Тереза Маринова за изборите, предизвикателствата, рекордите и активния живот

Олимпийската шампионка в тройния скок Тереза Маринова от години е не само символ на спортния хъс и национална гордост, но и човек, който умее да вдъхновява далеч отвъд стадиона. С рекорд, който все още не е надминат, тя знае какво означават дисциплина, упоритост и онова чувство за лекота, когато най-трудното вече е зад гърба ти. Днес Тереза е майка, треньор и обществен глас, който не се страхува да казва нещата директно. Именно затова нейното участие в инициативата „Нестле за Живей активно!“, която вече 20 години вдъхновява хората да избират движението и баланса, е напълно естествено. С усмивка, с намигване и с много характер тя напомня, че активният живот не е само за шампиони, а за всеки, който иска да се чувства жив.

Здравейте, Тереза! Ако можете да опишете живота си в трите му фази, къде сте сега днес и как изобщо се приземява човек след такъв грандиозен успех?

Всъщност, ако се замисля, той животът ми може наистина да бъде разделен на три. Тереза Маринова като спортист, Тереза Маринова като майка и съответно Тереза Маринова в новото ми амплоа – като преподавател и треньор. Така че може би тук да кажем, че има някаква чиста символика в числото 3. Не знам, за мен обединяващото е това, че в живота си до този момент просто ми се случва така, че работя и правя нещата, които истински обичам. И може би това е най-важното нещо за мен.

Всъщност вашата работа включва огромен адреналин. И преходът след това към, как го наречем, нормалния живот, надали е бил много лесен? Но вие останахте и като пример и глас на справедливостта. Какво се случва в момента с леката атлетика в България?

Смятам, че не се случва нищо по-различно, отколкото във всеки един друг спорт в България.
За съжаление, настина с болка на сърце мога да кажа, че спортът в България е останал много на заден план и не се обръща вниманието, което трябва да му бъде обърнато. Защото в крайна сметка, спортът е нещо много желано от хиляди деца, които влизат в спортните зали на стадиона или където и да е, във всички спортни съоръжения. Но всъщност като че ли ръководителите в последните години на много голям брой федерации като че ли не правят нужното, за да могат евентуално тези деца или поне част от тях, в които има нещо, да могат да го развият и да могат да стигнат до там, до където сме стигнали аз и много други мои колеги в едни, разбира се, малко по-други времена.

Вашият рекорд още си стои, никой не го е постигнал. Как гледате на това? Това повече ви натъжава или просто изпитвате истинска радост и гордост?

А, не мога да кажа, че ме натъжава, по простата причина, че всеки един рекорд, независимо какъв, дали европейски, световен, национален, все някога му идва времето. И може би все някога ще се роди една нова малка Тeреза Маринова, която ще е може би малко по-луда от мене. И може би тя ще го подобри, дай Боже.

Това, което в много интервюта съм казва и много хора, които се интересуват от леката атлетика вероятно знаят е, че най-тъжното нещо за мен и нещото, което не искам никога да чувам, е начинът, по който ме наричат: „последната олимпийска шампионка в леката атлетика“. Наистина това е нещо, което много ме натъжава. По простата причина, че в една малка България има само 5 олимпийски шампиона в леката атлетика. И аз знам, че да си олимпийски шампион е нещо много специално и нещо много трудно постижимо.

Но въпреки всичко съвсем скоро – на 24 септември – ще имам 25 години юбилей от спечелването на олимпийската титла и наистина е тъжно, че 25 години по-късно не се намери някой, който да бъде на нивото, на което сме били ние, пак казвам. Това е по-скоро тъжното.

А какво се е променило оттогава? Начинът на обучение ли, треньорската школа ли, дисциплината ли? (Защото в днешно време децата поначало са по-малко дисциплинирани, способността им за концентрация, времето им на внимание са много по-кратки. Строгостта ли, защото ние като деца бяхме отглеждани, обучавани в една доста по-голяма дисциплина, това позитивно родителство, което в момента всички се упражняваме... ще видим какви ще са резултатите от него в бъдеще.) Каква е причината според вас, че не се появи втора след вас?

Една от причините наистина сме ние като родители. Защото като човек, който, разбира се, работи с деца и иска да работи и с техните родители, осъзнавам, че всъщност ние понякога сме бичът за нашите собствени деца.

От една страна в стремежа си да им предоставим всичко, което можем, точно поради факта, че едно време то нямаше и какво толкова да предоставим. Като че ли хората, семействата и всичко беше доста по-равнопоставено. Докато сега всеки се стреми да даде най-доброто, но аз винаги като кажа „най-доброто“, го поставям в кавички, защото наистина ние не знаем дали това е най-доброто.

Но ние се опитваме да дадем всичко на децата си, а всъщност дали наистина ги правим борбени личности, личности, които искат да постигнат целите и мечтите си? Дали ние ги възпитаваме по начина, по който те могат да стигнат до там, до където искат да стигнат? Защото това е един много труден и трънлив път, път, от който много често хората се отказват по-рано отколкото би следвало, или по-точно казано – се отказват преди да са стигнали до края на своите възможности.

Така че, в този ред на мисли, може би най-големият стоп съответно сме ние като родители. След това, разбира се, стигаме до това, че спортът много отдавна не е държавна политика. Развиват се децата въпреки всичко... От друга страна наистина родителите и треньорите, подчертавам треньорите, са достатъчно инатливи и го правят въпреки условията, въпреки всичко, с което трябва да се преборят, защото при тях е попаднало едно талантливо дете и те наистина искат да го развият.

Но истината е, че големият, печеливш спорт – той не се прави на въпреки. Той не се прави с едно дете, той не се прави с един треньор. Той се прави с цялостна система, която е с ясни и точни критерии, в която с години напред се знае какво се изисква от това дете, какво се очаква от този треньор, от този състезател, планира се.

Но спортът е една изключително сложна наука, а веригата навсякъде е пропукана, така да се каже. И не знам как ще се намери разковничето да се върнем наистина в тези славни години, в които България беше една от водещите сили в почти всички спортове.

Същото мога да кажа и за изкуството. В някакъв момент просто политическата класа реши, че това не е приоритет и съответно ние от водещи в много дисциплини, в театъра – ние имахме световен театър, балет и така нататък, класическа музика – се наредихме назад на опашката. И който можа – избяга. Някога минавало ли ви е през ума да смените държавата просто?

Не, никога. Аз съм имала няколко предложения да се състезавам за други държави, още като бях на 19 години и поставих световния рекорд за девойки, ми предложиха да остана в Австралия, а аз там станах световна шампионка.

Години по-късно ми предложиха да се състезавам за Австрия, но за мене това никога не е стояло като въпрос. Някак си никога не съм можела да си представя, че ще застана на стълбичката и над мен ще се развява друго знаме освен Българското. Но тук искам да вметна едно нещо.

Много често съм чувала за много именити български спортисти, които отидоха да се състезават за други държави доста лоши коментари. Но в тяхна защита аз ще застана винаги, защото в крайна сметка спортът би следвало да бъде професия и като една такава професия човек трябва да избира най-добрите условия. Защото в крайна сметка още по-лошото нещо в него е, че той е професия до време. Ти на 50 години не можеш да бъдеш спортист.

Така че хората наистина трябва да вземат максимума от това, което могат да направят в точно определен период от време, затова не бива да съдим хората, които са решили да се състезават за друга държава, да отидат на друго място, да пробват късмета си, защото в крайна сметка стигаме до това, че всички гледаме деца и семейство.

Като говорим за деца и семейство, като майка как прилагате слогана на тази кампания: "Нестле за Живей активно!"? Как успявате да живеете активно, когато детето е приоритет? То си иска своето време, а днес вече никой няма време за нищо.

При мен най-хубавото нещо, винаги съм го казвала, от спорта, което съм взела и съм си го пренесла и в живота, това наистина са дисциплината и подредеността. За мен всеки ден е подреден предварително, знам какво имам да правя, знам от колко до колко как ще го направя и честно казвам, когато ми се наруши програмата – не се чувствам комфортно. Още повече, че аз съм Дева, една от най-подредените зодии.

На мене дисциплината винаги ми е била изключително водещо нещо в живота, включително и сега продължава да бъде. Аз не обичам да закъснявам, аз не обичам да отменям ангажименти, аз не обичам, когато съм казала нещо, то да не се случи. И в този ред на мисли на мен ми е лесно да подреждам нещата така, че винаги да си оставям време за нещата, които харесвам, които обичам.

Пак казвам – който иска да намери извинения, винаги ще ги намери. По-скоро, моят съвет е да се опитваме да не търсим извинения, напротив, точно обратното. Истината е, че „Нестле за Живей активно!“ като кампания е нещо, което ни учи, че не е задължително да отидем в залата, не е задължително да отидем на стадиона. Под това да живееш активно можем да разбираме адски много неща. Да караме колело с децата си, да отидем просто в парка с приятели, да направим две-три обиколки в парка, да отидем в планината.

Всичко това е активност, която влияе не само на физическото ни състояние, но и на психическото такова.
Така че по-скоро трябва да се обърнем към себе си и да търсим възможността да правим нещата, които са ни приятни и които ни носят под някаква форма движение.

А вие как го правите? Примерно правите десет хиляди крачки или сутрин правите някаква гимнастика, как спортувате вие? Такъв голям спортист ми е много интересно как започва деня си.

Истината е, че моят начин на живота е такъв, че правя 15 хиляди крачки на часовника ми всеки Божи ден, без дори да правя никаква активност такава сериозна.

За мен 15 хиляди крачки на ден са изпълнени отвсякъде, по простата причина, че аз съм по цял ден на стадиона, от сутрин до вечер или съответно, когато е лошо времето, съм в залата. И дори без да тренирам – чрез движението ми вътре, да напасвам тренировки, да измервам постижения или каквото там да трябва да се случва – съответно аз тези крачки ги правя. Истината е, че в последно време не съм толкова активна колкото ми се иска, но тук буквално в последните дни наистина се опитвам да се върна към неща, които съм правила и които много обичам да правя.

Аз не обичам зали, сега тук ще изненадам всички. Не обичам зали, не обичам... дори не мога да кажа вече, че и стадионът ми е такава привлекателна тръпка, каквато ми е бил някога, по простата причина, че след толкова много години, след толкова тежки тренировки – това е напълно нормално ти да го обвързваш с нещо съвсем различно. След моята спортна кариера съм пробвала няколко спорта, различни спортове тренирам, като се почне от бокс, кросфит и най-различни такива, но винаги може би нещо, което с най-голяма любов правя е да съм в планината и да се катеря. Това ми е най-най-най-любимото нещо. Имала съм периоди, в които съм карала колело дълги месеци и то примерно на ден по 35 км каране на колело. Не просто да се качиш на колелото.

Но тези неща някакси наистина останаха назад и сега се опитвам да се върна към планината, защото наистина тя е... мога да смело да кажа, че тя е моето лекарство. Отивам и като се върна от планината съм просто супер много заредена с енергия, всички черни мисли и всичко, което ти тежи е изхвърлено навънка и можеш да започнеш с нови сили, дето се казва да градиш на ново. Така че това е моето нещо.

А как може да попадне човек или дете под вашите грижи? Какво трябва да може? Как се случва това?

То не трябва нищо да може. Идеята е ние да го научим да може. Никой не се е родил научен.
Хубавото на леката атлетика е, че тя има изключително много дисциплини и в нея всяко едно дете може да намери себе си. Примерно дори по-пълнички деца, които искат да тренират, но се притесняват от това, че не са достатъчно бързи, че не са достатъчно издръжливи. От тях може да намерим и от тях може да излезе един перфектен хвърляч, дали на копия, дали на диск, дали на нещо друго.

Така че в леката атлетика със своето многообразие наистина много деца могат да припознаят себе си, да намерят себе си в леката атлетика. Вече когато говорим за професионален спорт, той разбира се идва на доста по-късен етап, когато вече се види детето какви способности има. И след това започват да се развиват тези способности, докато се стигне до това, което треньор и състезател искат, а то е златни медали.

Вие строга ли сте?

Да. Някога даже прекалено строга. Разбира се, аз някак си имам много голямо усещане към децата, с които комуникирам и знам с кои от тях трябва да бъда прекалено строга.

И в същото време знам къде не мога да си позволя това нещо, защото има деца, които психически не са готови да го понесат и с тях трябва да се работи по друг начин. Има деца, които би следвало да бъдат убеждавани, че те могат. Има такива, които знаят, че могат, ама ако могат – да минат метъра някак си.

Според мен в треньорската работа е изключително важно да бъдеш и добър психолог, да имаш усещането за хората срещу тебе, за да знаеш къде какво можеш да прилагаш. Защото в един индивидуален спорт, разбира се, и способите, методите, средствата, които прилагаш би следвало да бъдат по-индивидуализирани, така да се каже.

А на колко години е подходящо за едно дете да започне да се занимава с вашия спорт? Дори без амбиции да стане професионален спортист?

Според мен 6-7 годишна възраст, за да се запознае с леката атлетика е една доста добра възраст.
Разбира се, в тази възраст между 6 и 10 години всичко, което се прави е под формата на игра, почти няма супер големи, сериозни натоварвания. Така че леката атлетика в този период е изключително забавна и още повече, че леката атлетика е спорт, който дава една добра основа – дори след това децата да продължат в други спортове, тъй като леката атлетика е в основата на така наречената кондиционна подготовка. Така че смятам, че наистина леката атлетика е един страхотен спорт за подрастващите, за малките деца. Но преди 7 години... не съм аз човекът, който би посъветвал родителите преди това да си водят децата, когато са по-малки, защото все още не са оформени, нито костно ставните им апарати, има неща, които не бива да бъдат пренебрегвани.

Ако трябва да направите рецепта за активен живот, включваме и храненето, и спането, какъв би бил вашият съвет, защото ние вече сме абсолютно застопорени на тези компютри, в тези автомобили, ние почти не живеем активно. Включваме към това начина, по който се храним, начина по който спим и стреса, в който живеем – всъщност може би в момента човечеството живее най-нездравословно от всякога, макар че има толкова много моди: еко, био, здравословен живот... какво ли не?

Всъщност когато говорим за кампанията „Нестле за Живей активно!“, всъщност ние никога не говорим за „здравословно“, защото за мен лично малко тази дума е... преекспонирана. Няма как да го изпълниш, дори да искаш, защото в съвременния живот няма как да махнеш всички неща, които водят до риск за здравето ти. Затова в кампанията ни обикновено говорим за балансиран начин на живот. Да балансираме между всичките неща. То е ясно, че ще има и нездравословни неща в нашия живот, дори като взаимоотношения, дори като храна, като всичко. Въпросът е как да ги сведем тези неща до минимум и някак си да се опитаме да се доближим до така мечтаната и желана от всички златна среда.

Пак казвам, за мен една такава рецепта би изглеждала по-скоро като природа, по-скоро като споделено хранене – да споделяш вечерята си, обяда си с приятели. Не да отидем да се нахраним просто защото сме гладни и да се нахвърляме на бърз обед, без да можеш нито да се насладиш на храната, колкото и хубава и здравословна да е тя. Но когато е споделена с приятели, с хора, които обичаш, със семейството ти, с децата ти или с когото и да е, дори да си я приготвиш с децата ти, с любимите ти хора, тогава вече храната сама по себе си според мене придобива съвсем различно измерение.

И мисля, че наистина трябва да се замислим върху тези неща, да споделяме повече мигове и в тях да включим активности и храненето.

Но понеже бичът на съвременния човек е столът, това ще бъде новата болест, новата причина за ранна смърт... това, че много хора работят в офиси, зад бюра, на столове, пред компютри. От друга страна – затлъстяването, след всички тези преработени храни, въглехидрати, всякакви боклуци, които се продават масово в търговската мрежа. Всъщност може би трябва наистина да се замислим как поне как възпитаваме децата си. По отношение на това как да се движат и как да се хранят?

Ами да, но въпреки всичко, аз пак ще стигна до това, че човек, когато иска, може да направи някакви подобрения, защото дори и зад стола, смело мога да кажа, дори и зад стола има подходящи упражнения, които могат да бъдат направени и съответно, нали, по един или друг начин да допринасят за малко по-добро физическо състояние, така да се каже. Така че, наистина, всичко според мен опира до това човек наистина да иска да направи нещо. Когато човек иска, няма какво да го спре.

В единия случай хората могат да стават по-рано. Някой ще каже, ама аз не съм се наспал. Не си се наспал, защото не си си легнал навреме.

Ще си легнеш навреме, ще станеш малко по-рано, ще отидеш един час във фитнеса или ще отидеш един час в парка, просто ще излезеш и ще потичаш по улицата. Въпреки че тичането по улицата не е пак най-здравословното, да дишаш всички прахоляци, но въпреки всичко винаги може да се намери едно решение, защото колкото и да сме динамични, забързани, да трябва да работим, някой работят на две места, на три места, да закараш детето на училище, да закараш детето на тренировка, особено в голям град като София, това е кошмар за един родител.

Но въпреки всичко, аз дори и с нашите родители много често коментирам, е добре да карат децата на тренировка за един час, но после защо стоят в колата? Могат да обикалят в национална спортна академия по алейките един час, това е достатъчно движение за един ден, като го правиш всеки ден, какво ще се случи с теб? Еми естествено, че всичко ще се подобри. Въпросът е, че обикновено това се случва в края на работния ден, хората са считат, че са физически и психически уморени и не могат или по-скоро не им се иска да го направят, предпочитат да седнат на кафето, да си прегледат нещата в телефона, така че пак опираме до това, че време можем да намерим, но трябва да искаме да го намерим.

Вие все още ли поставяте рекорди и в живота си малки? Ежедневни?

Ами бих отговорила – по-скоро не. Аз съм много взискателна към себе си, винаги изисквам супер много от себе си и съответно от хората около мене. Това е ясно, аз съм такава и може би винаги ще бъда такава, но съм забавила ритъма, вече рекордите не са ми толкова важни, колкото може би те са свързани с работата ми, доколкото виждам децата при нас, които идват, как се променят, как постигат своя напредък, но аз не го гледам от гледна точка на това. Аз много искам някой ден да съм треньор на Олимпийски шампион, на Световен шампион, но знам, че това е един много труден път да попаднеш на толкова талантливо дете, то съответно да го иска.

Това е нещо, което се случва изключително рядко. И затова по-скоро гледам и се радвам на това, че ги уча, че им давам някакви правилни настройки, които в последствие в живота им ще бъдат изключително важни и техният начин на живот ще бъде изключително правилен. През нас минаха в клуба доста деца, които вече поеха своя път. Те бяха спортисти до едно време, реализираха се на най-големите сцени, имаме републикански шампиони, но излязоха от атлетиката и се научиха на страшно много неща. Много голяма част от тях завършиха доста сериозни университети с доста сериозни професии. И аз мятам, че спортът им е дал изключително много дисциплината да бъдат подредени, да търсят, да искат, да знаят.

Така че това са рекордите, към които гледам сега – да възпитаваме и да даваме правилна посока на децата, с които имаме някакви взаимоотношения. Колкото до рекордите на пистата, пак казвам, аз много искам, силно се надявам някой ден да имаме. Сега имаме няколко много читави деца, които са с доста голям потенциал. Надявам се да успеем да ги развием, надявам се и те да искат да го направят. Така че това е двустранен процес.

Какво бихте казала на 23 годишната Тереза минути преди състезанието на Олимпийския стадион?

Не знам какво бих ѝ казала, дори и от днешна гледна точка аз осъзнавам колко вглъбена и отдадена съм била на това нещо. Защото за мен просто в този момент не съществуваше нищо друго и който и да се е опитвал да ми каже, че аз не мога да стана олимпийска шампионка – защото имаше такива хора, казваха: Ти си прекалено млада, още ти е рано, имаш потенциал... и така нататък.

Но аз винаги им отговарях: Ама, хора, как така да не мога! Аз знам, че не само, че мога, аз ще стана олимпийска шампионка. И някак си, не знам какво бих ѝ казала.

Фактът е, че в спортната си кариера аз съм била спортист, който знае какво иска. Винаги съм била такава. И като знаеш какво искаш, за мене винаги е било много лесно.

Да, тренировките са тежки, да, травми, да, всякакви неща се случват. Но аз не позволявам нищо и никой да ме отклони от това там, накъдето съм тръгнала. Сила на духа и сила на волята да преодоляваш ежедневните предизвикателства. Ето това е да живееш активно.

Следете новините ни в GoogleNews