Жена ми си гледа нещо във фейсбука, като всеки нормален човек, и по едно време се омърлушва и лицето ѝ придобива един такъв особен израз, все едно иска да забележа, че изпитва състрадание към някого, защото това състрадание е насочено и към мен. И аз викам: "Какво има, Иванче?" А тя казва: "Гледай тук Роби какво е написал."

Роберт Леви е мой приятел от четиресет и две години.

Когато го видях за първи път, беше на 14, седеше в детската стая, която обитавахме ние с брат ми, беше качил краката си високо на стената, пушеше лула, голяма колкото юмрук, и гледаше важно. Направи ми потресаващо впечатление и аз даже леко предадох честта на батко си, като започнах да смятам (поне за момент) Роби за по-голямата работа от двамата. Че как – човекът пуши лула и не му пука, че е ученик и не знам си какво!

Това, естествено, трая, докато не се появи майка ми и го смарцафляца за секунда. Сблъсъкът между мама от село Садовец - учителска дъщеря и носителка на един милион наказателни патриархални трикове - и малкият, току-що покълнал еврейски бохем, завърши с победа на традицията. Майка ми взе лулата на Роби и каза, че ще я му върне, когато си тръгне. Или нещо такова. Мама Родина винаги е смятала интелигентчетата за разпасана пасмина, която трябва да бъде стягана със здрава ръка. И винаги ги е пошляпвала с охота. Метафорично казано...

След време Роберт стана битник, стопаджия, бохем; учеше в университета, пиеше бира в ресторантите около Попа, говореше разгорещено из градинките с дрогираните хипита-философи и небрежните пещерняци-окултисти. И той стана брадато хипи; и още - стана организатор на купища литературни четения, на джаз фестивал, на първите сбирки на Клуб поети с китара...

Той се появяваше в живота ми изневиделица и всеки път ме възхищаваше по оня особен начин, по който може би е възхищавал хората Вечният евреин Ахасфер. С колорита си. С ума си. Със знанията си. С безкрайността си. А може би - и със страданието си.

Сега Иванчето ми показваше статия, написана от Роби по повод това, че той, сега, на 56, е решил да напусне България. Да отиде в Германия - без да има предложение за работа от там... или каквото и да било очакващо го там удобство. Просто да се махне и да не се връща тук повече. Или да се връща, но не и за да живее. Защото просто му е писнало да търпи унижението. Да си интелигент Тук.

Статията на Роби не беше злонамерена към страната ни. Не. Беше наистина тъжна. Всеки може да я намери и да я прочете. Там той казва какво е направил и какво не е получил.

Защото, по дяволите, каквото и да си говорим, всеки дава, дава, но очаква и да получи някога нещо... И ако някой зъл глупак рече, че трябва да се дава без да се очаква нищо – нека първом погледне себе си и да не говори ей така – напосоки.
Има ли човек, който ходи на работа, а не очаква да вземе заплата?

Може и да има, но този взима заплата от друго. Да речем – получава благодарност, почит и уважение. Но заплата в един или друг смисъл, мисля, винаги трябва да има и всъщност – има. Животът е икономика и тя няма как да бъде нарушена. Баланс винаги трябва да има. Изравняване на активи и пасиви. Приходи и разходи. Ако няма пари – то има почит. Революционерът работи за свободата, а пари не получава. Но получава гордост, себеуважение, чувство за изпълнен дълг. И така нататък.
И така. Аз прочетох статията и веднага седнах да пиша – защото почувствах онова особено и силно вътрешно напрежение, което все повече не знаем как да наречем, но аз знам името му и то е Дълг...та аз седнах да напиша нещо.

Защото Роби е мой приятел от 42 години. И е приятел на България от 56. И е герой на българската драма на нашето време; и е важен човек. И сега е тръгнал да си ходи.

Написах ето това.

КАКВО ДА ВИ КАЖА?

Няма как да не кажа нещо по въпроса: Роби Леви, една от най-големите легенди на моя живот, на моето поколение, на ъндърграунда в България, на алтернативната българска интелигенция, което ще рече - на независимата българска интелигенция... И още - една от най-интересните, колоритни и необичайни личности на България, вечният битник, стопаджията с книга в ръка, поетът с чорлавата брада, мъничкият рошав гигант Роби - се маха от България и явно няма да се върне.

Не... Не е умрял, слава Богу, но това даже е по-стряскащо - интелигентите, които не са подмазвачи и нагаждачи дори и когато не умират (като Чочо Попйорданов или Ласкин и Баташов), пак някак си се измъкват, махат се...

...думата, която ми идва, е не ИЗТЪРПЯВАТ...

Да, не изтърпяват. А след нея на езика ми идва и друга дума... и в гърлото ми напира ужасяващ, весел, грозен, чудовищен, страшен смях: Свинщината.

Да, българските интелигенти, дори и когато не са убити от някой сънародник с куршум или удушени с тел (Гео Милев), пак се махат. Не Изтърпяват Свинщината на средата и се махат. Държавата, обществото, българите, институциите, лидерите, подмазвачите, конформистите, слагачите, свиркаджиите, политиците и всички останали им помахват нехайно. Извън случаите, естествено, при които им слагат цветя на ковчезите. И България остава - страна на самооплождащата се симбиоза на мръсници и техните подмазвачи.

Ура! Да живей!
...

И го пуснах в проходилката на идеите Фейсбук – за да видя как ще обрасне с тълкувания и мнения, родени от различните прочити.

А три часа по-късно ми писа един от най-прекрасните ми млади приятели – нещо като Роби отпреди трийсет и пет години; двайсетгодишен, начетен като някой Дидро, полигот, умник и ентусиаст. Той ми написа следното:

Kaйо, видях ти публикацията за Роби!

Наистина, аз не си представям този човек на друго място! Той е София просто. Понякога, когато няма дрехи, понася цялата улица Раковски върху себе си. А и твоите четения ще бъдат по-бедни без неговото присъствие.

И все пак...

И все пак...

Това ми се струва удачен повод да си припомня по-стар извод, който направих: за времето, в което живея. И той е, че времето ни е анти-възрожденско. Но в недобър смисъл на думата. Хората са възпитани в родомразие. По-заможните са отдадени на упадък и не притежават нито наклонности към филантропия, нито любов към дарителството и меценатството, тоест да де... и те са родоотстъпници. И изобщо.

Не мислиш ли, че коментарите и настроението на хората е робско и смешно и жалко и крааайно манипулирано? Някои хора под коментарите са споменали, че изживяваме демографска криза. Което просто не е вярно. Даже няма да обяснявам защо. Други се оплакват колко зле е в България. Ами, хубаво - да отидат в Америка, която е виновна за най-отвратителните престъпления срещу човечеството, за които аз съм научавал... или в Русия, която също не е цвете за помирисване. Или в Германия - виновна за геноцид, или във Великобритания...

Разбираш ме... навсякъде хората преживяват криза, но не навсякъде хората са такива безгръбначни самопрезиращи се мекотели като мнозина тук.

И ти трябва да си опората на българщината и неин стълб, където и да бъдеш. За мен е правилно да атакуваш и разобличаваш частни лица и техните дела.

А не България.

Защото не е редно България да се олицетворява само и единствено с лоши и негативни неща.

Когато самият ти си повод да се гордея навсякъде, че съм българин. И че говоря езика, на който пишеш книгите си... Това е, впрочем, настроението ми от твоя статус. От една страна, ми залипсва Роби... от друга, се ядосах над тези мекотелени изказвания. Ако искаме България да бъде велика, е време да действаме с планове. Ти вече действаш, аз тепърва започвам, но и останалите трябва да се размърдат. Защото това не е пустинята и ние не сме поробения еврейски народ, та да надаваме безкрайни вопли.

Гьоте го е казал за Ферара в „Торкуато Тасо”:

Das Volk hat jene Stadt zur Stadt gemacht!

Народът направи от онзи град - град.

А аз помислих и му отговорих така:

Здравей, мили друже! О, да - пак си прав!

Но...все пак „но”.

Искам да кажа, че когато станеш на една възраст... примерно на възраст като моята... и ти е даже вече късно ти да си
господарят на страната... ти да си човекът, от когото всичко зависи...

ти да си стопанинът... ти да си човекът, когото децата гледат вечер в ръцете и той носи богата реколта...

Когато това трябва Да Си, но Не Си. Защото - очевидно и грубо - са ти попречели да бъдеш...

...ти вече не искаш да си част от това!

Това се случи с Роби. Той е един от символите на България (и то по хиляда линии; сети се примерно за това, че е евреин; и това показва колко всъщност богата на толерантност е била България). И като символ вместо да бъде почитан и да се радва на уважение и почит в тая си златна възраст... именно като символ е докаран до там - да работи на 56 години като хамалин. Не в преносния смисъл. В най-вулгарния.

И нека тоя глупак, който каже „няма срамна работа”, веднага да подаде заявление за напускане от лъскавата си и мазна службица и да отиде да стане я хамалин, я чистач!

На чужд гръб и един милиард тояги са малко, на чужд гръб срамът е като „здравей-здрасти”.

Така че, мили приятелю, ако приемем, че България е нещо абстрактно, а не това, което "го има сега и се случва наоколо" - ти си съвсем прав! Но ако приемем, че България е това, което наблюдаваме и преживяваме - прав съм аз.
...........
Така завърших разговора с моя млад приятел. И отидох да рисувам картина, без да съм напълно уверен, че има за кого и защо. Каквото, естествено, е истинското и нормално настроение на всеки действащ и създаващ човек, когато започва да действа и да създава. Съмнение в смисъла без отказ от действие. Така мисля.