За тях се говори, че са минали живота ръка за ръка. Истината е, че те наистина са една възхитително устойчива двойка, въпреки дребните дрязги. В изкуството и в живота Анита и Жоро Ненчеви са тандем, който дава своите примамливи плодове – изкуство без компромиси, дни, прекарани в увлекателни разговори, споделено щастие и преосмислени изпитания. Само едно уточнение – техният живот ще продължава, защото има още какво да кажат.
Пътят на художниците Ненчеви прилича на голямо приключение. Живеят вълнуващ живот с всички негови изкачвания и спускания, изминати с непокътнат дух и една красива споделеност. България ги смущава, ограничава, притиска със своята действителност, но те не се предават и не остаряват в битките. Като малки зверове, затворени в клетка, те намират начин да се отскубнат и да захапят свободата, а после да създават онова изкуство, което искат и което ги храни, без да се измъкват с оправдания и мрънкане. Историята им го доказва.
Анита е родена в град Магнитогорск, който се намира в източните склонове на Южен Урал. Градът е миньорски и родителите й работят в него по програма за обмен на кадри с Русия. Налага се да й прелеят кръв поради заболяване и една медицинска сестра дарява нужната кръв. Сестрата спасява живота на Анита, но самата тя не смята, че във вените й тече руска кръв. После семейството се връща в България и момичето прекарва летните си ваканции на село близо до Хасково. Заедно с братовчед си, с когото са родени на една и съща дата, в един и същи месец и в една година, не спират да правят пакости. По-късно тя се превръща в един бунтуващ се тийнейджър, който учи в София и презира системата. Не приема никак лесно някои факти от социалистическото управление и най-много негодува срещу подстригването на косите и забраната за носене на поли с дължина над коляното. Пробва да учи в няколко различни гимназии, но нормите са навсякъде. Един ден чува, че в квартал „Овча купел” има училище, където не стрижат. „Беше емблематичен техникум. Казваше се Българско училище за земеделски машини. Бозема. Завърших специалност „Зеленчукопроизводство”. Живот! Просто не можах да издържа тоталитарния режим.”. Двамата разказват за онези години с възмущение – например, как черните чорапогащници са били забранени, а от обикновените трудно се намирало в магазините. И как имало будки, в които лелки ловят бримки на чорапогащниците. А на будките пишело: „Непрани чорапогащи не се приемат!”. Междувременно Анита канидатства в художествена гимназия, но не я примат и това е последният й опит за художествено образование в живота. Родителите й не я подкрепят да продължи да се бори за това, което желае, а и тогава нямат възможност да отделят средства за уроци по рисуване.
Жоро Ненчев е роден през 1951 година в София. Спомня си детството с неприятно чувство, тъй като още тогава е интровертен и общуването с останалите е затруднено. Всички ме мразеха, споделя той. Завършва техникум по дървообработване и вътрешна архитектура. „Благодаря на Господ, че ме е създал. Благодаря и на кармата си. Ние сме self made men – въпреки родителите си и въпреки всичко, сме се развили”. Преди да реши, че иска да стане художник обаче, минават седемнадесет години, през които Жоро работи като архитект в различни проектантски организации. След това вече няма кой да го спре.
Срещат се през 1983 г. на път – съвсем случайно пътуват в едно купе към морето. В купето е весело, пият и купонясват, а когато слизат от влака пътищата им се разделят. Не за дълго обаче. Скоро след това се виждат отново в „Пъци бар”, където шумни тайфи консумират питиета на тротоара пред заведението. Младите хора минават от там, правят си планове за вечерта и потеглят на групи към околните местности, където паркират колите си, усилват музиката и се забавляват. Полицията идва, но те сменят мястото и продължават. И така, идва девети септември с парада и Анита и Жоро го посрещат заедно в кръчмата „Черно море” в Синеморец.
В началото не са истински тандем. На плажа Жоро си взима камъчета и си ги „човърка”. Анита проявява интерес, той й показва как, но на нея й излизат мазоли на пръстите и бързо захвърля камъчето. Скоро след това обаче, вече в София, тя започва сериозно да работи с камъните, докато е на работа в телевизията, където има доста свободно време. И когато я съкращават, тъй като е на тази длъжност по заместване, тя вече се справя отлично с камъка. Жоро я подкрепя в решението й да не продължи да работи на предложеното й ново място, а да се отдаде на това изкуство. Анита прекарва дните си на тавана, който им служи за ателие и резбова камъни. Все още не знае, че може да рисува. „Срещнахме се като две измъчени души и изкуството избухна”, коментира художничката. „Животът беше много тежък. Но съм безкрайно благодарна на Жоро, че ме научи.”
След смяната на социалистическата система с новата власт, идват лудите години на Кристал, за които младите само са чували. Това е време на промяна и на свобода. На Кристал се събират много хора, между които и не малко алкохолици, клошари и откачени хора. Едно момче, например, което Анита и Жоро видели с очите си да получава делириум тременс – бил млад и пиел много алкохол; един ден се съблякъл чисто гол и седнал, започнал да крещи „Ето ги, лазят, мишките!” и хукнал по Раковска; след малко извила линейка и го прибрала. После момчето починало. Други двама пък – отново много млади момчета – старателни продавачи на сандвичи – също починали от алкохол. „Странно е да си на улицата – коментират художниците – хем си изкарваш аванса, който ще вземеш, ако работиш половин месец, за един ден, хем си някак беззащитен...”.
По това време те правят и излагат на Кристал приложни неща – обеци от кратуни, каменна пластика – медальони от камък, които ръчно гравират, шикалки и други. Всяка сутрин стават в пет и в шест часа са там, за да може да заемат местата си, след като изгонят алкохолиците и бездомниците, които спят на пейките. „Кметът Александър Янчулев ни изрита от Кристал заради Михаил Бенчев, който искаше да проектира остъклени навеси зад синода, в които да ни настанят. Така и не ги построи.” Тогава те правят своеобразен хепънинг в знак на протест – издигат Паметник на незнайния кмет от кашони. Животът беше кучешки, разказва Анита, но сякаш за да те научи. Спомените им за това място и време са приятни. Помнят и двамата си приятели – датчани, които идват с пътуващ цирк в София и остават, защото много им харесва. Единят от тях, по спомените на Анита, си купил камъче от нея и го скрил в пазвата си, а няколко дни по-късно се върнал и с артистичен поклон го извадил, и й го показал. „Той си хвана гадже, набиха го... Ей такъв беше животът – вечер събирахме стативите, минавахме през магазина, взимахме си ракия и храна и се връщахме вкъщи да работим.”
През 1995 - 1996 г. на улица „Париж” се продават усилено икони. Тогава и двамата партньори решават да опитат. Питат приятели как се прави и е трудно. По това време се случва и първото им професионално излизане в чужбина. Появява се един гръцки предприемач, който има фабрика за керамични изделия. Кани ги в Атина, като им обещава, че това ще бъде нещо като ваканция, в която ще гравират дръжки за врати, ще правят апликации и друга подобна работа. Но нещата не се развиват, както са очаквали – гръцкият бизнесмен не може да им осигури визи за по-продължителен престой. Получават паспортите си обратно чак в автобуса за България, а на границата им бият черни печати, защото са пресрочили престоя си в Гърция. По-късно този предприемач основава фабрика за мъниста в България и купува картини на Анита и Жоро Ненчеви, без да знае, че са техни.
Учат се да рисуват и да резбоват напълно сами. Никога не са имали учители. Навремето Жоро отива при Петър Кушлев – най-голямото име в дърворезбата след проф. Василев – и му показва някои свои работи. Много е хубаво, но има какво да учиш – му казва Кушлев. И му предлага да остане при него да работи срещу заплащане. „Абсолютен факт е, че имах какво да уча. Но бях на 22 години, бях надут и не отидох.” И с това се изчерпват опитите му за обучение в художествената област. Въпреки това смятат себе си за успешни художници. Имат над двадесет общи изложби до този момент. В продължение на четири поредни години участват в коледни изложби в посолството на Германия у нас, редом до имена като Греди Асса и други. Оттогава в дома им, където работят, започват да ходят германци, които поръчват творби.
За работа не се караме. Напротив – питаме се, уважаваме мнението си. Всеки е безкомпромисен към другия и реже до кокал, затова нещата ни се получават, споделя Анита.
Успехите продължават. През 2000-та година Анита и Жоро Ненчеви откриват изложба в галерия „Витоша” – място, недостъпно за повечето художници. Всяка пролет там се прави изложба „Духовни послания” и ограниченията за излаганите творби са големи. Но галеристите правят нещо специално за двамата художници, които никога не са били членове на СБХ, нито са учили в НХА – те променят графика и поместват в програмата и в най-хубавото помещение творбите на Ненчеви. На откриването директорът на Националния църковен музей Никола Хаджиев и изкуствоведът Максимиан Киров изричат невероятни суперлативи за работите на Анита и Жоро, редом до честта, която им оказват с присъствието си. Беше голяма завист, казва Анита.
Две години по-късно двамата имат шанса да посетят САЩ, където участват в един голям фолк арт фестивал, заедно с други хора на изкуството от много страни. На своя павилион те излагат икони и каменна пластика, а също работят пред очите на гостите. Посетителите проявяват голямо любопитство към резбата върху камък, която те правят.
Посещават и Барселона – друго едно от местата, до които всеки художник трябва да се докосне по пътя си. От всички пътешествия и срещи със света получават потвърждение, че са талантливи. Или по-точно – че са сравними.
Но има и моменти в живота им, когато не всичко е така прекрасно, както когато са процес на създаване. Преди повече от десет години настъпва период от няколко месеца, в който поръчките секват. Анита и Жоро буквално нямат средства за препитание. Когато похарчват и последния лев, който имат, се налага да изгребат олиото от фритюрника. След това сваряват фидето и употребяват всички останали продукти от шкафовете. Всичко в къщата, всичко което може да се яде, свърши, разказват те. Накрая връщат празните бирени бутилки и с дребните, които изкарват по този начин, си купуват хляб. „Тук в махалата имаше една много хубава джанка – едра, сладка, хрускава. И ядохме филии с джанки. Имаше и една круша, която даваше от дребните крушки. Тогава срещаш много странни хора - някакви баби се притичват на помощ и ти обясняват какво да си набереш и откъде. Виждат, че няма какво да ядеш...”, пояснява Анита. „Всеки друг на наше място щеше да си потърси работа – като пазач, като хамалин, какъвто ще да е, само и само да изкара някой лев. Ние обаче започнахме да рисуваме картини.”, разказва на свой ред Жоро. Анита измисля картините в малък формат, като Жоро й помага, показва й как да ги оформя и поставя кованото желязо по тях. Така лека-полека излизат от затруднението и продължават с по-големи картини, с ръчно изработени хартии и др. Това беше не урок, а изпитание, коментират неуморните творци.
За работите си използват стари предмети от бита – дъски за хляб, нощви, кратуни и други. Влачат ги на гръб, понякога в продължение на часове, от запуснатата махала, в която ги открият, до дома си. Дават втори живот на една почти забравена традиция, като реставрират предметите и понякога прекомпозират иконата, така че да пасне на формата на предмета. Могат да бъдат видени фрагменти от икона върху част от корито, направени от Анита и Жоро Ненчеви.
А техните икони са уникални по свой начин, те са първите в България, които ги правят. Това са така наречените коптски икони. Коптците, обяснява Жоро, са наследници на древните християни. Иконите са характерни с техния особен поглед върху света, а образите също са интересни, защото чисто расово са различни.”. Традиционните икони правят според ерминиите. Художниците се възмущават, обаче, че масово се търсят икони с образите на Христос, Богородица, Свети Георги и Свети Иван Рилски. А тъй като те влагат много емоции и енергия в създаването на всяка икона, идва момент, в който повторението изтощава и изхабява.
Творбите на художниците Анита и Жоро могат да бъдат разгледани най-често в галерия „Париж” – една от добре работещите галерии в София. Макар че, „едно е да правиш изкуство, съвсем друго е да го продаваш. Трябва егото ти да не е много високо, защото се случва да те върнат. Но трябва да можеш да продължаваш да опитваш.”
Жоро счита себе си за адепт на течението „дада”, което се е появило като протест срещу войната и интелектуалния застой, отричайки досегашното изкуство. Такъв е и Жоро – бунтар с ярки идеи, отрекъл реалистичния стил на рисуване, а също и масовата култура. Понякога нощем се буди и нахвърля скици на идеите си.
Мечтаят да правят единствено това, което могат и желаят да правят. И по възможност, да не познават своите клиенти, защото според тях културата на потребителите на изкуство е свързана с вечното мислене за отстъпки тип „като за приятел”.
Тъй като Анита и Жоро тръгват от нулата и в живота си срещат много препятствия, техният живот може да се нарече труден. Но той е и също толкова страхотен, както казват двамата художници. Заради удовлетворението, което изкуството носи. И може би защото са двама по пътя.
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Последни коментари
Джендо Джедев
Условни присъди за двама души след изборния скандал ''Чичо Цено, кой номер''
dolivo
България получава първите осем изтребителя F-16 догодина
Владè
Можем ли да се излекуваме от зависимостите си? Ралица Стефанова в подкаста на OFFNews
Владè
Лаура Кьовеши осветли първата голяма акция срещу мафията, включително и в България
Johnny B Goode
Радев за Пеевски: Тази наглост на стероиди няма да се осъзнае или да изчезне от само себе си