'Риба, плуваща по гръб' с премиера на Берлинале

Камелия Тавитян Последна промяна на 25 февруари 2020 в 10:35 1482 0

Дипломният филм на режисьорката Елица Петкова се състезава в категорията „Перспективно германско кино“ на тазгодишното „Берлинале“. Категорията събира на едно място нови, независими и нестандартни немски продукции, като повечето от тях са дебютни пълнометражни филми. От 2002 година насам тази секция дава гласност на изгряващи таланти в рамките на най-посещавания европейски филмов фестивал. Тази година селектираните филми са осем на брой и един от тях е именно на Елица Петкова, завършваща Германската филмова и телевизионна академия в Берлин (DFFB). 

Вероятно си спомняте за нейния първи пълнометражен филм „Жалейка“ (2016), който спечели Международния конкурс на 20-ия София Филм Фест и голямата награда „София - Град на киното“. „Риба, плуваща по гръб“ няма нищо общо с него. Първият й филм е натуралистичен и документално ориентиран, докато този е много по-абстрактен и стилизиран. Визуалната естетика на лентата и въпросите, които поставя, са съвсем различни. Смятам, че това говори добре за развитието на един творец – хетерогенността на темите и образите, които изследва. 

„Риба, плуваща по гръб“ е сниман в Германия с немски актьорски състав, с изключение на Анна Манолова, главната героиня от „Жалейка“. Заглавието на филма провокира интерес. То често е и първата индикация за естеството на един филм. Въпреки че, зад името се крие друга история, рибата, плуваща по гръб навежда на една мисъл. Още от началото на филма се усеща, че отнякъде струи мириса на развалена риба. Мирисът на недоизказаното и нарочно забравеното. 

Историята разказва за един особен любовен триъгълник между жена, баща и син. Една жена, която навлиза в материалното и нематериалното пространство на героите и магически го изпълва. Един баща, отсъстващ от собствения си живот. Един син, пленен от магнетизма на жената без минало и отегчен от монотонността на всекидневието си. Андреа е по детски свободна, което предизвиква странно недоверие у зрителя. Тя обитава къщата на сина и бащата и живее в безвремие. Къщата се превръща в декор на техните падения. Персонажите изглежда не могат да прескочат собствените си желания и се въртят в кръг- неспособни да задоволят нуждите си. 

Трябваше ми време да помисля, за да се сетя към какво ме препраща този образ. Образът на човек без минало, който изведнъж прониква в чуждите животи, издълбавайки трайно своя отпечатък. Във филма на Пиер Паоло Пазолини „Теорема“ от 1968 година срещаме именно този необясним човек. Той е там само, за да отключи желанията на другите – да ги освободи или да ги побърка тотално. И тук полът няма никакво значение, от значение е само тази необяснима енергия, която носи. 

В по-голямата си част филмът не подценява зрителя и разказва, без да показва. Нещо, което лично за мен, само по себе си е постижение. Единственото ми разочарование беше краят, но мога да си обясня защо е бил нужен. 

Относно кинематографията - визуалният наратив прегръща историята и изказва това, което героите не успяват. Очевидно е, че операторката Констанце Шмит и Елица Петкова са в пълна хармония – пастелната идилия, в която ни потапят, и минимализма на заобикалящия свят се противопоставят на вътрешното състояние на героите. Колкото по-изчистени са предметите или жестовете, толкова по-заплетени отношенията. 

Успехът на филма се дължи на добрия сценарий, който също е дело на Елица Петкова, и на естетиката, която го обгръща. „Риба, плуваща по гръб“ не те оставя апатичен към случващото се, но и не сочи с пръст виновните. Лентата е добре балансирана и многопластова.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !