Държава и сигурност

Вотът на недоверие не е въпрос на парламентарна аритметика, въпреки че много често именно това изглежда по-важно за политическите партии. След предишния вот на недоверие, внесен от "БСП за България" по темата "корупция" изглеждаше, че не може да има по-зле структурирани аргументи и по-слабо представена теза на опозицията.

Оказа се, че не е така – сегашното искане за гласуване на вот на недоверие отбелязва още по-пълна загуба на чувство за реалност. По всичко изглежда, че този вот на недоверие няма да постигне дори минимално възможната цел – да предизвика сериозна дискусия за качеството на политиките в сферата на сигурността и отбраната. А именно от такава дискусия има нужда.

Промените в сферата на сигурността нямаха характера на цялостна реформа. Съществена част от причините за това са свързани с представата за необходимостта от сигурност на държавата. Много бавно и мъчително се преодоляват рефлексите на някогашната „Народна милиция“ и всеобхватното въздействие на тоталитарния режим върху политиките за сигурност, преди всичко осъществявани по съветски модел от „Държавна сигурност“.

Рисковете пред сигурността нараснаха в началото на 90-те години, не на последно място и поради факта, че според различни наблюдения и оценки съществена част (според някои дори 40%!) от организираната престъпност бе формирана от бивши служители на милицията и службите за сигурност на тоталитарния режим. Още тогава бе ясно, че запазването на пълната зависимост по отношение на военните способности и военната индустрия на страната ни спрямо някогашния Съветски съюз, а днес Руската федерация представлява системен риск не само по отношение на отбранителните ни способности, но и на националния ни суверенитет.

Демилитаризирането на полицията и постепенното кадрово обновяване на службите за сигурност, започна да дава резултати, но в технологично и аналитично отношение цялата сфера на сигурността продължава да изпитва последиците от унаследени и нови дефицити. Тук не става въпрос за заплати, пенсиониране и социална политика по отношение на служителите в сигурността и отбраната, въпреки че тези въпроси винаги ще имат съществено значение по отношение на мотивацията им. Не става въпрос и само за т. нар. „вещево доволство“, както и за техническите средства за личния състав. Проблемът е много по-сериозен и изисква цялостно преосмисляне на концепцията за сигурност, с която работи българската държава.

Ако в сферата на сигурността, малко по малко съветското влияние започна да избледнява, то по отношение на армията ние продължаваме да сме заложници на съветската нео-колониална зависимост. Българският Военно-промишлен комплекс не бе развиван за нуждите на Българската армия, а за да обслужва всички армии на някогашния Варшавски договор. В същото време, Съветският съюз, а днес Руската федерация, запази контрола си върху лицензите на някои от най-продаваните и до днес български военни изделия. Липсата на лиценз за определени производства продължава да застрашава пазарните позиции на българските производители.

Грохналата съветска военна техника, с която все още разполага Българската армия е проблем не само по отношение на съвместимостта ни с армиите на НАТО, но и нарастващ риск за живота и здравето на българските офицери, сержанти и войници. Поддържането ѝ запазва зависимостите спрямо Руската федерация. От въпрос на кариерно развитие преди днес обслужването на тези зависимости се превърна в бизнес, но Българската армия все така продължава да страда от последиците на тази зависимост.

Цената, която всички ние плащаме, за да продължаваме да бъдем несъвместими с армиите на НАТО и европейските стандарти на сигурност, продължава да расте. Цяло поколение български офицери не получи своя шанс да работи при нормални съвременни условия, а остана в капана на съветската техника и остарелите технологии. Извън посредниците, които продължават да реализират собствените си интереси, осигурявайки продължаващата ни зависимост, всички ние сме потърпевши от „дългото сбогуване“ със съветската епоха.

Формулировката на искания вот на недоверие е: „заради провала в политиката по сигурността“. В същото време, като аргументи и факти са посочени всякакви случки и коментари, представени като мотиви за искания вот на недоверие. Ако допълним и факта, че отделни части от „мотивите“ са писани от различни говорители на БСП през последните месеци, трудно можем да приеме, че става дума за сериозен политически документ.

По-лошото е в това, че той почти изцяло е издържан в перспективата на тоталитарната държава и манталитета на „Държавна сигурност“. Дори и сред онези, които не са повлияни пряко от ДС, представата за алтернатива се изчерпва с онова, което направи правителството на Пламен Орешарски, демонстрирайки „решителност в борбата с битовата престъпност“. Струпването на тежко въоръжени полицаи по селата не доведе до нищо съществено, но очевидно в БСП това продължава да се възприема като „проява на решителност“.

В перспективата на сигурност за държавата репресивните структури имат определен набор от конкретни задачи. Но срещу онова, пред което се изправяме като рискове и заплахи много отдавна, вече не може да се противодейства само в мащаба на сигурност на държавата. Истинският проблем е в осигуряването на гражданската сигурност. Без целенасочени действия, гарантиращи всекидневната сигурност на гражданите, сигурността на държавата изглежда все по-малко възможна.

Решаването на този проблем изисква коренно различен подход при структурирането на службите и при управлението на техните политики. Сигурността продължава да бъде публична услуга, за която всички ние плащаме през данъците си, но организацията и управлението на политиките в тази сфера предполага цялостна концепция, която все още липсва.

Преди всичко, става въпрос за информационното осигуряване. Управлението е информационен процес и не могат да бъдат постигнати никакви сериозни резултати без стандартизиране, изграждане на бази-данни, регистри и специализирани информационни системи, които да позволяват ефективното управление на сигурността.

Необходимо е ново равнище на технологично оборудване, което да позволява анализ на информацията. Необходими са инвестиции в научен потенциал и лаборатории, които да осигуряват дейността на специализираните структури. Системите за контрол и видео наблюдение трябва да продължат да се развиват, но едновременно с инвестиции в аналитичен капацитет. Съществуващият в момента кадрови потенциал на службите не е достатъчен и добре подготвен за новите типове рискове и заплахи, срещу които трябва да противодейства. Необходим е цялостен дизайн на взаимодействие между съществуващите структури, който да повиши ефективността и ефикасността в тяхната дейност.

Но, преди всичко, необходимо е проблемът за сигурността да бъде поставен в контекста на цялостната гражданска култура. Доверието в органите на сигурността е само детайл от тази култура. Много по-важно е доброто познаване на правата на гражданите и функциите на институциите, които са ангажирани в защитата на тяхната сигурност. Без активна гражданска сигурност, разбирана като двустранен процес, никакви инвестиции в сигурност и отбрана, сами по себе си, няма да доведат до сериозна промяна.

Несигурността се превръща в един от основните проблеми на съвременното човечество, но тя може да бъде ограничавана чрез формирането на култура на активна гражданска сигурност. Но поне засега, всичко това ще продължи да звучи все така абстрактно и да изглежда далечно и трудно изпълнимо, докато се иска вот на недоверие заради календара на една демонстративна опозиционност, а не с разбирането за необходимостта от съществена реформа в политиките за сигурност на една съвременна европейска държава, в каквато би трябвало да се превърне България.

Още по темата

26/06/2018 Политика

Цветанов: Моля БСП, когато искат вот на недоверие, да ме попитат за консултация

20/06/2018 Политика

БСП внася вот на недоверие към правителството

12/06/2018 Политика

БСП подготвя вот на недоверие заради сигурността

Следете новините ни в GoogleNews