Защо фенът в Тарантино трябва да спре да снима филми

ОFFNews 05 януари 2016 в 17:30 11259 14

Куентин Тарантино.

"Омразната осморка" е пълнометражно отдаване на почит на собствената Тарантинова ниша от мании и е далеч от леките междужанрови реверанси, които украсяваха ранните му шедьоври от рода на "Глутница кучета", пише Алекс Хес в коментара си за "Гардиън".

Новата творба на режисьора се фокусира върху малка хайка бандити, които прекарват по-голямата част от филма затворени в една стая, държейки револверите и остроумието си в готовност да гръмнат, докато се опитват да разберат кой на чия страна е. Наблягането върху псувните и престрелките е достатъчно нелепо, че да задържи очакванията на всички на едно минимално ниво, а никой никога не се е съмнявал, че докато стигнем до финалните надписи - голям брой от персонажите ще са проснати на земята в локва от собствената си кръв.

Няма нищо странно, ако горното описание ви е познато - симетрията между последния филм на Тарантино и неговия дебют от 1992 г. ("Глутница кучета") е очевидна. Но вместо да ознаменува завръщане към опростения стил, с който американецът "взриви" публиката, "Омразната осморка" демонстрира колко много се е отдалечил режисьорът от ранните си шедьоври.

Ако "Глутница"-та беше филмовият еквивалент на боксьор в свръхлека категория, то "Осморка"-та е пенсионирал се сумо борец. Тарантино заменя клаустрофобичната и забързана интензивност на дебюта си с пълнометражен филм, който отдава почит единствено на собствената му ниша от различни мании. Но все пак има какво повече да се каже за прехода на Тарантино от сериозен кинаджия в глуповат търговец на собствените продукти (Разделителната линия седи някъде на границата на хилядолетието - между "Глутница кучета", "Криминален" и "Джаки Браун", и двата "Убий Бил", "Бибрутално: Разходка Смърт", "Гадни копилета", "Джанго без окови" и "Омразната осморка").

Докато ранните му творби се развиваха в нещо, наподобяващо реалността, то действието в последните му неща се осъществява в долнопробен свят, пълен с препратки към собствените му филми, а на всичкото отгоре сюжетът се гради върху устоите на отдавна умрели жанрове. Неговият вътрешен фен започна да режисира филмите, вместо просто да ги разкрасява. Сияещото куфарче, което движи сюжета в "Криминале", е очевиден реверанс към макгъфина на Хичкок, а мексиканската престрелка в последната сцена на "Глутница кучета" е намигване към Серджо Леоне. "Джаки Браун" пък, със своите близки връзки с филмите за чернокожи (бел.ред. - "blaxploitation") от 70-те и с ноар лентите от 40-те, показа, че Тарантино е способен да демонстрира своето уважение към даден филмов жанр, без да изпада в озъбена имитация.

Тогава обаче тези намигвания бяха едва доловими, сега вече всичко е в прекалени количества. Подобно на "Убий Бил" и "Джанго без окови", "Омразната осморка" е като чудовището на Франкенщайн, сглобено от шаващите крайници на филмите за чернокожи, самурайските саги и спагети уестърните. И точно в стила на втората фаза на Тарантино там няма персонажи, а има "персонажи" - подобни на анимационни герои карикатури, изрисувани с възможно най-груби черти и изиграни с максимум самосъзнание за това, което са.

Новата схема позволява доста алена забава, която обаче, примесена с толкова високи нива на абсурдност и малко вложени емоции - прави удоволствието изкуствено. "Осморката" ни сервира куп предателства, всяко от които обаче е поднесено със съзаклятническо намигване. В крайна сметка филмът много се дуе, но без особено покритие.

Както се видя и от скорошната му ангажираност с протестите против полицейската жестокост, крайностите не са нещо, от което Тарантино се крие - особено като се има предвид, че едва ли има друг кинаджия, който толкова яростно да избягва баланса в работата си. Фактът, че филмите му винаги са нещо като рай за кинолюбците, означава, че режисьорът и критиката вероятно ще продължат със своята взаимоуважителна връзка, която бе толкова обезкуражавана от героя на Харви Кайтел в "Криминале".

За всички останали границата между изобилието и самоугаждането ще си остане доста по-тънка, а императивният тон на последните филми на Тарантино не създава напрежение и не е движеща сила в сюжета - той е просто вид самозадоволяване. А както казва Марсел Уолъс от "Криминале": "Гордостта само наранява, тя никога не помага".

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

 
X

Какво иска да промени Глас Народен в образованието