Сидони Смит за магията на театъра: Всяко представление е различно преживяване (интервю)

"Театърът е споделен момент във времето - всяко представление е различно само по себе си и представлява преживяване, което никога няма да се повтори."

Това разказа пред OFFNews актрисата Сидони Смит, която ще влезе в ролята на Рейчъл Марън в мюзикъла "Бодигард" - персонаж, изигран от легендарната Уитни Хюстън в едноименния филм от 1992 г.

Сюжетът на лентата проследява трудностите на музикална звезда, която бива запплашвана от неизвестен преследвач. В ролята на неин пазител влиза бившият агент на "Сикрет сървис" Франк Фармър (изигран от Кевин Костнър в оригиналния филм, както и от Адам Гарсия в сценичната версия). Отношенията между двамата обаче трудно остават професионални и постепенно се заражда една неочаквана любов. 

Българската публика ще преживее отново тази история в зала 1 на НДК – този път като мащабен мюзикъл, в който напрежението на трилъра и силата на любовта се срещат в един впечатляващ спектакъл, гледан от 4 милиона души по цял свят.

Ето какво ни разказа Сидони за шоуто, което ще гостува в София след броени дни.

Какво Ви привлече към този спектакъл и към персонажа на Рейчъл Марън?

Трябва да Ви кажа, че когато го гледах за първи път, беше толкова отдавна, видях оригиналната продукция в Уест Енд. Мисля, че беше през 2012 г. и в главната роля беше жена, която е мой идол (Хедър Хедли). Когато я видях на сцената, сърцето ми просто спря и си казах: „Един ден трябва да играя в мюзикъл“. Беше невероятно.

По онова време живеех в Германия и си мислех: „Не вярвам този спектакъл да дойде в Германия, но страшно много искам да участвам в него“. И някак си дадох мълчалив обет пред самата себе си, че един ден ще изиграя тази роля. Аз съм доста срамежлив човек и това беше нещо голямо, което пазех само за себе си, но си казвах: „Да, един ден ще играя Рейчъл Марън“.

Работата е там, че в Англия правилата за спектакли с деца са различни от тези в Германия и затова си мислех, че заради законите, свързани с децата актьори, няма как постановката да дойде. Но ето че изведнъж обявиха прослушване за нея – и аз бях там. Разбира се, че бях там! Така имах щастието да изиграя ролята на немски, а сега я играя и на родния си английски език.

Сидони Смит в роля. Снимка: Пол Колтас

Трудно ли беше да влезете в обувките на Уитни Хюстън?

Това е огромно предизвикателство. Не мога да се преструвам, че не е трудно. Понякога просто трябва да забравя колко мащабна е тази роля и да я приемам стъпка по стъпка.

Всяка вечер изпявам 14 песни, а освен тях има и всички прекрасни сцени – травмата, романтиката, плачът, отношенията със сина ми в спектакъла, отношенията със сестра ми. Това е истинско емоционално влакче на ужасите. Единственият начин да преминеш през всичко това е стъпка по стъпка, малко по малко, защото ролята е огромна. Наистина огромна.

Как подхождате към ролята – опитвате се да сте близо до оригинала или да направите нещо напълно ново?

Нито едното, нито другото. Според мен и двата подхода са капан. Ако се опитваш да приличаш на това, което е било преди, донякъде губиш собствената си автентичност. А ако положиш всички усилия да бъдеш съвсем различен, започваш да се отдалечаваш от самия персонаж.

Затова моят подход е да се върна към сценария, към написаното на страницата. Не да играя Уитни, а да играя Рейчъл, защото Рейчъл е ролята, която ни свързва. Опитвам се да я видя едновременно като човек и като суперзвезда. Тя е изключително известна и именно затова е в опасност – това е част от професията ѝ. Но тя също така е нечия майка. Нечия сестра. Нечий работодател. Тя дава работа на целия си екип. Тя е нормален човек като нас.

Тя е човек, който се влюбва като всички нас. Има куп усложнения в живота си като всички нас. Когато тръгнеш оттам, сякаш започваш от най-малкото и интимното, вместо от най-голямото и грандиозното. Така е и по-малко плашещо. Надявам се – и вярвам – че в крайна сметка зрителят вижда многопластов човек, а не просто някаква огромна примадона. Тя е човек като Вас и мен, но просто случайно има една безумна професия.

"Бодигард". Снимка: Пол Колтас

Кое е най-трудното в образа на Рейчъл?

Мисля, че е постепенното сваляне на пластовете и разкриването на това коя всъщност е тя. Защото, както всички нас, тя не показва напълно истинската си същност. Според мен това е защитен механизъм, но е и въпрос на сигурност за нея, защото е позната по целия свят. А мисля, че при такива обстоятелства е наистина трудно да се влюбиш.

В началото, когато я срещаме, е фурия– и защо не? Тя изнася шоу. Трябва да има тази сценична персона, каквато виждаме и при много от днешните попзвезди. Може би тя носи тази персона със себе си и извън сцената, но това не е истинската ѝ същност.

Предизвикателството е през цялата вечер постепенно да премахваш тези пластове. За миг се появява истинската Рейчъл, но после веднага отново се прибира в черупката си, защото е прекалено рано или защото не се чувства в безопасност. Според мен именно това е едновременно удоволствието и предизвикателството на спектакъла – да разберем коя всъщност е тя.

Разкажете ми за сценичната ви химия с Адам Гарсия?

Адам е най-лесният сценичен партньор, с когото някога съм работила. Мисля, че това е комбинация от факта, че е страхотен артист, но и че е наистина добър човек. Особено когато си на турне, е огромен късмет да работиш с приятни хора, а аз работя с много такива.

От друга страна, той е толкова добър актьор - не прави едно и също нещо механично всяка вечер. Разбира се, произнасяме едни и същи реплики – това е договорът ни със спектакъла – но всеки ден наблюдаваме какво прави другият. Ако той направи нещо по различен начин, аз също реагирам различно. Ако е по-рязък и нападателен, аз съм по-засегната. Ако е по-мил, това ме трогва повече.

Всяка вечер просто се опитваме, образно казано, да играем тенис. Ако някой удари топката към теб, трябва да я върнеш, а не да я пропуснеш. Мисля, че именно оттам идва част от химията – от истинското приятелство между колеги и от двама актьори, които се стараят спектакълът да бъде жив всеки ден.

Сидони Смит и Адам Гарсия. Снимка: Виктория Вучева

Каква е ролята на музиката в спектакъла?

Аз възприемам музиката като отделен персонаж. Мисля, че понеже Уитни беше толкова изключителен вокален талант, понякога забравяме колко добри са самите песни. Дори сами по себе си тези песни са гениални. А когато към тях добавиш и този глас – тогава те наистина те поразяват и се предават от поколение на поколение.

Едно от нещата, които намирам за брилянтни в този спектакъл, са текстовете на песните и колко добре се вписват в историята. Това направо ме изумява. От време на време откривам някакъв нов паралел и си казвам: „Уау, успели са да вземат текст на песен, написана преди 29 години, и той да пасне идеално на конкретен момент от тази пиеса“. Това е толкова яко.

Ако обръщате внимание на това, докато гледате спектакъла, мисля, че е наистина впечатляващо колко добре музиката следва разказа. Страхотно е.

Забелязвате ли разлика в начина, по който публиката реагира в различните държави или градове? Имате ли някоя забавна история от представление?

Това е първият път, в който играя из цяла Великобритания, и предварително ме предупредиха, че хората там са много ентусиазирани – тоест пеят заедно с нас. Предупредиха ме също, че когато стигнем в Германия, зрителите може да изглеждат много сдържани, но всъщност да си прекарват страхотно.

Франкфурт беше първият ни град. Беше много тихо. Хората се смееха, но не много силно. Ръкопляскаха, но също не особено шумно. Накрая обаче скачаха и се забавляваха.

Просто трябва да познаваш публиката си и да знаеш, че хората си прекарват чудесно по свой собствен начин. Това е културна особеност и се различава от град до град. Някои хора имат по-скоро „оперно“ отношение към театъра – много са възпитани и се стараят да не прекъсват случващото се на сцената. В други градове хората реагират на глас и ти отвръщат директно. И в двата случая обаче си прекарват добре.

Сидони пее. Снимка: Пол Колтас

Имате ли някакви очаквания към българската публика? Били ли сте тук преди?

Никога. Това е първият ми престой в София. Пристигнах, влязох в хотела, погледнах през прозореца и си казах: „Колко е красиво!“. А още дори не съм започнала да разглеждам.

Това, което знаех предварително, е, че хората тук са много гостоприемни и мили. А това е любимото ми нещо – освен храната, разбира се – хората.

Как искате да се чувства публиката след края на шоуто?

Наистина искам хората да почувстват, че са успели да избягат от ежедневието. Искам за два часа и 25 минути да могат да забравят за външния свят – и за хубавото, и за лошото, и за всичко стресиращо – и просто да бъдат в настоящия момент.

Това е нещо, което вече рядко ни се случва. Животът ни е толкова дигитален, което в много отношения е нещо положително. Но този контакт – да стоиш пред човек, който диша пред теб, който е на живо в същата зала, от чието лице можеш да видиш как се стича пот – това е друго нещо.

Това е един споделен миг във времето, който никога не можеш да върнеш, защото се случва точно сега, пред теб. Дори да изиграя спектакъла отново, никога повече няма да бъдем точно тази група хора и никога повече няма да бъде точно тази публика. Никога не е едно и също.

Ако не се занимавахте с изкуство, какво щяхте да правите?

В първия си професионален живот бях цигуларка, така че навремето си представях цяла си кариера в оркестър. Освен това много обичам да преподавам. Дори докато работя като актриса, мога да си представя да работя с млади хора, които искат да се занимават с това – особено с деца, които са срамежливи и интровертни, каквато бях и аз.

Така че или щях да създавам изкуство под някаква друга форма, или щях да подкрепям други артисти и да помагам в обучението на следващото поколение.

Сидони Смит. Снимка: Виктория Вучева

"The Bodyguard The Musical" гостува в София от 2 до 4 октомври, в зала 1 на НДК. Билети се продават мрежата на MORE.COM. Повече за вечния саундтрак, чрез който историята продължава да живее, можете да прочетете ТУК.

Следете новините ни в :