Живот след музиката

Последна промяна на 26 февруари 2016 в 10:37 5587 2

Дарин (вляво) вече е изоставил китарата

Все по-трудно е да е го срещнеш в подлеза и да го послушаш как свири. Клавирът му е откраднат, продаден или просто разменен за дребна сума пари – за цигари, хляб и любимото патронче мента. Музиката вече не го следва на всеки завой, както някога, защото сякаш днес никой няма нужда от нея. Може би не се е отказал напълно от клавишите и струните, от слушането на валс, танго и рок – та той носи навсякъде със себе си малко портативно радио! – но животът му на музикант сега е единствено спомен, с който да впечатлява присъстващите на купона, донесли със себе си повече бутилки алкохол. Когато на тях им омръзнат историите за малкия провинциален град и за свиренето като първа любов, и започнат да си смигват тайно един на друг, той просто излиза от стаята и потъва в своето днес – с музика в сърцето, но често с празни ръце.

Това е историята на Дарин – музикант от Троян, изживяващ своите над петдесет и пет години в София. Навремето неговата баба свирела на китара – само руски романси. Дарин още пази нейната малка стара китара на руски строй, която виси на стената като една голяма удебелена удивителна след смешно-тъжно изречение. От нея пък се научил да свири и баща му, който, по думите на Дарин, е бил първият музикант в града, който посещавал и уроци по цигулка. Баща му имал голяма мечта, която преследвал през цялата си младост – да има две деца, с които да си направят домашен оркестър. Когато се родили Дарин, а по-късно и брат му, бащата бил истински щастлив.

Първият досег на Дарин до музиката се случил, когато той бил на шест години – баща му се връща от екскурзия в бившия съветски съюз и му носи подарък – малко акордеонче. Беше с дванадесет баса, разказва Дарин. И така започнало всичко. Всяка вечер домашният оркестър се събирал и се изнасяли концерти пред толерантните съседи. Изпълнявали предимно детски песнички, като таткото местел пръстите на малкия акордеонист. Там няма сет акорди и минорни баси, казва той, и беше лесно. Всички в квартала ми завиждаха, споделя Дарин с усмивка. По-късно той получил голям акордеон – със шейсет баса, а малко след това баща му изработил собственоръчно монофоничен клавир в мазето на къщата им. И така, когато вече бил в девети клас, Дарин свирел сам и сам разучавал парчетата, които свалял от магнетофона.

Докато разговаряме, аз оставам с впечатлението, че целият живот на този човек е минал под знака на щастливото детство, което е имал. Но докато в детството най-големият му проблем е бил този, че акордеонът му е тежал, в първите години на самостоятелния си живот Дарин губи баща си. И се превръща в глава на фамилията. Също толкова бързо и неочаквано се оженил по любов и станал баща.

Преди да дойдат активните музикантски години, в които Дарин свири в групи и оркестри, той минава през няколко ключови събития, които никога няма да забрави. И без които никой младеж от неговото поколение не е станал мъж. Наивното влюбване в красивата учителка – в случая привлекателната Юлка, при която ходел на уроци по музика; казармата и първото изпито питие. И днес Дарин разказва за Юлка, която не била много по-възрастна от него, с далечно, леко приглушено вълнение. Освен че била хубава, тя го научила да свири на пиано и то точно онова, което той искал, а не само скучните класически произведения.

В казармата пък по някаква грешка в документацията, както той казва, Дарин попаднал в строителни войски. Преди клетвата се налагало да тича сутрин по плаца заедно с бивши затворници, ниско образовани служащи. Не липсвали и сбивания и наказания. След една вечер на талантите обаче, командирите му научили за музикалната му дарба. Останалата част от службата си Дарин изкарал като музикант, когото пускали тайно вечерно време да свири по ресторантите.

Бях облечен в дънки и кожено яке. Не бях бръснат и подстриган. Свирех Бийтълс и Смоуки. Пропих и пропуших. Започнах да изкарвам парите си с музика, защото баща ми един ден ми каза: „Пратил съм те на служба под крилото на министъра на отбраната. Искай от него по пет лева всяка вечер!”.

Но това се оказва силен стимул за музиканта Дарин. От този момент нататък той започва да свири на клавир в различни формации. Назначен е на заплата към Държано обединение „Българска музика” (Бюро „Естрада”). Заплатата му е сто и двадесет лева, но това е нищо в сравнение с бакшишите, които си изкарва всяка вечер. Случвало се с месеци да не потърси заплатата си, защото в това време изкарвал по деветстотин лева месечно.

По онова време за да свириш, се искаше категория. Само Лили Иванова имаше първа категория, разказва Дари. Бях свидетел как най-добрите музиканти в града се явяваха на изпит и не взимаха дори четвърта категория. Аз се явих с бас китара и я взех.
Свирил е с Васил Найденов, Стефка Берова, Милена Славова и други големи имена от българската музикална сцена. Дали му е тежало някога, че няма висше музикално образование? Определено съжалявам, че не учих, отговаря той. Сам съм си виновен, че нямам висше, но навремето, когато исках да кандидатствам в Музикалната Академия, баща ми не ми разреши. Искаше да стана инженер.

Било е весело. Всички сме слушали забавни музикантски истории, а Дарин ги има много. Имало е, разбира се, и жени. Но единствената, която някога е обичал, не е била лишавана от вниманието на своя съпруг нито за миг...

Но всяко хубаво нещо има своя край. Настъпват промените в политическата система на страната, навлиза аудио техниката, появяват се клубове и дискотеки... Все по-малко заведения имат нужда от оркестър. Последния път, когатоДарин свири на живо с групата си, е показателен за това. Те свирят, гостите са на дансинга през цялото време, всички танцуват и се забавляват. Управителят вика Дарин в задната стаичка и го пита: „Вие какво правите, бе?!”. Дарин отговаря, че свирят и че хората са щастливи – няма никой по масите. „Точно в това е проблемът. Аз искам хората да стоят по масите и да консумират, а не само да подскачат и да нямам оборот!”.

И може би тогава угасва пламъчето. Групата се разделя, Дарин опитва късмета си като дърводелец, пощенски служител, строител, какво ли не. Остават спомени, които за съжаление не могат да нахранят него и семейството му.

И жена му изчезва с един търговец в чужбина.

За да го остави в лапите на алкохола и безпаричието, в студената прегръдка на самотата и болката от нея.
Днес Дарин живее в една малка бяла къщичка в центъра на София. Помага в пазаруването на старите госпожи от съседната кооперация, които пък му оставят по някой и друг лев. Те са ми приятелки, смята той. От време на време се хваща на работа – като пазач, монтажист на дограма или ел. техник – но не се задържа дълго на едно място. Стойката на клавира му стои гола в стаичката, която обитава, и ако можеше да говори, щеше да разкаже някоя смешна история с щастлив край. Защото Дарин е такъв – весел в огорчението си и верен на най-големия урок, който музиката дава – щастието.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

26.02 2016 в 13:18

И нека позная - от 900-те лева на месец в соц време, някак си му е убягнало да се осигурява, като оная дърта мърша дето хленчеше скоро за пенсии. Абе, аз съм инженер и не мога да си позволя малка бяла къщичка в центъра на София... хайде да напишете една слъзлива статия и за мен

26.02 2016 в 12:06

Тия с тонколонките, дето почти знаят три акорда и, вместо да се хванат на работа, просят по цял ден, щото така им е по-лесно и от тях не може човек да си почине ни събота, ни неделя, ни по празници, да не се бутат при музиката.

Те обаче не са виновни, а обличането на битовия им алкохолизъм в сладникави идиотщини не им помага.

Много по-добре ще е да се запитате защо 50% и повече не гласуват, защо закони се приемат с по 80 гласа, защо има данъци от 10%, а социалните грижи за повредените в главата нещастници, които не могат да се грижат сами за себе си ги няма, а вместо това ги обричат на просия.