За историите по пътя на Ангел Иванов, или кои са 'най-прекрасните неща в тоя живот'

Последна промяна на 07 януари 2019 в 18:25 2404 0

Често ми се случва да ме питат за препоръка за книга, която да говори едновременно достъпно и завладяващо за вярата, по-специално – за православната вяра. Тогава препоръчвам заглавия като „Майка Гавриила. Аскетика на любовта“ – книга, която говори на езика на безграничното себеотдаване, разказ за подвига на една гръцка монахиня, пропътувала безброй километри от любов към страдащите. Тази любов я отвежда до Африка, Индия и отвъд Океана. Препоръчвам и „Православният път“ на митрополит Калистос (Уеър) – книга, която говори на езика на вдъхновения ум. И с поетична дълбочина ни разкрива, че онова, което наричаме християнски догмати, не е някакъв юридически кодекс от отминала епоха, а „упътване“ за вечните истини. Препоръчвам и книги като „Християнски разкази“ на Деян Енев или новата „Бог е с нас“ на проф. Калин Янакиев – текстове, написани на езика на сърцето. Говорят за красотата и чудото на смирението и радостта в тяхното автентично християнско разбиране.

Но ето че най-сетне мога да препоръчам книга, в която отново става дума за вярата, но на езика на младия човек. Без приповдигнат патос, без претенции. Това е дебютният сборник „Техническа проверка“ (изд. „Скалино“), който включва близо 50 разказа, на младия журналист и сценарист Ангел Иванов. Неговите градски и селски пропътувани истории грабват читателя с честността си и с непоколебимото излагане на показ на позите и тънките сметки на егото.

Това е и книга за случайностите по Пътя, които въобще не са случайни. За ненадейните срещи, които оставят белег за цял живот; за знаците, които с лека ръка можеш да отминеш, но някак знаеш, че са там, за да бъдат разпознати и да разместят пластовете на душата ти.

Във време, в което много млади българи днес, жадни за духовни преживявания, гледат към ученията на Далечния Изток, тук изниква един важен въпрос – какво открива в православието един съвременен млад човек, какъвто е главният герой в повечето от тези разкази, основани на автентични авторови преживявания и пътешествия?

Един от възможните верни отговори е Свободата. Той се чувства свободен в мистичния сумрак на светогорските пътеки, в пространството на градския храм, в уж самотното занимание на молитвен разговор с Бога. Но и колко хубаво е това, че не можем да се почувстваме напълно свободни! Че не можем да разкъсаме тези невидими фини нишки, изпредени от стоманата на божествена тъкан, които ни свързват с другия. Не можем да спрем това тревожно жужене в ума ни на мисълта за ближния – за неговата болка или липса; или пък понякога е невъзможно да се освободим от импулса да „походим в неговите обувки“. Както ще видим в разказите „Добрият християнин“, “Под ръка с Данчо“ или „На Дядо Добре, с любов“.

Друг възможен отговор на въпроса – откъде идва този интерес към православието, е, че то носи на героя усещането за Смисъл и Истина, и за Посока „как да живеем единствения си луд, скъпоценен като диамант, живот“. В едно от своите есета от сборника „Ортодоксия“: Г. К. Честъртън пише: „Съвременните спорове все по-често се опират на безсмисления довод, че определено верую може да е подходящо за една епоха и неподходящо за друга. Който вярва във волята отвъд природните закони, ще вярва и в чудеса – независимо през кое време живее. Затова, когато разглеждаме един отговор, трябва да ни интересува не това дали той е даден в наше време, а дали отговаря на въпроса ни.“ Ето защо, заедно с „езиковите кодове“ в „Техническа проверка“, които могат да бъдат разчетени от поколението, родено след 1989 г., в нея има и нещо от старите приказки, от онова ухание, което усещащ, щом прекрачиш прага на бабината селска къща. А защо старите приказки са вечни, обяснение намираме отново при Г. К. Честъртън: „Старите приказки си избират за герой едно обикновено момче. Неочакваното се поражда от неговите приключения, а те са неочаквани за него, защото той е нормален човек. Приказката говори за това какво ще направи здравомислещият в света на безумието.“ И тук главният герой в повечето истории е едно обикновено момче, въоръжено в този изтрещял свят сякаш единствено с вярата си в апостол Павловите думи: „...стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява“... и още: „Щом любов нямам, нищо не съм“.

Наскоро дочух един разговор между двама свещеници. „Проблемът ни е, че се взехме много насериозно, твърде много си повярвахме“, каза по-младият. „Съгласен съм с теб. Но е беда и когато изобщо не се вземеш насериозно“, отвърна му по-възрастният. Явно въпросът е да овладееш този житейски трик – как да запазиш баланса между това да си повярваш поне мъничко и да не се взимаш насериозно. Мисля, че както самият герой от историите на Ангел Иванов, така и самата подредба на разказите в книгата, успява да запази този баланс.

Затова нека и ние между сериозните стръмнини, които изкачваме по Пътя, да поспрем и да си поемем дъх с някоя от лежерните случки от сборника, с които можем да изпружим врат, за да погледнем през „Дувара на Изкуството“, да направим една обиколка на мол „Малашевци“, или просто в една сеулска вечер да поиграем футбол с непознати хлапета край реката Хан. А кои всъщност са „най-прекрасните неща в тоя живот“ ще разберете от книгата...

Представяме ви и един от разказите в книгата, озаглавен "Добрият християнин":

Прибирах се посред нощ през градската градина на Народния театър. В едно от мръснотревистите петна в парка видях лежащ човек в безпомощно състояние. Тресеше се в отровна кашлица. Понечих да го вдигна. Захванах го за джоб и подмишница, лъхна ме миазмена миризма. Когато го изправих, гащите му паднаха заради несигурната халтава връв, която ги опасваше. Долу беше гол. Вдигнах му панталона обратно от глезените като на малко дете, което току-що е пишкало. Монтирах му ръката, за да ги придържа. Погледнах го най-сетне и веднага го познах.

Беше Андрей, философът-бездомник, който все ме пращаше да му прочета 3-те книги в Народната библиотека. Знаехме се – мина ли покрай него, ще му пусна монети. Взел ли съм пари, пиян ли съм, с жена ли съм – и банкноти. От странстване лицето му беше напечено като маймунски задник. Имаше синьо-зелена чергарска, бедуинска лудост в очите.

Сега беше отново мъртвопиян, но тази кашлица и всичко около него, наистина си биеше на смърт. Миришеше така, все едно и тя му се беше случила, отдавна. Ръцете му бяха катраненоблажни. В брадата си беше проточил ивици белезникави сополи. Изтегляше ги с подсмърчане и бършеше с хлабави ръкави на разгърдената риза. Гъста четина покриваше гърдите му – хлътнали и тресящи се във водни хрипове. Държеше се за мен – за риза и блейзер – за да се задържи на земята, изобщо на тоя свят. Миризмата от него ме удряше на талази, гадеше ми се, късната вечеря конвулсивно се повдигаше по хранопровода ми, сам аз се давех в кашлица, запушвах си носа срамливо, за да не ме види, превивах се да повърна или пък именно за да не го направя …

Опита да ми каже нещо. Изскочи шум и нова палитра миризми, която ме изшиба през носоглътката. Да, Андрей, ще те заведа там пред топлата дупка. Беше късна есен, ставаше студено, а той беше с прокъсаните изчезващи дрехи на бостанско плашило отпреди дузина лета …

Насилих се да видя Христос в него.

Поведох го през парка. Сега под уличната лампа видях и обувките му. Съдрани маратонки с няколко номера отгоре, без връзки, хлопащи и огромни като нелепи домашни пантофи-кученца. Дясната зейнала отпред като отворила уста риба на плочник. Краката му – обвити в найлонови кесии за хляб, също обрамчени с върви (може би тези на обувките?). Но връвта на гащите му, ластика ли, каквото и да беше, предаваше походката. Свличаха се постоянно и аз посягах да ги върна или му казвах: “Андрей, моля те, вдигни си гащите!“. Той понечваше без участие. Маркираше изпълнения на прошепнатите от мен команди и все кашляше, та се късаше …

Излязохме на “Цар Освободител“ – бяхме свободни да бъдем точно такива. Странни и реални. Щях да го заведа в неговата спалня – орешетеното гърло, от което излизаше дим и топлина от кухнята на ресторанта на гърба на огромната катедрала. Там той присядаше нощем, зимата, всякога, за да продължи живота си. Дано да нямаше други бездомници. От него знаех, че това място е ценно и или компромисно няколко човека се сгушват пред спасителния, дъхащ кухненски огън, ад, или се бият кекаво и дълго за него.

Пробвах да го пусна да походи сам по тротоара, но не съобразих, че е от външната страна, до платното. Слаломираше като африкански скиор между колчетата и болезнено ги забираше или направо удряше о пищялите и капачките си. Не регистрираше ударите по себе си. Беше ми извратено интересно да наблюдавам слалома му, но се опомних, когато по едно време излезе на пътя и за малко не го отнесе кола, обърнала се на свистящ клаксон.

Дръпнах го обратно, прехвърлих го от другата страна и продължих да го водя. Претръпнах на миризмата. Спря да ми пука и за падащите гащи. Те се бяха свлекли на устойчива кота някъде на бедрата му. Членът му се лашкаше като празна шушулка от боб сред черно сплъстено окосмение.

Пред “Червило“ на тесния тротоар бяха наизлезли млади, елегантно облечени хора, които, когато ни видяха, изоставиха усмивките с бели зъби, любовните шепоти и шумните шеги. Спазматично заотстъпваха, обирайки каменните огради с роклите и костюмите си – щяха да имат бели следи по гърбовете след това. Ние с Андрей, разтворили фронт от двама, успяхме на свой ред да се отъркахме в няколко от тях. Постарах се да изгледам продължително и спокойно повече от хората в очите.

Изпитвах лекота, погнуса и смях. Съзнание за знаменателност и равно блаженство.

Когато завихме зад ъгъла на БАН встрани от Народното събрание, гигантският храм ни окъпа в светлина. След малко стигнахме до мястото. Нямаше никой. Бяхме само аз, Андрей и Кръстът над нас. Положих го пред димящата пролука. Все едно пусках захванато с вила сено. Той почти се разпръсна и разтля на черни въглени по земята.

Сега, Андрей, сега ще отида до нас и ще се върна с топли дрехи. И гащи, да, гащи, ский как си се разкурил тука!?

Той само ми кимаше и издума “И хлебец …“

И хлебец, да, че как, Насъщния, нали …

Опитах да му кимна към Кръста, виснал над нас, и да се поусмихна, тупвайки го съзаклятнически по рамото. Да се чудиш как не разломих от него живо месо, сухожилия и кости. Андрей се закашля зловещо. С тая кашлица нещата не бяха хич добре – на мътилка бяха, на пневмония, на органическа телесна катастрофа и отвъдност. На умирачка, брате. Можех да викам линейки и приюти, но не го направих. Той си отиваше, но тук си беше неговото място. Отиваше си от години, тази нощ или някога след мен …

Отидох си аз – до квартирата наблизо, за да се върна с дрехи и провизии. Натъпках в найлонова торба едни планинарски обувки за среднотруден трекинг (зимата щяха да му свършат работа), едни стари джинси, пуловер, риза, фланелка, няколко чифта чорапи и бельо и голямата шуба. Стана ми смешно, като си го представих с тези прекомерно широки за него маркови дрехи. Щеше да бъде прет-а-порте клошар. Опрях торбата на вратата. Храна щях да взема от денонощния по път. И …

… И си полегнах. С дрехите и обущата, които стърчаха встрани от леглото. Със скръстени ръце – като небрежен пич-покойник. Малко само да отморя. 20-тина минутки. Нагласих алармата на телефона, ако случайно заспя, ама няма, бе, просто да отпочина за миг – много впечатления, разговори в просторния ресторант, срещи и случки, надежди, нереализирани желания и провали. И сега това с Андрей … Ей, Андрейка, брат, докъде се докара, а, и си вдигни гащите, анадънму?

Торбата с дрехите мълчеше и ме наблюдаваше отпред вратата.

Да, Андрей, ще прочета 3-те ти книги в Библиотеката. Ще бъда снизходителен към твоята лудост. Ти си Дебелата дама на Сиймор Глас, копеле! Не знаеш ли това? Още ли не знаеш тая проклета тайна? И не знаеш ли… слушай сега внимателно… не знаеш ли коя е всъщност Дебелата дама? О, детко! Това е самият Христос.

Самият Христос.

***

Изправих се рязко, за да преодолея сгряващата пелена от слънчеви лъчи, които прожектираха себе си върху лицето ми на възглавницата. Ръцете ми бяха изтръпнали. Устата ми беше пресъхнала. Дъхът ми вероятно щеше да събори Голиат или Левиатан. Просто преджапах стаята на две, на три, без тоалетна и прочее подробности. Грабнах торбата пред вратата, а последната затръшнах след себе си. Оригвах се на киселини и лоши предчувствия …

Не намерих Андрей пред Дупката. Там нямаше никой, само дебела хаотична струя пушек се виеше чак до куполите на многокорабния храм, като неуловим въздушен червей.

Тръгнах из града с голямата найлонова торба, измачкания блейзер, търкащ гурелясали очи. Попитах за часа – беше 12:45. Андрей го нямаше никъде. Беше се дезинтегрирал. Беше се разтворил в града. Механично извървявах по няколко пъти едни и същи улици. Движех на автопилот. Усещах неприятен вкус в устата, нова гадна, някак собствена миризма …

Заешката ми душичка вонеше.

***

Мили Андрей, сигурно сега си в нозете на Бога, в милостта Му. Прости ми и Го моли да ме помилва и мене, грешния. Ще прочета книгите ти в Народната, обещавам! И ще ти донеса едни гащи.

И една топла шуба, брат. И една топла шуба … 

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !