За сценичните изкуства: не нова формула без диагноза, а оздравяване на системата

В поредица от публикации по темата за сценичните изкуства последователно защитавам една проста теза: кризата в сектора не е просто финансова. Тя е управленска, нормативна, аналитична и структурна. Затова и решението не може да се сведе до поредна промяна във формулата на финансиране или до общи приказки за „нови стандарти“.

Проблемът е по-дълбок: системата от години работи с неясни дефиниции, непълни данни, слаба публичност, неустойчиво планиране и силно ограничен капацитет за реална оценка на въздействието.

Културна политика "на тъмно"

Натрупаните проблеми са известни. Сценичните изкуства страдат от свръхцентрализация. Показателно е, че в сегашната кризисна ситуация без дефицити са преобладаващо столични институти. В Министерството на културата дигитализацията сякаш едва прохожда. И досега всякакви планове, справки и отчети продължават да се събират на хартия. Това, от своя страна, не позволява да се систематизират надеждни и устойчиви данни за целия процес – от творчеството, през продуцирането, представянето, разпространението обмяната до архивирането. В комбинация с отсъствието на адекватни показатели, е невъзможно да се установи какво се случва с публично заявените политики в хронология и в отделните подсектори. Сайтът на министерството илюстрира целия безпорядък, в който се работи. Още по-страшно е, ако се проследят сайтовете на отделните институти.

Планирането е отделна рубрика. Никъде няма да намерите информация за репертоарите на театрите, оперите, оркестрите и ансамблите. Независимо, че има цяла бюджетна програма „Фестивали, конкурси, събития и чествания“ липсва и културен календар. Показателно е, че в края на миналата година Министерският съвет прие решение за национален културен календар без дати, а само със суми и организатори. Впоследствие се оказа, че оповестените 22 млн. лв. не са планирани и ето че днес, когато наближава средата на годината, никой не е в състояние да отговори смислено на въпроса какво се случва.

Хронична е липсата на координацията с други публични системи – образование, местно самоуправление, туризъм. Тревожен е и намаляващият капацитет за създаване на ново национално художествено съдържание. Като закономерен резултат репертоарът обеднява. Ерозират творческите и техническите професии. Нарастват териториалните неравенства в достъпа до сценични изкуства. Не се проследява реалното въздействие на финансираните дейности. И затова не е виновно нито само Министерството на финансите, нито само политиците. Това са дефицити, които всекидневно подкопават авторитета на ресорното министерство в целия публичен сектор. В подобни условия е невъзможно да се поддържат надеждни и съпоставими бази данни, да се публикуват системни анализи, да се проследяват резултатите от управленските програми... Така се затвърждава тягостното впечатление, че вложените публични средства се управляват „на тъмно“. Това не е просто технически проблем, а предпоставка за субективизъм, неравнопоставеност, и за подмяна на дебата за качество с дебат за административно оцеляване.

Не частичен ремонт, а оздравяване на системата

Затова е важно оздравяване на цялата система, а не просто да се „спретне“ пореден частичен ремонт: с нормативна рамка, която ясно разграничава видовете държавни културни институти, техния предмет на дейност; с прецизиране на системата за наблюдение, комплексната оценка; с изграждане на работещ софтуерен и аналитичен капацитет; задължително публикуване на репертоарни планове, управленски програми и анализи на изпълнението им; адекватни процедури за подбор и оценка на директорите. Без тези елементи всяка реформа остава половинчата.

Стандартите не могат да заместят анализа

Точно тук е и основното ми притеснение по повод на заявените от министър Найден Тодоров идеи. Той правилно назовава част от симптомите: морално остарял модел, изкривявания в системата, неравнопоставеност между различни институти, нужда от по-диференцирани стандарти според местоположение, мащаб, публика и художествен профил. Това са важни въпроси. Но правилното назоваване на проблемите не е достатъчно. Ако зад новите предложения не стои задълбочен предварителен анализ, ако липсва яснота как ще бъдат дефинирани категориите и целите, какви данни ще ги подкрепят, как ще се оценява резултатът и как ще се гарантира публичност и контрол, тогава рискът е очевиден: старите деформации ще бъдат пренаредени в нова формула, без да бъдат преодолени.

С други думи, проблемът не е в самата идея за стандарти. Проблемът е, че стандартите не могат да заместят анализа. Те могат да бъдат полезен инструмент само ако стъпват върху ясна типология на институтите, върху надеждни количествени и качествени показатели, върху дефинирани обществени цели и върху реално проследяване на ефекта от публичното финансиране. Иначе се получава не реформа, а административна импровизация с тежки последици за цели институти, творчески екипи и региони.

Без диагноза няма реформа

Става въпрос за създаване на систематизирани бази данни, съобразени с НСИ и Евростат; за годишни доклади; независима оценка на продукциите, турнетата, селекциите, наградите и информационната дейност; за по-сериозен ангажимент към новото творчество; за мерки срещу териториалното неравенство; за възстановяване на техническия и производствения капацитет; и за по-смислено споделяне на отговорностите в управлението. Това вече е не просто критика, а рамка за реално оздравяване.

Въпросът не е дали системата има нужда от промяна. Това е безспорно. Въпросът е дали отново ще се задоволим с идеи, набързо сложени на масата без достатъчно доказателства, или най-после ще направим онова, което отдавна е необходимо: цялостен анализ, ясни дефиниции, публични данни, професионално оценяване и политики, основани на доказателства, а не на моментна интуиция. Защото сценичните изкуства не могат да се управляват устойчиво нито с лозунги, нито с поредната „спасителна“ формула. Те имат нужда от държава, която първо разбира системата, а след това я променя.

Накратко: ако реформата започне само от нови стандарти за финансиране, без да мине през възстановяване на наблюдението, дефинициите, данните, прозрачността и управленската отговорност, резултатът няма да бъде оздравяване, а пореден цикъл на напрежение и недоверие. А този сектор вече не може да си позволи още една реформа без диагноза.

Д-р Любомир Кутин експерт в областта на културната политика, фестивалния мениджмънт и историята на културата, защитил докторска дисертация в БАН на тема „Фестивалът като феномен на художествената култура“ (2002). Работи последователно като директор на Дирекция „Култура“ в Община Варна (1992-2000); изпълнителен директор на Оперно-филхармонично дружество–Варна (2002-2009); зам. директор на Държавна опера-Русе (2012-2015).

От 2015 г. е организационен секретар на Фестивала на оперното и балетното изкуство–Стара Загора.Автор е на учебника „История на културата“ (2007) за студенти по туризъм, на монографиите „Фестивалът като феномен на художествената култура“ (2010), „Европейски столици на културата 1985–2009“ (2010), „Фестивалите: категории и системи на оценка“ (2014), „Светът на фестивалите“ (2018).

Следете новините ни в GoogleNews