Да предотвратиш битка означава да я спечелиш. Така ме беше учила Райна Майсторлиева, моя баба по майчина линия с очи, които Господ е нарисувал с най-синия си флумастер. Ако те гледат с добро, десет дни късметът ти работи. Като се появиш на улицата, дъждът спира, светофарът пред краката ти светва зелено, прозорците на къщата греят, като че са току-що измити. Ако в очите й я няма синята боичка, а са станали гнезда на орли, тогава велосипедът ти спуква и двете гуми, загубваш си ключа, портмонето ти го няма и така десет месеца напред.

- Обаче аз те обичам, момко - казваше Майсторлиева. - Защото си ми първият внук от осем и защото не знам как да ти го обясня - като стоиш в градината ми, вишнята и черешата раждат, ябълката се огъва от плод, славейче идва да весели дървото и дъртото ми сърце.

- Но аз не съм решителен. Големите момчета ме бият.

- Бият те, но ти не се огъваш. Не се обръщаш назад, нито настрани. Отнасяш си боя, тече ти кръв от носа, но казал ли си нещо - дупка изкопаваш и не се отместваш. Като небето си, момко, все отгоре стоиш. Добре, че повече си синьо, кротко небе.

Като баба Райна носеше тежко, например вода в кофа да си полива доматите, аз тичах и вземах от ръцете й кофата. Ако беше нарамила чувал с трици за прасето, аз грабвах от раменете й чувала. Не беше особено висока. Стисках кофата с водата, а очите й ме изпращаха с най-дълбокото синьо, в което може да свети радостта. Така е то - когато едно момче го изпраща радост, цял живот го посреща радост. Където и да ходи това хлапе, носи усмивка – на това го научаваха сините очи на Райна Майсторлиева.

А защо започвам да говоря за нея? Ами ето затова – още бях трети клас в училище „Свети Кирил и Свети Методий“ в квартал Църква – там Струма е тънка и може да се пъхне в напръстник през лятото, а в края на октомври се сърди, подскача и блъска старите мостове. Пораснала й е водата. Но Църква е най-хубавото място, защото къщата ни е там и баба ми Райна Майсторлиева един път доведе Неда у нас.
Неда е на моите години, също трети клас, мършава като онова петле, което баба Райна искаше да заколи, но изведнъж петлето ми заприлича на Неда и казах:

– Бабо, не го коли, ще прекопая картофите, ще измета кухнята, ще обеля лука и ще измия марулите за салатата.

- Какво ти е, Пешко, да не си болен?

- Не съм. Петлето ми прилича на Неда.

- Ти не си добре - прецени баба. - Неда не е грозно дете и прилича на келяво пиле – обаче тя не закла Ненчо, така кръстих петлето и тайно от баба, като че нещо може да се направи тайно от Райна Майсторлиева - носех на Ненчо царевица, кори от хляб и жито. Той хвръкна да расте. Стана петел - танк. Като луната грееше и имаше глас по-голям от моторите на тировете по „Софийско шосе“.

- Това петле е кръстено на тебе, Недке - казах й, а тя ми обърна гръб и макар че в Църква Струма ми стигаше до глезените, аз щях да изкопая вир и да се удавя в него, ако Неда не се обърнеше към мене и не се усмихваше. В усмивката й имаше кротушки - съвсем дребни риби. Не исках да ги ловя с въдица, защото те живееха в очите на Недка. И моето петле Ненчо живееше там, аз също понякога се мярках в очите й, когато се радваше за някоя дреболия.

- Да знаеш колко пъти съм те спасявала - казваше Недка. - Баба ти Райна ми обади, че ще се удавиш, ако не се обърна да се усмихна.

- Не е вярно. Тук, в Струма, човек не може да потъне, защото е плитко – изтъквах аз.

- Ти можеш.

По едно време Неда беше по-висока от мене и Райна Майсторлиева ме посъветва: - „Яж сирене, момче.“ Ядох и полека-лека литнах да ставам висок, висок.

- Заради тебе се мъча с това сирене - признах на Недка, а тя изтърси:

- Няма значение колко си висок, аз ще оженя само за поет.

От малка прихвана тази глупост, защото майка й беше учителка и й приказваше врели-некипели. Попитах баба Райна какво значи „поет“. Тя още тогава беше събрала много ум в главата си.

- Поет значи човек, който заради думите го обичат и го бият, мразят го. Заради думите го гърмят с пищови, затварят го в затвори и като умре - не умира.

- Как така не умира? – попитах аз смаян.

Никога нямаше да стана поет. Баща ми например умря – ах, ако беше знаел да стане поет, че като си отиде, да не умира наистина. Но де такива думи – да те гърмят заради тях, да те обичат и да те затварят в затвор!

- Вече няма такива думи, бабо.

- Винаги ги е имало. Още когато земята била млада, колкото тебе е била на години, даже по-малка, като петлето Ненчо – тогава са се появили тия думи, заради които те гърмят, но не умираш, ако ги говориш.

- Аз никога няма да мога да ги проговоря – въздъхнах аз.

Неда нямаше да се ожени за мене и щях да си остана сам с петлето Ненчо заедно да кукуригаме. Ако случайно нощта се заблуди по пътя към Перник - да ни чуе и преди да се увие с тъмното небесно одеяло, да се спусне при нас.

- Би ли те Николайчо, като му каза да не краде стотинките от джоба на едно момиче от първи клас?

- Би ме – признах аз.

- Ти какво му каза?

- Казах му, че не трябва да краде левчето на това дете, защото майка му си загуби работата. Сега ходи до София да чисти къщите на важните хора там. Но печели малко.

- И Николайчо те напердаши?

- Да – смънках аз.

- Значи ги знаеш тия думи, заради които те набиха, но ти не се обърна назад, нали? Държеше на онова, дето си казал.

- Да, но той ме срита.

- Значи без да щеш, си намерил онова, които кара човека като умре, да не умира. Можеш да станеш поет – успокои ме Райна и макар че още имах синьо, където ме беше пердашил Николайчо, се успокоих.

А Неда полека порастваше заедно с мене в квартал Църква на Перник, който първо бил село Църква, после наякнал, станал културен и го приели за част от града. Неда растеше, но аз дръпнах много повече на височина заради сиренето, с което се тъпчех. Мама отиде да работи в Испания, а аз и баба Райна останахме да пазим къщата.

- Баба ти Райна – беше ми разказала мама. - Хич не искаше да те погледне, Пешко, когато ти се роди. Казваше ми - „С този човек – демек баща ти - няма да се доводиш до края.“

И наистина, мама не се довела до хубаво място с тате, стигнали до кръстопътя и дотам. Той умрял, но не защото знаел ония думи, заради които те захвърлят в затвор, а защото си заминал от нашата къща. Като човек си тръгне от дете, родено мършаво почти двайсет и седем дена по-рано, отколкото трябва, такъв човек е умрял за къщата. Не е нужно да приказва думи, нужна му е празна глава и чифт обувки, за да избяга в широкия свят.

- Така ни е по-добре - ободрих баба аз. - Аз и ти си стоим вкъщи, гледаме кокошките и прасето Пухльо. Понякога у нас идва Неда.

Мисля, че нямаше по-хубаво дете от Недка в цялото училище „Свети Кирил и Свети Методий“ в квартал Църква. И по-умно дете. Учителите я избираха да открива празника на буквите на 24 май, тя казваше отговора на задачите, докато аз още четях условието. Тя беше пътечка от стъпките на кос в градината - хем тихи, хем диви. Ще изкълве косът череши от ранната череша на баба Райна, но пък ще те направи щастлив като шепа стотинки в ръцете на малко дете.

Откъде ли го извади това тъпо „Ще се оженя за поет“. Майка й е виновна, учителката. В училището само такива работи измислят.

Аз изкарвах четворки по литература – какво е искал да каже авторът. За мене е казал едно, за тебе друго. Само един път получих петица, когато писах за баба Райна Майсторлиева – как не искала да не ме погледне в кошчето, докато съм навършил шест месеца, как като бебе, току-що родено, майка ми на деветнайсет - откъде да знае как се гледат мършави пеленачета - оставила кошчето с мен между вратата и отворения прозорец. На седем дни съм вдигнал, мама ми казваше, температура 38 градуса. Ако не била доктор Трайчева, тополата над гроба ми досега щяла да стане висока 20 метра. Баща ми умрял, с други думи намерил онзи подъл чифт обувки, който го отвел далече от нашата къща. Дядо ми искал да го трепа, но не го утрепал, защото от ядове вдигнал кръвно – той бил електротехник, обаче с много нерви в кръвта и с къс фитил. Направо нямал никакъв фитил и вместо да утрепе тате, кръвното го захлупило и не могъл да се отхлупи. Отишъл при Господ да поправя електрическата инсталация на облаците и светкавиците, а и да пита Боже Мой как така е направил човека – да зареже вързоп бебе, жълто-зелено около устата, защото се родило почти месец по-рано, отколкото трябва.

- Стига с тия глупости – сряза приказката баба Райна. - Човек не бива да се дава на нищо – ни на скръбта, ни на радостта. Ако тъжи, да стане по-рано и да работи, да окопае градината, да нахрани пилците, да изпере и да сложи картофи за чорба. Тъгата ще избяга като крадец, защото тъгата е най-големият крадец. Взема ти сърцето и след нея нямаш нищо в гърдите си. Ако човек е радостен – да стане още по-рано, да работи повече, с по-голямата мотика, защото с работата радостта расте, както малката семка избива в голяма ябълка и осемдесет години дава плод на тебе, Пешко, и на мен, докато майка ти се върне от Испания с много пари.

Неда отиде да учи в английската гимназия в София. Аз нямах толкоз ум и заминах да уча в техникум. Нямаше значение за мен какъв техникум, само да е в София, за да пътуваме с нея заедно във влака. Не ми е висок успехът - 4.30, но късметът с мене работи - малко ученици кандидатстват, много училища и ме приеха в техникума по двигатели с вътрешно горене. Не знаех какво е вътрешно горене. В класа ни само момчета – и вечер бягах до нейната английска гимназия да я чакам. Питам я:

- Недке, дали реши, че може да се ожениш за човек, дето не е поет…  за някой друг например, човек по двигатели с вътрешно горене?

- Не. Искам той да знае такива думи, които на всички езици значат едно и също нещо. Заради такива думи човек отива на бесилка или в затвор, или застана пред дулото. Но на човекът, дето ги е написал, не се отказва от тях. Заради такива думи - казва ми Недка - човечеството е човечество, а не десет милиарда гниди.

- Ми аз не ги зная тия думи – изтървавам се аз.

Тя нищо не ми отвръща, тръгва си, но пак става като както бяхме деца, обръща се назад и ми се усмихва – така, щото аз да не искам да се удавя, а да направя голям вир на Струма и в него хората да се возят с лодки. Когато бяхме малки, нямахме физкултурен салон в училище „Свети Кирил и Свети Методий“. Запушвахме реката и там ни учеха да плуваме. В такъв вир Недка се научи да плува по-рано от мене, но аз не увесих нос. Скачах, гмурках се, ритах и накрая станах плувец. Този вир още ми дава лято.

Когато я видях с едно момче от тяхната английска гимназия, ми се искаше да ме няма повече. Да се стопя като запалена клечка кибрит – свети минута, после няма дърво, няма светло. Това бях - аз изгоряла клечка кибрит. Бях петлето Ненчо, което остаря и баба каза, че го е подарила на едни съседи, но не го подари. Не можехме да подарим толкоз месо. Винаги когато ям пилешка супа, ми е тъжно. Тъгата е най-големият крадец, по-добре да си мисля, че ставам силен и умен. По-добре да си мисля, че Недка е радостна с онова момче от нейната гимназия.

Не можех.

Тя беше най-радостна с мене.

Тогава написах стихотворения не знам си колко на брой. Баба беше здрава и с акъла си, ходеше бавно до магазина, из квартала, аз въобще не се мярках никъде. Стоях в къщи и драсках ли, драсках в оная сива тетрадка, с която трябваше да ходя на училище и да пиша в часовете за упражнения по двигателите с вътрешно горене.

Учителката ни по литература каза „Петре, тия стихове стават“. Изпратила ги на конкурс и те спечелили, но аз не ходих да взема наградата. Пратиха ми 120 лева с пощенски запис.

Но какъв ти запис, какви ти 120 лева. Недка дойде у нас – с бурканче сладко от вишни.

- Бабо Райне, къде е Петър?

Такъв глас, такъв глас.

- Най-хубавата победа, която не се забравя, е трудната – каза баба Райна, но аз не знаех защо приказва за победи и за загуби. Недка беше дошла у нас.

После - то е дълго и широко. Недка завърши, стана учителка. Живеехме четиримата, баба Райна Майсторлиева, малката Райна, нашата дъщеря на Неда и на мен. Моята малка Райна ми топлеше мислите. Беше приказка дете. Неда, умната, която за мене пазеше в очите си тишина и гръм, зима и август, реши да замине – както бе направила мама. Безпаричие, заеми, няма вода с месеци, пълниш легени и тенджери нощем. Хлопаш, тропаш. Не спиш. Чешмата тече само три часа. После пресъхва. В Испания било хубаво, горещо. Не плащаш за отопление. Не сечеш дърва за подпалка. Много пари щяла да спечели. Ще покаже на всички тук.

Всяка избегната битка е победа, мислех си, но не знаех дали наистина го мисля. Битките нямаха значение. Исках в очите на Неда да грее радост за нас. Имах малка работилница – недалеч от Струма. Поправях всичко счупено - двигатели, хладилници, резачки, фрези за оране и копане. Хората нямаха пари и не им взимах много, бях затрупан с чаркове, ножове, уреди.

Ако си тъжен, стани рано и работи, така тъгата се изпарява от калната си локва. От нея остава шепа прах. Вятърът я прегръща и бяга с нея в Испания, улицата е чиста и свети. Виждаш малката Райна, хванала за ръка баба Райна Майсторлиева, двете носят кофички с домати, които заедно са отгледали от семка.

Наближаваше денят Неда да излети за Мадрид. Тогава пак взех да драскам в оня сива тетрадка за упражнения по двигатели с вътрешно горене.

Не е вярно, че остават само думи, заради които си спечелваш въже около врата. Остават думи, които карат тъгата, най-големия крадец, да стане облак прах и да си отиде. Тогава последният ден на октомври остава в най-хубавият вир на Струма и мислите ти го пълнят с лодки и малки деца.

Работех върху някаква резачка. Наесен народът изрязва сухите клони на дърветата. Подготвя подпалки за зимата, резерв срещу скъпотията, пести за лекарства срещу болестта - лев да задържиш, стотинка за закъташ, все е от полза. Много резачки носят в малката ми работилница. Тук съм се родил, до Струма, а хората, които са родени до река, са здрави като брега и все са на мястото си.
Както я поправях тая резачка, изведнъж едно момиче - моето момиче - влезе в работилницата ми с последния ден на октомври в погледа си.

- Недке – казах.

Решила е да върви. Щом така е решила.

Неда изхвърча до мене. Прегърна ме, за малко да се среже с веригата на оная стара резачка.

- Какво? – измърморих аз. С нея човек не знае и е толкова хубаво човек да не знае с нея.

- Светло си го написал – избъбри тя. – Тихо. Човек не може да отиде в Испания след такива думи.

Сигурно като умре, ако е написал думи, които връщат Неда у дома, човек не умира.