Вергил Димов е роден на 7.11.1901 г. в с. Светлен, Поповско. Родителите му са бежанци от Беломорска Тракия. Учи гимназия в Шумен, а след това – в Попово.

Записва се за студент в Софийския университет и една година учи българска филология. Мечтаната от него реализация е в полето на литературата. Има и няколко издадени стихосбирки, първата от които публикува през 1921 г. Озаглавена е „Родни песни“ и в голяма степен е посветена на българското, представено чрез образи, взети от селската среда. Пише стихове до края на живота си. Сравнително бързо осъзнава, че писателството трудно би издържало бъдещото му семейство, но внимателната и целенасочена употреба на езика остава един от трайните белези както на политическата му реторика, така и на писмените му прояви.

Още като младеж става член на земеделския съюз, а по време на самостоятелното правителство на Стамболийски е и негов секретар. Бил висок близо 2 метра. На колективните фотографии се разпознава лесно – обикновено с Димитър Гичев са застанали един до друг и стърчат една глава над останалите. Двамата са били близки приятели, а съпругите им са сестри.

Годината е 1922-ра. Потокът от бежанци от Македония, останала в голямата си част поделена между Гърция и Кралството на сърби, хървати и словенци, не стихва. Болезнен процес, на който Вергил Димов е свидетел. За първи път в разказа на неиздадените му спомени се появява виждането за македонски народ, изречен тъкмо с това понятие. Димов е и остава до края на живота си противник на насилието. Като потомък на бежанци лично преживява драмата на напусналите домовете и животите си. Народът на Македония според него трябва не да бъде принудително побългаряван, а който от местните се усеща българин, да получи правото да го изявява свободно.

С македонския народ – пише Димов – трябва да държим близки връзки. Тази негова позиция, издържана на основата на правата за самоопределение и разумния, граждански патриотизъм, трудно се приема от мнозина дори днес, точно век след като той я формулира за 1922 г.

Политическа кариера преди депутатството

На 2 юни 1924 г. – Деня на Ботев – във Враца Димов държи реч, в която прави редица паралели между насилието, с което си служи правителството, взело властта след 9 юни 1923 г., и идеите за свободата на революционера от епохата на Възраждането. Група дейци на новия режим, свързан с изпълнението и на други силови поръчки, хваща Димов още същия ден и му нанася жесток побой – събитие, което е отразено и на страниците на местния вестник „Зорница“.

Съпричастността на Димов към управлението на Стамболийски прави оставането му в България невъзможно – към заплахите за насилие и агресията към него се прибавя и съдебна присъда, издадена по крайно непрозрачен начин и от съд, чиято автономия е отнета от новата авторитарна власт. Ето защо той се вижда принуден да емигрира в Чехия. Там той се записва да политическата школа на местната земеделска партия. През 1926 г. участниците в предишния режим получават амнистия, а той се завръща и подновява следването си в Софийския университет. Завършва право през 1929 г.

На почти 30-годишна възраст се оженва. Малката му дъщеря – Стамена Димова – разказва в споменната си книга, която също не е публикувана все още, трогателна история, достойна за романтичен филм. Бъдещата съпруга на Димов – Цена – имала талант в областта на изобразителното изкуство. Майка ѝ, вдовица на загинал в Балканската война, решила да я изпрати да учи в Италия. В последния миг преди отпътуването ѝ се появил Вергил, който ѝ предложил брак. Трогнатата, млада дама станала негова съпруга. Заедно имат три деца – Кремена, Стамена и Димо. Двама стават юристи като баща си, а Стамена учителства цял живот, защитава и докторска степен.

Вергил Димов като народен представител и министър

През 1932 г. Димов е избран за депутат в 23-ия Парламент, представител на БЗНС „Врабча 1“.

На 13.05. същата година той държи дълга реч от трибуната на Народното събрание, която до днес се посочва за пример за политическа реторика. Изложението му е фактологически богато, съдържа детайлизирана информация относно ситуацията в страната, очертана и чрез паралели с миналото, и подробен разказ за международното положение и световната икономическа криза. Гледната му точка представлява убедителна защита на демокрацията срещу нарастващата опасност от напредващите авторитарни и диктаторски режими. „Ние сме длъжни тук да подчертаем, че все още демокрацията не е загубила своя престиж и все още парламентаризмът не е загубил позициите си. Светът познава много диктатури, но той познава и един исторически факт – че всички те са свършвали катастрофално!“ – настоява той. От залата следват бурни овации.

Подобна позиция е още по-актуална на фона на днешния ден и постоянните атаки срещу либералната демокрация, копнежа на мнозина по „силната ръка“ и появата на политически партии, които с медийно и институционално присъствие овластяват тези антидемократични гласове.

Точно преди 90 години начева неговото министерстване. От 2.11.1932 г. Вергил Димов е министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството. С неговата активност се свързват редица инфраструктурни проекти. По негово време е основано селището Панагюрски колонии. Особено видима е ролята му в залесяването на Средна гора в районите на Панагюрище и Златица. Проект, благодарение на който до днес в тази зона виреят растителни видове, редки за територията на България.

Единственият актив, който придобива като министър, е вилата му в Панагюрските колонии. Земята до днес не е собствена – през 1934 г. тя му е предоставена от местната власт за ползване за срок от 100 години като форма на благодарност за облагородяването на региона. Сградата е типичен представител на жилищната архитектура на междувоенния период – прагматично решен интериор, раздвижена външност без излишен акцент върху външния вид, но с геометрия, която радва окото на гледащия. Проектира я Лазар Парашкеванов – близък приятел на Стамболийски и земеделец по политическа ориентация, създал още редица знакови здания като стадион „Георги Аспарухов“, кооперацията „Света София“ в центъра на София, мавзолея на Стамболийски в родното му село Славовица.

Димов като политик и адвокат срещу авторитарния безпартиен режим след 19 май 1934 г.

През 1937 г. той отново застава срещу авторитарното управление на страната. Непосредствено след изборите през същата година той създава и разпространява позив-телеграма до цар Борис III, в която го информира за полицейския терор, съпътствал вота в Старозагорско. В текста Димов прави дръзки коментари относно безпартийния режим и обобщава относно неприемливостта на отменянето на демокрацията в България, сочейки самия монарх като един от отговорните за това.

Тази смелост му струва присъда от 3 месеца затвор, издадена през 1938 г. по обвинение в нарушение на разпоредбите на Закона за разтуряне на партийно-политическите организации. Важно е да се знае, че за въпросната изборна кампания кандидатурата на Вергил Димов за депутат от Старозагорския избирателен район е касирана с довод, взет от цитирания закон – бил е издигнат от забранена партийна организация.

През лятото на 1941 г. девет разузнавателно-диверсионни групи, формирани под ръководството на СССР, достигат българска територия спуснати с парашути или със съветски военни подводници. Случка, в чиято връзка обвиняем се оказва и поетът Никола Вапцаров. Акцията бързо е разкрита. От общо близо 60 души 13 са убити, а 28 биват заловени и съдени. Сред тях е младежът Иван Дреновски, чиято юридическа защита поема Вергил Димов. Държавното обвинение претендира за смъртна присъда по обвинение в държавна измяна. Правдата няма партийна боя. Справедливостта не е политически маркирана. Ето защо земеделецът Димов, убеден в невинността на своя подзащитен, сътворява убедителна защитна теза, срещу която Прокуратурата се оказва победена. Адвокатът предприема смела и в известен смисъл рискова стратегия, която се изплаща. За защитата си не приема полагащия му се хонорар.

Като адвокат Вергил Димов води не едно и две дела безплатно. Успява да докаже невинността и на обвинените по политическа линия земеделци Кръстьо Балев и Илия Млечков. И тримата цитирани след това свидетелстват в негова полза в хода на процеса срещу Димов, воден от Първи състав на Народния съд в края на 1944 и първата третина на 1945 г.

Съучастие в опитите за предотвратяване на съюза с нацистка Германия

Датата е 26.12.1940 г. Присъстват Димитър Гичев и Вергил Димов (БЗНС „Врабча“), Стоян Костурков (Радикалдемократическа партия), Григор Василев (Демократически сговор), Кръстьо Пастухов (социалдемократ) и проф. Петко Стоянов – водачи на традиционната легална опозиция, подкрепяща реставрацията на Търновската конституция. Идеята за събранието е на Д. Гичев и В. Димов, а резултатът е учредяването на „Съюз на конституционните сили“ – обединение с къс живот, съществено с оглед факта, че в България през 1940-те съществува и некомунистическа опозиция на десния режим, дистанцирана еднакво от политическите крайности и убедена в демократичната си платформа.

През януари 1941 г. шестимата създават и разпространяват позив, насочен против риска от болшевизация на страната, поставяйки смислово ударение върху нуждата от мир, който според тях е възможен само чрез запазване на неутралитет. Управляващите бързо се домогват до текста, а негово копие е преведено и публикувано в югославския официозен всекидневник „Политика“ на 20.01.1941 г., всявайки допълнително притеснение както у представителите на българското правителство, така и в Югославия, която по онова време също се подготвя за съглашение с Тристранния пакт.

На 21.02.1941 г. Д. Гичев (БЗНС „Врабча“), Г. М. Димитров и Н. Петков (БЗНС „Пладне“), Н. Мушанов (Демократическа партия), Ат. Буров и П. Стайнов (Народна партия), Ст. Костурков (Радикалдемократическа партия), Кр. Пастухов (Социалдемократическа партия), К. Георгиев („Звено“), Гр. Василев (Демократически сговор), и Ив. Пашов и Д. Дечев (комунисти, в лично качество) подават молба за аудиенция в дворцовата канцелария. „Народът е смутен от евентуална намеса във войната“ – пишат представителите на традиционните партии с настояване България да не се присъединява към Тристранния пакт.

Един от инициаторите е Вергил Димов. Отново в мемоарите си той пише, че двамата с Гичев, докато вървели из центъра на София, срещнали Петко Стайнов, който им споделил, че парламентарната опозиция подготвя акция срещу влизането във Втората световна война на страната на Оста. Заедно достигнали до съгласие, че към замисленото могат да бъдат приобщени и други политици с безспорен авторитет, намиращи се извън състава на Народното събрание. Отново по думите на Димов, окончателният вариант на текста на молбата до монарха е изработен в дома на стария демократ Никола Мушанов в присъствието на всички, които впоследствие полагат подписите си. От дневника на Богдан Филов става ясно, че единствен Атанас Буров не е успял да участва в непосредствения творчески процес.

Документът бързо достига до премиера. Още в същия ден той среща Буров и отбелязва в дневника си почти неприязнено: „На руската опасност не отдава значение. Становището му – съвсем англофилско“. На следващия ден при министър-председателя проф. Богдан Филов пристига началникът на кабинета на царя Павел Груев и докладва, че заради писмото на опозиционните лидери монархът цял ден бил „страшно нервен“. Макар да не е бил пряк свидетел на емоциите на Борис III, същото заявява и В. Димов: „Акцията на опозицията разтревожи Двореца“.

Замисълът е неутрализиран по формална причина – исканата аудиенция е отказана, защото десетимата подписали са се идентифицирали като членове на партийни организации, според Наредбата-закон от 14 юни 1934 г. партиите са забранени.
На 2.09.1944 г. Димов става част от последното българско правителство преди нахлуването на войските на Трети украински фронт в страната и установяването на диктатура от съветски тип за близо половин век. Поема два ресора – на народното здраве и на вътрешните работи. Кабинетът прави всичко по силите си да скъса отношенията с Германия и да начене възстановяването на демокрацията. Известно е, че животът на кабинета е едва една седмица, а голямата част от министрите са съдени от Народния съд.

В затвора

„Вратата се затвори зад мен, за да се отвори чак след 10 години.“ – така министър Димов описва ареста мемоарите си (с. 2388 от ръкописа). Подробният му разказ, характерен за времето преди преврата на 9 септември 1944 г., прекъсва.

Последните сведения са от средата на 1950-те, но без детайл, сравнително накъсани. За периода си в затвора споделя отразени накъсо случки, сякаш фрагменти, които приличат повече на единични фотографски кадри, отколкото на дългия и подробен наратив от предишните над 2400 машинописни страници.

Първоначално е осъден на доживотен затвор при строг тъмничен режим. Впоследствие тази присъда е заменена с по-лека. По всичко личи, че за него истината е не въпрос на ораторска комбинаторика, а на жизнено отстоявана позиция.

Почти десетилетното пребиваване в затвора разклаща силно здравето му. На 1.02.1946 г. той е преведен в затворническото общежитие в Плевен – „в единочка, лошо хранен“. Там стомашната му язва се обостря, разболява се и от пневмония. Налага се да бъде лекуван в болница в София. В същото общежитие след него докарват и Гичев, с когото за кратко разменят секретна кореспонденция – бележки, които укриват между ребрата на радиатора в общата тоалетна.

През това време съпругата и трите му деца оцеляват с огромни усилия и благодарение на роднини, бидейки интернирани от София първо в Карлово, а след това в Попово и Пещера. На жена му не е позволено да работи, а на децата му – да учат висше образование. Третирани са като преки роднини на „враг на народа“.

Вергил Димов след освобождаването си от затвора до кончината си

На днешната дата през 1954 г. Вергил Димов е освободен от затвора. Цената на свободата му е подписаната декларация, която придава легитимност на управлението на ОФ след 9.09.1944 г. Документ, който той решително отказва да припознае, превърнал се в основната причина за десетилетието в затвора. Причина за този жест се оказва не желанието му да бъде отново на свобода, а бедственото положение на съпругата и децата му – към лятото на 1954 г. те вече са продали всичкото продаваемо имущество, за да си осигурят прехрана. Забраната за трудова дейност тегне и над порасналите му вече децата. Сестрата на Цена Димова работи почти денонощно, за да издържа себе си и да изпраща пари на семейството на Вергил Димов. По всичко личи, че друг изход няма.

Към момента на освобождаването му домът на семейство Димови е отчужден и използван като оборотно жилище за дейци на БКП, а те живеят в една стая от апартамента на брат му д-р Иван Димов. Високият и изправен мъж е състарен, прегърбен, забележимо отслабнал, заприличал на сянката си. Няколко години след излизането от затвора гражданските му права биват възстановени, а след това – и адвокатската му правоспособност. В практиката си е поемал доста на брой изключително тежки криминални дела.

Макар и на свобода, Вергил Димов е обект на постоянно наблюдение от службите на Държавна сигурност. Вербувани да донасят са и хора, добре дошли в дома му. Парадоксално е, че той е бил проследяван и преди деветосептемврийския преврат във връзка с дейността си в подкрепа на демокрацията. През десетилетията след 1954 г. в архивите са натрупани донесения с автори над 30 души – впечатляващ кадрови ресурс, вложен в проучване на живота на човек, чието единствено оръжие цял живот са били прозрачността, почтеността и ценностите на демокрацията.

Вергил Димов умира на 1.12.1979 г. Получава инфаркт, докато се разхожда със свой приятел в Докторската градина.
Константин Муравиев, премиерът на последния кабинет, в който участие взема и Димов, си отива от този свят през зимата на 1965 г., след като е преживял повече от десетилетие и половина в затвори и лагер. Предишната година си отива и другият емблематичен земеделец, непоколебим демократ, Димитър Гичев. Той излиза от затвора само 4 години преди кончината си.
Можем да заявим, че на първия ден от декември 1979 г. си отива последната ярка политическа връзка с историята на България и усилията за приспособяване и прилагане на демокрацията на роден терен преди установяването на съветската власт.

През 1996 г. Върховният съд на Република България отменя и неговата присъда.

Днес негова фотография заема централно място в експозицията на музея в Попово – в онази нейна част, посветена на видните личности от града и общината. Негова снимка стои и в сградата на Министерството на вътрешните работи – в коридора, водещ към кабинета на министъра в компанията на всички негови обитатели.

Изучаването на биографията и възгледите на Вергил Димов си струват – особено на фона на непоклатимото му убеждение в безалтернативността на демокрацията, на вярата му в ненасилието и на схващането му за нуждата от равнопоставеност пред закона. На партньори, на опоненти, но и на политически врагове. Дори на онези, които го пращат в затвора. Не преди избори и с ефектна реторика, изпъстрена с щедри обещания, а на дело и на цената на страданието и свободата. Интересът му към политическия живот почива на широка, хуманистична платформа. Можем да заключим, че тъкмо това ценностно упование съхранява духа му в затвора, а и след това. Той е граждански патриот. Ангажиран с добруването на родината, но без агресия и национализъм, а с уважение. С онази България, която би била дом за всички, които я припознават за свое отечество.