''Субдибула'' и Ели Раданова – прогресивно нагоре

В събота вечер, без много предварителен шум, една от емблематичните прогресив-рок групи от Второто БГ рок поколение покани приятели и съмишленици в Делта Блус (не, няма как да е в „113+”, но те започнаха там и след дълги периоди на мълчание, пак влязоха в клуб).

Да чуем какви вълни са ги носили във времето на Ковид-изолацията. Пък и кой е рекъл, че една забележителна 35-годишнина не може да се отбелязва и чества докато се превърне в 40-и юбилей?
Почти два часа свирене в няколко различни членски вариации на сцена и показателни възгласи от публиката в края: Хайде, запише́те ги тия неща, искаме да ги слушаме, да ги запи́шете, направете ги!

Чакаме албум!

Струваше си.

„Субдибула” е една от ярките рок групи от времето на Прехода и никога не са плували в конюнктурата. Даже, заради нея и влизането на част от Втората генерация в мейнстрийма още някога, се отказаха от лайвовете. И все по-рядко записваха албуми – да речем, че с тях отбелязваха кръглите си годишнини, колкото да потвърдят съмненията на ценителите, че интелигентният „прогресив”, уж някак мек при тях, но възбуждащо богат на музикални емоции, липсва в днешната ни рок палитра.

Ала не спряха да работят с други изгряващи изпълнители, на които да помагат като дори ги включват в проектите си. (Започнаха тази си музикално-спомоществувателна деятелност още през 92/93-а с продуцирането на „Чао”, „Харно”, „Ес”, а сега са неинцидентно заедно с чудесната Ели Раданова.)

А последните им цялостно подредени музикални „разходки” в живота и душите са достъпни на сайта им – персоналните послания в Personal Things.

В клуба ми хрумнаха една хубава и една тъжна мисли (за тях). В доста формации основния творец е един, независимо дали аранжиментите са общи. Но в „Субдибула” богатството на идеите винаги се е допълвало в тандема Венци Дреников – Петър Чухов. Творческите им характери хем са различни, хем не излизат от общото звучене на групата. Затова в албумите им има „черно-бели” и „цветни” парчета (напр. „Оръжие здраво” на Чухов и „Бавно” на Дреников, или „антидепресанти” като „Хайде на терен” на Пешо и „Жесток купон” на Венци). Но звучат като „Субдибула”. Разбира се, останалите членове на групата никога не са били без значение.

Другото е повече тъжна мечта. Аз обичам искрено тези мои връстници от рокаджиите, появили се като саморасли „цветя” в края на 80-те. Всичките. Винаги съм искал да им се случват най-звездните случки. Незаслужено малко неща останаха от тях – нашите си рок дисиденти на Прехода. И се сещам, че в изкуството има и доза късмет.

Представих си ги снощи не в Делта блус, а на една голяма сцена. С много техника, ефекти и перфектен звук. Те: в стария си основен състав с двата клавира (т.е. и Венци, и тогавашния им втори кийбордист Юри Стойков – на когото студиото „Субдибула” издаде първия БГ поръчков компакт диск в ДЗУ, Transfiguration, през 92-а), със скъпи инструменти…

И сетът им е микс от старите парчета и преаранжираните им осъвременени хитове, които ни представиха в събота вечер. Само няколко групи от нашето поколение мога/искам да си представя в такава роля, от палитрата на арт-звучащите, а те са горе-долу колкото пръстите на една ръка. И с нищо не са по-малко от няколко други, гигански известни, но и с късмет (талантът, разбира се, трябва да е безспорен – въпреки онова парче на Зве́зди, дето уж е достатъчен само един процент).

А може би пък тия, моите си любимци, не желаеха и не се научиха как „вярно да служиш”… И тук вече включвам почти всички от Второто поколение.

„Може да съм грозен, / но безкрайно чаровен.
Може да съм беден, / но душевно богат.
Може да съм тъп, / но природно отворен.
Може да съм учен, / но безмерен простак.
Какъвто съм, такъв ще остана /…/,
Но винаги помня едно –
Не пускам на врага!”

(„Не пускам на врага”; муз. и т. Венци Дреников; „Субдибула”: LP „Жесток купон”)

Да ви прилича поне на „Българи”, на „Автобиография” (които са слушали или слушат този рок)?

Не е важен стилът, ако емоцията от думички и музикално звучене те води на едно и също място – в света на духът, дето тропва с кубинка и включва дисторшъна (китарен ефект, който е характерен за твърдите рок стилове - Б.Р) за да реже истини и неистини, мечти и несъгласия.

Както и да е. Колегата Мицов тук (и други като него, все по-малко оставащи с годините) знаят добре какъв късмет пък имахме ние да изживеем тази си младост.
И затова си струва новите и старите, преработени, парчета да бъдат записани и издадени, Не че у нас изобщо има такъв бизнес, камо ли да се печели от него (изключвам деятелността на едного в Димитровград; но това вече не е късмет – а запълване на опразнили се пространства).

Та, какво чухме (и защо това) в Делта блус от „Субдибула” и Ели Раданова (преди началото се шегувахме с Божо Тренков, че луди хора са дошли да гледат други луди хора; затова реших снимката пред клуба да е някак „луда” – но успях да си поиграя само с фокуса и маските на кадъра, показващи ги непреходно млади в архаично непомръднало 35-годищно време).

Със започналата Ковид-криза някои се събират отново (въпреки Мутафчийски).

Групата отбелязва своята 35-годишнина съществуване. Момчи (след години в Испания) се прибира у нас. Ели Раданова някак незабележимо, се е превърнала в страхотна, страхотно пееща, дама. Решават – паралелно с всичко, с което всеки се занимава, да облекат в нови дрехи някои от старите песни. А пишат и нови. Май вече мислят за албум. НФК ги подпомага в проекти за няколко парчета и клипове. Нещата, обаче, се проточват – или пък просто продължават и сега. Реализират още миналата година „Капка нежност” (на Пешо Чухов – актуализирана версия на парчето от LP „Жълто” от 93-а).

Продължават с „Деликатно мълчание” (вече през тази година). Автор е Венци. Замесени са обичайни заподозрени: Ачо Пенчев и Боби Бончев (в записите и мастеринга), Стоян Гребенаров (в снимките на клипа). Другите са Божо Тренков, Момчил Момчилов, още – Младен Несторов (бас, „Сленг”), Ели, Йорданка Илова. Продължават с няколко обещания (и преглед на немерията) в медиите.

През февруари т.г., когато в БНТ/Култура ги питат докъде са стигнали (и погрешно изписват Дреников като барабанист), отговарят, че имат материала, но едва започват. И не знаят „как точно се пишат песни”, защото това е вид тайнство. Твърдо са решени да пипнат старите парчета. Ели се включва в новото им представяне и те стават страхотни. Самата тя и Венци правят вече свои неща (на английски), които са друга посока от общия път.

Свириха и от старите и от новите; С Ели те звучат още по-модерно, но и когато правиш от „Не пускам на врага” фънкария, а от някои баладични – соул (май, заради нея и успешно получилите се опити да ги променят, като все още ги познаваме – но сме въодушевено изненадани: напр. „Аз или ти”).

В третия сет Дреников и Раданова направо минаха в джаза. Тази страхотна жена и певица (но и композитор почти наравно с Венци в начинанията „от другата страна”) за по-помнещите сигурно е позната от едно прастаро парче с Камен Кацата („Не плачи”), от Мюзик Айдъл… и постепенно – в по-модерно време – с няколко свои. Енергията и гласа и́ са възбуждащи и в колаборацията нови/стари с групата, и в дуетния сет, истинска тръпка в соул и джаз.

В частта на „Субдибула” се редуваха композиции на Венци с такива на Пешо Чухов (поетът, преведен и издаван вече на 18 езика) и от малката сцена на клуба те звучаха и носеха присъствие и послание като от концептуален арт-лайв на голяма банда някъде по света.

А вечерта беше уж като една сбирка на приятели в хола на Дреников, където той и влизащи/излизащи колеги разправят какво са измислили напоследък. Гасят цигарата и взимат китари: ще ви изсвирим нещо, ей това е, да. Защо легендите могат да бъдат само от общността на Бил Хейли, „Цепелин” или „Щурците”? Всяка генерация ражда свои. И не ги поставя на шоусцената като такива априори. Те го извоюват това си положение, дори и да нехаят за статуса си. Важно е да продължават да творят, докато имат сили и деменцията или алцхаймера не убият тайнството на процеса.

Аз съм от тези, които с нетърпение очакват албума им. Даже защо не повече от един – имам предвид, че съвсем реално се очертават поне два (като имам предвид с/без този или онзи за случая).

ПС. Нещо като анонс.

Подпомогнати от НФК, едни писаха песни, други събирахме стари вестници (отпреди 30 години, примерно), „изрязвахме” само публикациите за групите от времето на Прехода (и превърнахме медийния обрез на Второто БГ рок поколение в дисертация). В българските интернет-рок енциклопедии важните неща ги има: кой кой е, кога е свирил, има ли продукция.

Но в портала music.bg някои хора събрахме „линковете” на едно място. Добавихме „домашна виртуална сцена” – панел за свирещи и публика онлайн. И най-важното: качихме ок. 500 публикации за БГ рока (1986-1996-а), за да възкресим БГ рок хрониката; истинската, писана черно на бяло и публикувана в старите хартиени медии от онези години. Предстои да се визуализира разширението там с този „Лексикон”. Ще ви разкажа за него – идва му времето.

Следете новините ни в GoogleNews