка (нима едни нови ключове не са началото на нов живот!), се втурвам към къщи – за да ги изпробвам.

И по пътя съм напазарувал поне един тон неща – от боровинки до прах за пране. Така се случва, когато в близост има мол. И се качвам на моя седми етаж, който е за мен това, явно, което е било Прилеп за Марко... И пъхам ключа в ключалката...

И ето на – той превърта на половин оборот – и запецва!

Дали от стилистична гледна точка имам право да използвам такава вулгарна дума като „запецва”?

Но да, хиляди демони – запецва! Дъ кий джамд ин дъ лок!

Енд ай кант ъндърстенд – уот дъ фак?!

Я немогу понять: что происходит!

И не мога да извадя ключа от ключалката! И ни напред – ни назад. И – нищо! Просто ужас!

А пред вратата – пет торби с разпадащи се покупки. В смисъл – падащи от торбите, разсипващи се, знаете какво правят покупките, когато ги оставиш, как – водени от проклетия ентропичен стремеж на всички неща да намаляват потенциалната си енергия – нещата падат, търкалят се, отиват на по-ниско, търкулват се по стълбищата – и настава хаос, трагедия и анархия! А и една кутия сладолед се топи с безшумен тътен!

А вътре котката ми Ангела Мъркел мяука така, все едно съм отворил току що цех за валерианови капки!

А аз напъвам ключа, пръстите ми пукат, бравата пука, ключалката пука... И нищо не се получава, само болката става по-силна – а гневът – неизмерим!

И аз казвам на милата ми жена: "Да ходим бързо при това момче! Че просто... не знам! Я, я и по пътя намери телефона на ключарските услуги... Защото така или иначе момчето едва ли ще си остави сергията и ще дойде да ни оправя бравата, която е прецакана така мощно благодарение на неговата така качествена работа... Така качествена работа..."

И тичаме към Бриколаж...

И там – бух – направо в скандала.

Аз, естествено, като всеки човек, имащ епилептоидна конституция – тоест – атлетична телесна конфигурация и вискозно-експлозивна диспропорция в психологически план – или казано на човешки език – много мек в началото, докато не избухне и не попилее всички наред... та аз започвам много меко, направо – сервилно...:

- Ами, виж сега... би ли..."

- Ами... искам да кажа, че нашият ключ... тоест, този, който току-що ни направи... Влезе в ключалката и засече... и повече не може да мръдне...

- Е, и аз какво да направя? – пита ме момчето и ме гледа мрачно.

- Ами... – и изпитвам цялото безсилие, което може да се събере на този свят. – Да ми кажеш с кого мога да говоря... защото ти си дете, все пак, а аз, ако може, да ме свържеш... или да ми дадеш телефон... за да говоря с някой възрастен човек... Който може да ми каже какво да правим... Защото сега, ние сме ти платили петнайсет лева за тия два ключа, а ще трябва да дадем и още петдесет лева – за да ни разбият вратата, за да си влезем. И твоята услуга ще ни струва общо стотина лева, ако не броим ксанакса и другите медикаменти, които ще трябва да изпием, за да не получим дамла... И като си ги платим тия стотина лева – ще имаме разбита врата и няма да имаме ключ...

- Вие не знаете ли, че трябва да си носите патрон?! – презрително ме гледа момчето.

- Какъв патрон бе, момче? – вече се задава експлозивната част от моята вискозно-експлозивна същност.

- Патрона на вратата! – троснато изплюва думите то.

- Ама как така? Кой носи патрон... - и аз съм безсилен.

- Ето – тука си пише! – и то ми показва някакъв малък лист на стената, на който с малки букви явно са написани някакви неведоми правила. Но листът е на такова място, че може да го прочете само орел, който при това има очила, и случайно е свил гнездо на три сантиметра над листа.

- Аха – въздишам аз и си мисля: да го убия ли или да отида сам в затвора и да кажа, че съм имал намерение да го убия, та да ме задържат за планиране на убийство?

- Така че, не ме занимавайте, имам клиенти – казва момчето и се обръща към клиента, който, естествено, също като мен, носи просто ключ, за да му се извади дубликат. И очите на клиента са доверчиви и наивни – като на Хензел, който влиза в захарна къщичка.

И тогава почва истински скандал.

О, да. Аз съм Калин Терзийски, скандалният писател, както обичат да казват малоумните журналисти, и ето – скандал!

Аз викам управителя на Бриколаж, той идва, оказва се заместник-управител, аз му викам така, както съм викал само на най-палавите луди, докато съм работел в психиатрията в Курило, той се усмихва под маската и вдига рамене: "Какво да направя?"

А аз: "Ами вие давате тук нещо като убежище... на някакви пладнешки разбойници бе, мили господине! Те ти правят ключ, той ти пре..бава бравата, после трябва да се викне спешен ключар... после трябва да се разбиват врати... А вие и вашите пладнешки... как да ги нарека... наематели... си гледате кефа и си продължавате в същия дух! А аз, както съм си платил и сега не знам какво да правя и къде да се прибера...Аз...Аз какво да правя? Вие просто ми взимате парите и ме хвърляте на произвола на съдбата! Е... Нямам думи!

Но заместник-управителят само вдига рамене, казва: Неделя е! (все едно иска да ми напомни да отида на църква) и кима с глава. Момчето гледа мрачно и на един два пъти се опитва да се включи, като вика: Ти кво искаш бе?! - и леко, но упорито налита на бой... А охраната стои като някаква маскирана Темида, но не с маска на очите – като Бойко – ами с маска на устата – като Зоро. И ни разтървава, един вид, и въдворява ред и си придава важност и така нататък...

И някой дава разумния съвет – да съм се обадел на Защита на потребителите...

И аз си представям как котката ми вие, как сладоледът тече по стълбищата, как Апокалипсисът започва – а аз пиша тритомни обяснения до някаква агенция, която да ме защити от някакво момче, което просто не си върши работата като хората...

Но си казвам: Момчето не е просто момче...

Умре Марко, свърши се!, си казвам, защото момчето е въоръжено! То, също като Марковото момче, е въоръжено с новия, всепробиващ, ужасен пистолет. Сегашният пистолет се казва Нов Тотален Непукизъм.

И е оръжие от тия – за масово поразяване.

И, между другото – момчето, посред караницата – ме поразява: "Ако щете, обадете се на арменския поп!"

И аз все пак усещам прилив на оптимизъм и надежда: Каква ерудиция, казвам си, какъв речник! Младите няма да ни посрамят, какви поговорки, какви пословици! Момче – ерудит! (по съвременните стандарти)

И се прибирам вкъщи и с един нож, който си нося винаги в чантата, успявам някак си да насиля вратата и да я отворя. И се прибирам в клетия си дом. И си повтарям: Умре Марко, свърши се. И ми е смешно.

И някак си – малко страшно.

А през нощта сънувам момчето, което е станало нов премиер. И вместо ключ – оправя страната. И се събуждам облян в пот.

Следете новините ни в GoogleNews