''С кого бихте предпочели да правите секс: Байдън, Путин или Далай Лама?''

"Животът е суров. Животът е произведение на изкуството. Влезте в света на Иво Димчев," гласи заглавието на статията, публикувана преди дни в най-реномирания американски вестник "Ню Йорк Таймс", посветена на нашия екстравагантен артист и певец Иво Димчев. Статията заема цели две страници! Не се сещам за друг български артист, който да е получавал такова признание в САЩ. (Може би само Мария Бакалова.) Заглавието в хартиената и онлайн версията се различава. На хартия четем: "Тя гениална ли е? В деменция ли е? Или и двете?"

Искам да отбележа, че в родната си България Иво Димчев е получавал дори смъртни заплахи. Заради това, което е. Гениален? В деменция? Или и двете?

Когато го интервюирах за първи път в предаването, което правех по БНТ "Нощни птици", ми направи впечатление колко интелигентен, възпитан, спокоен и у себе си е Иво. Той е един изключително талантлив актьор. И ексцентричен, хипнотизиращ певец. Винаги малко съм се притеснявала от склонността му да бърка в раната - т.е. да си точи със спринцовка кръвта и да я продава на публиката, да кара зрителите да наподобяват сексуален акт срещу заплащане или да ходи да пее неговите "чалга" хитове, с които се подсмихва под мустак на истинската чалга, в големи ромски семейства из гетата. И то - по време на Ковид. Но като цяло разбирам какво прави - руши клишетата, подиграва се на табутата и прави успешен опит - много професионално, талантливо - да е верен на себе си, без непременно да се харесва на всяка цена. Което е изключително ценно.

Когато го чуеш да пее, разбираш, че този човек е много талантлив. Сега, понякога съм се питала защо ни занимава със сексуалния си живот в мрежата? Ами защото му го прощаваме. Даже му се радваме и го окуражаваме. В известен смисъл - публиката го желае! Изобщо Иво е нещо, което много артисти в България не са посмели да бъдат - той не се свени от своята същност; от своите слабости, които превръща в качества; от страховете, уязвимостта или пропаданията си. Той не сваля шапка никому, не е конформист и не се интересува от конюнктурата. Открито и често доста шумно афишира себе си и има, обикновено, гражданска позиция по въпроси отвъд своя пол, сексуален или личен живот. Нещо, за което изключително много го уважавам. Защото, ако има безпомощност, импотентност или срив в българската култура - то е поради конформизма на нейните създатели и неспособността им да заемат (гражданска) позиция.

Макар самата позиция да си "куиър" артист в момента вече да става конюнктурна. Но не тук, където най-често ще си изядеш боя, а отвъд океана. По този повод мисля следното - всяко човешко същество на този свят има право да бъде и да се изразява по какъвто пожелае начин, стига да не вреди на останалите. Едни от най-гениалните артисти на света са били откровено луди, неординерни, шантави, извън нормата, различни. Често животът им е бил низ от трагични събития и отхвърляния, борба не само за творческото, но и за чисто физическото им оцеляване... А днес творбите им се оценяват за стотици милиони в пари. Нима това е редно, хуманно, честно?! Затова и се боря така усърдно срещу завладяването на медиите ни от някакъв махленски конформизъм, който лъха на яхния, от "чалгата" - в политиката, в изкуството, в медийния разговор. Защото всички ние имаме право на глас, на трибуна, на мнение. Това е свободата на словото. Нищо, че аз съм високообразована, хетеросексуална, бяла, дясна жена на средна възраст. (Дори такива трябва да имат достъп да упражняват професиите си, нали? Приемете горчивата ми ирония като опит да бъда духовита.) Какъвто и да си - ти имаш право на глас. Особено голямо такова право имат талантливите хора. А Иво Димчев несъмнено е талантлив!

Откакто открито хомосексуалният Иво Димчев заговори за заболяването си ХИВ, учудващо за мен - нашето "консервативно, християнско" общество го прие спокойно. (Слагам в кавички, защото националистите, които говорят по този начин не са искрени, а са просто едни надъхани агресори и не приемат нищо, което се различава от техния - доста ограничен - мир. Обичайно те са путинофили и формират схващанията си, водени от налудния дискурс на руския президент по темата. Руският президент, който успява да аргументира войната в Украйна с този наратив! Че иначе (кога иначе? Когато не убива гражданите, децата и жените на суверенна държава и не хвърля в смут целия свят?), видите ли, Западът щял да разруши християнското руско семейство?! Просто не мога да се начудя как е възможно в днешния свободен и пъстър свят това да е наративът не само на Доналд Тръмп, но и на Путин? Не случайно, като слушам напоследък предаванията на Петър Волгин по БНР, забелязвам, че и той говори по-скоро като консерватор (в американския смисъл на думата), а не като путинофил... И понеже националистическата партия, която много живо се интересува от всичките тези теми, набира голяма скорост у нас, ще предупредя - наскоро ми се наложи да бъда обект на тяхна атака за 48 часа, заради положителното си мнение за прекрасното представление "Хага" в Народния театър. От това отвратително, грозно, нечестно и агресивно насилие над моето право на мнение в мрежата разбрах главното - а то е, че хората, които организират такива линчове над нас са главно тролове, финансирани от партийната си централа. Или, ако не са - са просто едни дълбоко нещастни и респективно - озлобени хора.)

Същевременно моите приятели в Америка казват, че там се е възцарила обратната цензура. И че днес там да си бял, хетеро и християнин е равносилно на безработен. Но... може би точно затова те могат да приемат и разберат таланта на Иво? И неговото решение да емигрира в Ню Йорк е напълно правилно.

Та, като изключим горните коментари от моя страна, преведох статията в "Ню Йорк Таймс" за читателите на OFFNews, за да се опитаме заедно да разберем най-сетне защо талантливите ни хора се ценят повече по света, отколкото у нас. Може да се дължи на нашия самонадеян провинциализъм? Не знам.

А на Иво мога само да сваля шапка. Браво, момче! Така се прави - със смелост. А Господ обича смелите.

Признатият пърформанс артист, хореограф, певец, който сега живее в Ню Йорк, представя интерактивния спектакъл "В ада с Исус/Top 40" в Ла МаМа.

От Джия Курлас
15 ноември 2023 г.

в. "Ню Йорк Таймс"

Превод: Искра Ангелова

Иво Димчев, куиър пърформанс артист от България, чийто дързък чар е известен с това, че принуждава хората да се съблекат и да се присъединят към него на сцената (точно това се случи в Joe's Pub миналия месец) има въпроси. И още въпроси.

"Бихте ли се съгласили в парка на Уошингтън Скуеър да има паметник на Мадона или на Марина Абрамович?"

"От какво се нуждае най-много един спектакъл: от добра музика, добра хореография или добра история?"

"С кого бихте предпочели да правите секс: Байдън, Путин или Далай Лама?"

"В ада с Исус/Топ 40", който има премиера в Ла МаМа (изключително прочут и стар, малък, независим театър в Ню Йорк, бел. прев.) в четвъртък, Димчев е пълен с въпроси, включително един, който връща към заглавието: "Бихте ли предпочели да сте в ада с Исус или в рая с Тръмп?"

В Ла МаМа Димчев комбинира "В ада с Исус", чиято премиера се състоя миналата година във Виена, и "Топ 40", смесица от сцени и елементи от предишни представления. В този интерактивен анти-мюзикъл Димчев играе герой, който провежда прослушване за следващия си мюзикъл. В представлението си в Ню Йорк той няма интерес да се повтаря. "Експериментирам", казва ми след репетицията си преди няколко седмици в Ла МаМа. "Работата е там, че не разполагаме с много време за работа с актьорите. Получих хората преди няколко дни."

Или поне така си мисли. Петима певци са се оттеглили от проекта му, двама от тях още миналата седмица, заради сексуалното съдържание. (Трябва да сте навършили 18 години, за да гледате представлението.) Но сега актьорският състав е определен окончателно: към него се присъединяват Крис Танър, актьор, драг артист и ветеран от Ла МаМа; певците Ксавие Смит и Касондра Джеймс; писателят, драматург и изпълнител Андрю Фремонт-Смит; музикантът Луис Швадрон.

"В ада с Исус" започва да се изгражда в дните на пандемията. Димчев прекарва локдауна в България, където започва поредица от концерти в хола. "Бях си казал, че трябва да намеря начин да отида при публиката", казва Димчев. "Няма да ходя онлайн. Къде са хората? Публиката е в холовете си."

Димчев разказва, че час след като е публикувал съобщение в социалните мрежи, "вече бях в нечия къща и пеех - и те бяха толкова щастливи, че съм с тях".

Богатият му глас, с неговия поразителен контрол и вокален диапазон, може да стопи всяка защита. Той сякаш се излива от тялото му, което може да завладее сцената с напрегната интензивност или да стане деликатно, дори крехко. В известен смисъл състоянието на тялото на Димчев направлява гласа му. Но когато изнася домашните си концерти в Ню Йорк, той открива, че само пеенето не е достатъчно.
"Исках да взаимодействам на по-дълбоко драматургично ниво", казва той. "Написах всички тези въпроси, които се разпростират извън музиката и засягат културата, секса, психологията, политиката. Чувствах се някак си завършен. Не просто забавлявам домакините си в техните къщи, но и предизвиквам нещо, което е част от нашата реалност."

Въпросите му - които той обобщава като "фалшиви дилеми, за които повечето хора дори няма да се сетят" - стимулират въображението на публиката. "Дори и да не питам директно хората в публиката, знам, че те взимат решенията си в главата си", казва Димчев. "Ние не се задълбочаваме в това в спектакъла. Не искам да навлизам по-дълбоко. За мен това е по-скоро показване на спектър от посоки, от възможности."

В спектакъла зрителите ще бъдат приканени да направят нещо повече от това да си представят отговорите на неговите въпроси. Ще им се плаща за пърформативни задачи, които включват четене на монолог или, в един случай, разиграване на сцена от "П-проект" на Димчев, в която двама доброволци се събличат и симулират секс на сцената. Всички плащания са в брой; Димчев казва, че всяка вечер шоуто изплаща на публиката около 1000 долара, половината от които - за секс сцената.

Димчев разбира, че подобни предложения са рисковани. "Не знаем докъде ще стигнат хората, но на мен ми харесва този сблъсък между неочакваното, тромавото", казва той. "Не знаем какво ще се случи." И добавя: "Мисля, че Ла МаМа е подходящото място за този вид експерименти."

И Ла МаМа знае в какво се забърква. През 2011 г. Димчев, който е ХИВ позитивен, представи в Ла МаМа нашумелия си спектакъл "Лили Хендел", в който играе застаряваща андрогинна дива, която в един момент източва от вената си флакон с кръв на сцената и го продава на този, който предложи най-високата цена.

Миа Ю, артистичен директор на Ла МаМа, никога няма да забрави ангажираността на Димчев - неговото умение да "бъде" в настоящия  момент, по време на това представление. "Това наистина ни кара да се замислим какво означава да сме заедно в тази стая", казва тя. "Какво представлява този перформативен акт? Кое е това човешко същество, което е там горе и разкрива нещо от себе си или се излага по начин, който е толкова суров? Сякаш може да се разпадне всеки момент?"

Димчев предизвиква рядък вид доверие, тъй като развива много близки отношения с публиката. Когато той кани публиката да разклати гърдите си (той използва друга дума) на сцената - по време на неотдавнашното му представление в Joe's Pub, Анита Дърст, филантроп в областта на изкуствата и основател на Chashama, която помага за предоставянето на неизползвани недвижими имоти от артисти, следва примера му, искайки "да бъде по-близо и да участва, и да се слее с енергията на вечерта", казва тя.

Дърст планира да доведе 18-годишния си син и неговите приятели на "В ада с Исус", за да могат да се запознаят с творчеството на Димчев, което "ще ги отвори към друго измерение", каза тя. "Никога не съм чувала някой да пее по начина, по който той го прави, и да използва тялото си, за да предаде емоция. Той мигновено преобразява същността ти."

Докато Димчев израства в България, липсата на свобода му причинява болка. "Бях артистичен, играех и пречех на всички с изпълненията си", казва той. "Започнах да преча на съучениците си, така че получих много обиди заради това. За мен училищната стая беше сцена. Трябваше да платя висока цена, за да изследвам изкуството си, да изследвам странностите си и екстравагантността си."

Животът му става малко по-лесен, когато отива в театрално училище. Но дори и като възрастен, той осъзнава, че цената никога не отпада напълно. "Аз все още плащам тази цена в България като артист, като куиър, като какъвто и да е творец", казва той. "Но мисля, че съм трениран - още от детството си, - че свободата струва нещо. Тя не е безплатна. Нямам нищо против да плащам всяка цена за свободата си. Почти всяка."

Димчев никога не иска да се срамува или да се чувства виновен за каквото и да било - нито в изкуството, нито в живота. "Животът е суров", казва той. "Но в същото време животът може да бъде произведение на изкуството, може да бъде шедьовър на изкуството. Тази връзка между суровостта и майсторството за мен е много важна, тя трябва да присъства винаги в работата".

В България, където е добре познат, Димчев споделя, че е бил заобиколен от съпротива и хомофобия - дори е имало смъртни заплахи срещу му. "Осъзнах, че не искам да водя тази война, тази битка", казва той. "Уморих се да го правя вече три години. Затова просто ще отида на място, където ме ценят."

Димчев наскоро се премести в Ню Йорк, след като е живял в Амстердам, Брюксел и за кратко - в Лос Анджелис. "Това е невероятно място за музика", казва той, "Но винаги съм бил толкова странно депресиран в Лос Анджелис. Мислех, че спокойствието, своеобразната студенина на Лос Анджелис ще балансира невротичната ми страна, но не се получи така. Ставам още по-депресиран."

Ню Йорк е различен. "Градът отговаря на моята природа", казва той. "Движа се със същото темпо. Правия пет неща едновременно. Страшно е, но аз съм такъв. И Ню Йорк е същият."

Самата статия можете да прочетете на английски и да видите снимките ТУК.

Следете новините ни в GoogleNews