Романът „Момичето, което обичаше Том Гордън” от Стивън Кинг излезе в нов превод

OFFNews Последна промяна на 31 януари 2017 в 09:00 3869 0

Миг невнимание от страна на дете и то се губи в зловещата гора край Нова Англия, където от всеки ъгъл дебне нещо със зъби, нещо, което се храни с ужас и отчаяние, нещо което ще чака момичето да полудее тотално от страх, преди да нанесе своя удар. Запознайте се с 9-годишната Триша Макфарланд – „Момичето, което обичаше Том Гордън”, която само за няколко дена ще порасне с години, благодарение на жестокия сблъсък с природата и с тайните, които крие гората. Романът на Стивън Кинг излезе в ново издание с логото на ИК „Сиела” и с нов превод от английски, дело на Слави Ганев. Автор на корицата е на Живко Петров.

„Светът има зъби и те са готови да те сдъвчат във всеки един момент.” Така започва романът на Стивън Кинг, чието издание с нов превод е вече в книжарниците. Публикуван за първи път през 1999 г. на английски език, психологическият трилър разказва зловеща история за човешкото оцеляване, за страха, силата на волята и необходимостта от вяра.

Стивън Кинг демонстрира своето майсторство да превърне нещо обикновено и тривиално, като гора в летен ден, в арена на ужаса. С внимание към детайла, като опитен психолог, Краля ни въвежда в света на страховете, видени през очите на едно малко момиче и подсилвани от типично детския начин на мислене.

В „Момичето, което обичаше Том Гордън” той ни отвежда в горите на Нова Англия, където 9-годишната Триша Макфарланд се озовава в ранна юнска утрин. В опита си да избяга от поредния семеен скандал, Триша губи за секунди следите на майка си и 14-годишния си брат и се оказва сам сама из горите на националния туристически панорамен път през Апалачите. С един обяд в раницата и с уокмен, по който може да слуша мачовете на любимия си бейзболен отбор и изявите на легендарния питчър Том Гордън, Триша се опитва да намери пътя към къщи, но всяка следваща крачка я отдалечава все повече и повече.

„Момичето, което обичаше Том Гордън” не е роман за чудовища. Това е история за тихия ужас, който се крие в непознатото, в сенките отвъд периферното ни зрение. За нещо, което набъбва бавно в мрака на ума, като обвивката на гниещ плод в летен ден. Нещо, което може да е истинско, а може и да е само във въображението на едно уплашено дете.

В „Момичето, което обичаше Том Гордън” писателят проследява мислите на едно дете, което за няколко дена пораства с години благодарение на сблъсъка си с природата. Дете, което достига до ръба на смъртта и там открива истинската сила на живота.

Макар Том Гордън от романа да е измислен герой, действително съществува питчър с клоузърска роля, играл в бейзболния отбор „Бостън Ред Соск”, който носи това име. През 1998 г. Том „Флаш“ Гордън записва 44 спасявания – 43 от които поредни, поставяйки рекорд за Американската лига – и оглавява класацията в САЩ.

„Смразяваща, бурна, ужасяваща.” Това е коментарът на "New York Times" за „Момичето, което обичаше Том Гордън”.

Откъс

Западният склон на падината, където Триша спря за кратката си почивка, беше значително по-стръмен от онзи, по кой то се бе спуснала. Изкачи го с помощта на няколко дървета, стигна върха и тръгна още по-решително към гласовете. Наоколо растяха много храсталаци и тя трябваше да заобикаля трънливите. След всяко отклонение поглеждаше внимателно към главната пътека. Придвижваше се така около десет минути и след това спря. В онова деликатно място между гърдите и стомаха ѝ, където се преплитат всички кабелчета в тялото, тя почувства за първи път как дребна рибка, сякаш приготвена за стръв, пърха неспокойно с плавници. Не трябваше ли вече да е стигнала до разклонението към Норт Конуей? Определено изглеждаше така. Не беше изминала толкова много от пътя за Кезар Нотч, вероятно не повече от петдесет стъпки (със сигурност по-малко от шестдесет, най-много седемдесет). Разстоянието между двете разклонения на буквата „Y“ едва ли беше голямо, нали? Тя се заслуша за гласовете, кои то идваха откъм главната пътека, но гората ѝ отвърна с мълчание. Е, не съвсем. Чуваше песента на вятъра в клоните на боровете, крясъците на сойка, далечното почукване на кълвач, търсещ закуска по пладне в някое кухо дърво, бръмчаха новопристигнали комари (този път край двете ѝ уши едновременно), но не и гласове на хора. Чувстваше се сякаш беше единственият човек в цялата тази обширна гора. Макар това да звучеше абсурдно, рибката, приготвена за стръв, запърха отново в онова място. Този път малко по-енергично.

Триша продължи направо. Движеше се по-бързо. Искаше да стигне до пътеката, да я открие отново. Пред нея се изпречи голямо, паднало дърво. Беше твърде високо, за да го прескочи, и затова реши да мине под него. Знаеше, че е най-разумно да го заобиколи, но се боеше да не изгуби ориентирите си. И без това вече ги изгуби – прошепна глас – зловещ, хладен глас.

– Млъквай, не съм, млъквай – отвърна тя с шепот и застана на колене.

Под покрития с мъх стар дънер зееше пролука и Триша се мушна в нея. Килимът от листа там беше мокър и преди да се усети, тениската ѝ вече беше подгизнала. Триша реши, че няма защо да се тревожи от това, и запълзя напред. Скоро обаче гърбът ѝ удари в дънера над нея – туп.

– Чумичката да го тръшне! – прошепна тя („Чумичката да го тръшне!“ в момента бе любимото им проклятие с Пепси – по някаква причина звучеше като от някое английско село).

Триша отстъпи.

Застана на колене и отстрани с ръка влажните листа от дрехите си. В този миг забеляза, че пръстите ѝ треперят.

– Не се страхувам – каза тя нарочно на висок глас, тъй като шепотът вече я побъркваше. – Няма страшно. Пътеката е отсреща. След пет минути ще съм там. Дори ще бягам, за да ги настигна.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !