Посредник на Безвремието: разказ от Татяна Кристи

Татяна Кристи Последна промяна на 12 юни 2015 в 20:20 7935 1

Татяна Кристи

Кризата почти съсипа бизнеса му, а жестоката конкуренция го държеше буден нощем и го караше да сънува кошмари. Беше станал зъл и раздразнителен и се държеше лошо с работниците си. При всяко иззвъняване на телефона скачаше с надежда за нов клиент, но най-често го търсеха кредитори или дистрибутори на луксозни артикули, които никой не купуваше. Беше на 42, а вече се чувстваше като старец - изтощен и изстискан от живота. Виктор проклинаше и живите и мъртвите, но най-вече живите. В очакване будуваше в часовете преди разсъмване, защото статистиката показваше, че клиентите му предпочитат това време, особено през студените и мрачни зимни дни. Обади се на един приятел, за който знаеше, че работи нощем:

- Колко са днес?

- Само девет - отвърна изморен глас. - Шест имат погребални агенти, другите не са потърсени от близки. Ти не се ли занимаваш с благотворителност от време на време? Няма да е лошо да ми помогнеш да разтоваря някой и друг фризер, става ли? - попита шеговито човекът от моргата.

Виктор изруга и затвори телефона. Вече съжаляваше за подаръците, които беше давал на персонала от реанимациите и моргите в няколкото болници на града. Беше му противно да предлага на служители на хосписи унизително високи комисионни за потенциални клиенти. Беше стигнал до там, че направи дарение на полицията - диван от махагон, който беше сглобил от един махагонов ковчег с нарушен търговски вид, пробутан му с намаление от един нахален доставчик. Но дори и евтин, ковчегът никой не го искаше. Така че направи от него диван. Сложи го в чакалнята на полицейския участък и само помоли началника да рекламират бизнеса му (ако се наложи). Но и от там не излезе почти нищо. Виктор не искаше целия бизнес за себе си. Не беше алчен и вярваше в добрия капитализъм и честната конкуренция, но напоследък беше убеден, че злите сили са се съюзили срещу него.

Кръстосваше улиците късно вечер и чакаше телефонът му да звънне. На всяка крачка се разминаваше с потенциални клиенти, които обаче си оставаха само такива. Вярваше, че маркетинг стратегията му е модерна и безупречна, а продуктите му на високо ниво. Но въпреки всичко бизнесът не вървеше. Дори се опита да стигне до крайния потребител чрез реклама във Фейсбук, но и това се оказа фиаско - хейтърите се оказаха повече от клиентите...

Февруарският студ го прониза, беше обикалял навън повече от два часа. Реши да си купи патронче водка от магазина до морския парк. Това беше място, което презираше, защото там висяха основно кварталните алкохолици, които след като си купеха поредната бутилка, се напиваха по близките пейки и оставаха да лежат, потънали в собствената си урина и смрад.

Виктор въздъхна: “Kолко несправедлив беше животът” - едни се борят за него със зъби и нокти, радват му се, ценят го, умоляват го да остане с тях, а други просто пикаят върху него… Всеки негов клиент би дал всичко за още един ден, който да прекара на някоя пейка в този парк и да съзерцава морето... Виктор делеше хората на два вида - тези, които уважават живота си и го смятат за велико чудо и другите, които установяват, че животът им е велико чудо само когато е много късно. Виктор не разбираше вторите. Отвори бутилката и отпи - топлата течност се разля по премръзналото му тяло и малко го поободри.

Вече беше един след полунощ, но той реши да тръгне към вълнолома. Това място на овладяната морска стихия го успокояваше. Обичаше да наблюдава морето от високо, така че се заизкачва към наблюдателната площадка, която в тъмното изглеждаше като летящо килимче разстлано над черната бездна. Знаеше защо идваше тук толкова често - обичаше да гледа морето как диша. Морето, както и хората, дишаше различно, в зависимост от обстоятелствата. Виктор харесваше, когато то пулсира бавно и равномерно - с широки, обли вълни, които се разливат меко и кротко. Те създаваха усещането за правилен здрав ритъм, подобен на ритъма на младо сърце - ненарушен, хармоничен и силен. Такова беше морето и тази нощ.

Виктор се загледа в тъмнината и отново потъна в мисли. Спомни си удавника-самоубиец, който беше погребал миналия месец. Млад мъж, на 35 години. Така и не се разбра какво го е накарало да скочи от моста над залива. Никой от близките му не е подозирал, че е имал такива намерения.

Виктор се надвеси над парапета. Черният морски въздух заседна в гърдите му. Мъжът стисна студения метал и си представи как скача в морската бездна. Представи си много ясно как биха минали последните мигове от живота му - натежалите дрехи и обувки ще до дръпнат надолу бързо, за части от секундата ще усети парализиращия студ на водата; ще се опита да не диша, за да има още няколко мига живот. След това ще се уплаши, не от смъртта, а от стигането до нея. Да, това определено не беше неговият начин за приключване на земния му път. Надигна се и реши да се прибира. Разстилащата се зимна мъгла поглъщаше лакомо останалата видимост, която се отдръпваше като уплашено от тъмното дете. Нямаше какво повече да се размотава. Той хвърли един последен поглед надолу към фара. И тогава я видя - застанала долу на около тридесет метра от него, на самия край на кея, приведена напред, сякаш беше готова да направи последната си крачка.

Мъгливата светлина от фара очертаваше неясен силует в черно, върху който беше разсипана светла коса, готова да се слее с водата.

Виктор разтърка очите си, да не би да му се е привидяло. Не беше мираж, тя все още беше там, като създание излязло от мрачна скандинавска приказка. Виктор се уплаши. “Сега ще скочи,” помисли си той и с всичка сила се затича надолу към нея.

- Стойте!! Почакайте! Какво сте замислили?

Жената бавно обърна глава към него. Той видя, че тя бръкна в палтото си и извади нещо като телефон от джоба си. Наблюдаваше го безучастно и не откъсна поглед от него докато той най-после не се спусна при нея, останал без дъх. Тъмните му очи срещнаха леден син поглед. Виктор се вкамени.

-Искам само да ви кажа, че ако направите още една крачка към мен, ще ми се наложи да използвам тейзъра си - каза жената отчетливо и почни безразлично. Беше красива - с младо и одухотворено лице, на което само малките бръчки около очите издаваха, че е прехвърлила 30-те, но не можа да определи колко отдавна.

- Какво ще използвате, не ви разбрах? - запъхтяно я попита Виктор.

- Тейзъра си. Ако се опитате да ме нападнете, ще ви удари един милион волта ток. Поне така пише в инструкцията. Още не съм го ползвала, така че не знам какъв ще е ефектът. Но ако имате слабо сърце, може и да умрете. Така че, на ваше място бих останала на прилично разстояние. - жената протегна ръката си към него. - Ето вижте- това прилича на телефон, но всъщност е оръжие за самозащита. Много удобно е. Ето този бутон тук, виждате ли го? Остава ми само да го натисна - последва кратка пауза. - Всъщност така и ще направя.

Изведнъж се чу силен трясък - тракащо-съскащ звук, типичен за късо съединение, накара Виктор да отскочи ужасен назад. Жената ледено се изсмя:

- Исках само да ви покажа, че не се шегувам. Как иначе ще си позволя да се разхождам сама през нощта на място като това?

- Спокойно, само се успокойте, госпожо, аз, аз няма да ви нараня. Видях ви тук и си помислих, че искате да скочите във водата, затова дойдох, да ви спра. - Виктор изстреля думите със скорост на каквато не мислеше, че беше способен. - Моля ви, приберете това нещо. Обещавам, че няма да направя и крачка към вас.

Жената го погледна с недоумение: - Откъде решихте, че ще скачам във водата? Точно тук би било доста глупаво да го направя - плитко е, морето не е бурно, а и лесно мога да изляза на брега.

Виктор я погледна смутено. Не знаеше какво да каже. Загледа я внимателно и определено видя в нея човек под огромен психически стрес. Издаваха я вдървеното й тяло и зачервените от плач очи. Не беше виждал досега такива очи - две огромни езера от болка. Не че не беше виждал хора, които страдат, но този поглед предаваше страданието на някакво по-високо ниво. Той си помисли, че е видял в него мъката в най-чистия й вид.

- Извинете ме, не искам да ви се натрапвам, но имате ли нужда от помощ? Ще направя каквото мога, наистина. Не е хубаво да стоите тук в този час, а и е много студено. Искате ли да ви изпратя до дома ви? Ще извикам такси.
Жената отмести поглед от него и отново се загледа във водата, все едно не беше го чула.

- Знаете ли, той тази нощ ще умре и аз нищо не мога на направя - жената прошепна все едно на себе си. -Той няма да доживее до сутринта. Аз трябва да съм там с него и не знам по дяволите какво правя тук.

Виктор се приближи.

- Как се казвате? - попита я той.
- Анна, името ми е Анна.
- Кой умира, Анна?
- Баща ми. Той ме водеше на това място като дете да ловим риба. Ето точно тук слагаше две сгъваеми столчета, вадеше въдиците и сядахме. Понякога хващахме риба, понякога не, но не затова идвахме тук. На този кей баща ми ми разказваше истории - кои измислени, кои истински. Но аз като дете вярвах на всичките. Той беше най-хубавото нещо в моето детство - едно кълбо от обич, светлина и радост. - Анна преглътна и го погледна безпомощно. - А днес той ще умре - продължи тя. - Много е болен. Обадиха ми се преди няколко дни по телефона. Аз живея в чужбина и не знаех, че боледува. Майка ми не е искала да ме тревожи... Знаете ли, той също знае, че днес ще умре. - Анна изгледа Виктор така сякаш искаше той да я разубеди, че това не е вярно.
- Нека да ви закарам в къщи. Каквото и да се случи, е по-добре да сте с баща си, помоли я Виктор.

Тя го изгледа смирено. - Прав сте. Нека вървим. Наистина е време...

Таксито се движеше бързо по тъмните празни улици. Адресът, който Анна посочи, беше в един отдалечен и доста неприветлив квартал на града. След 20 минути спряха пред един стар панелен блок с олющена боя и ръждясали метални балкони. Анна бързо плати и излезе от колата. Виктор я последва.

- Ще дойда с вас, ако нямате нищо против. Може да имате нужда от помощ.
- В никакъв случай. Моля ви. Достатъчно грижи ви създадох днес. Време е да си вървите, - отвърна му настойчиво тя.

- Вижте, Анна, ако наистина мислите, че баща ви ще почине тази нощ, аз съм човекът, който ви трябва. Аз съм погребален агент (най-добрият в града!) и ще направя всичко необходимо за вас и вашето семейство в тези трудни мигове.

Анна го изгледа невярващо. -Значи вие сте нещо като Ангела на Смъртта? -попита го тя.

- Нещо такова, Анна. Нека все пак да вървим при баща ви. Макар че, искрено се надявам да нямате нужда от мен тази нощ.

Той я хвана под ръка и я поведе към входа на кооперацията. Веднага щом влязоха го лъхна застояла миризма на старост - сградата беше овехтяла, също както и обитателите й.

- Тук почти не живеят млади хора. Останаха само старците. Но за мен това винаги ще си остане мой дом, макар отдавна да не живея тук, - обясни му Анна докато пъхаше ключа в една стара, ръждясала брава. Вратата леко изскърца и се отвори със стон. Влязоха в мрачен коридор и Виктор веднага усети смъртта. Не знаеше как да го опише това чувство, но за 12 години опит, можеше да бъде сигурен, че тук смъртта вече е гост. Анна го въведе в една мъничка спалня с две ъглови легла, един стар гардероб и малка масичка, обсипана с лекарства. Спалнята се осветяваше от нощна лампа и Виктор различи два силуета - единият от които бавно се надигна.

- Анна, ти ли си? - прошепна старчески женски глас. Беше облечена в раздърпан син халат, осеян с тъмни петна кой знае от какво. Жената беше много пълна и трудно се движеше. На носа си имаше очила с много дебели стъкла. Опита се да ги намести, за да види кой е дошъл. - Мисля, че баща ти спи. А кого си довела тук по това време? Да не е пак някакъв лекар?

- Това е ...Всъщност аз дори не ви попитах за името ви. - Анна го погледна с извинение.

- Виктор, приятно ми е. - механично изрече той като вече съжали, че се е намесил в тази семейна драма. Погледна лежащия мъж на съседното легло. Първото, което забеляза е, че беше много висок и ужасно слаб. Видя му се прехвърлил 70-те, но не му убегнаха правилните черти на лицето, обгърнати от мъртвешка бледност. Гледайки го, Виктор беше сигурен, че човекът няма да живее дълго. Старецът дишаше през уста - мъчително, учестено и плитко. Виктор си представи морето, когато диша така - с кратки, остри вълни, които се забиват в брега, с безпощадността на бръснач. Болният отвори очи и погледна дъщеря си. Виктор усети някакво чувство на вина в този поглед. Сякаш се извиняваше на всички, че ги посреща в това легло.

- Мамо, Виктор ми е приятел. Придружи ме до в къщи. Не можах да го разубедя да си тръгне.

Старата жена го погледна и тъжно му се усмихна.

- Мъжът ми е много болен - каза тя. - Не може да се възстанови след операцията, която му направиха преди месец. Правим всичко възможно, но не престава да слабее. Никой не може да ни обясни защо. А през последните дни почти престана да яде... - жената затърка с кърпичка насълзените си очи. После продължи:

- Най-тежки са нощите напоследък. Мята се в леглото, ту огън го гори, ту му е много студено. Непрекъснато бълнува...И все за този кей край морето...Все се страхува, че закъснява за там, все се притеснява, че Анна го чака, а той не може да стигне на време...

Болният прошепна едва чуто:

-Ани, имам още толкова неща да ти разказвам. - говореше с огромно усилие. - Много си красива днес, дете мое. Не мога да ти се нагледам. Как бих искал още веднъж да отидем там двамата. Само веднъж... - мъжът се закашля в дълбок спазъм. Опита се да се надигне, но отчаяно се отпусна на възглавницата.

-Татко, недей да се напрягаш. Ще оздравееш и ще отидем там, обещавам ти. - каза нежно Анна и го погали по главата. Гъстата му бяла коса откри голямо, високо чело, обсипано с капчици пот.

- Толкова съм щастлив, че ви имам и двете, - прошепна старецът, задъхвайки се. - Благодаря ви за прекрасния живот, с който ме дарихте.

Той се опита да протегне ръка към жена си, но тя се спря във въздуха и безпомощно падна на леглото. Мъжът застина, загледан втренчено в тавана. Една сълза заседна в миглите му, без да посмее да се отскубне.

Виктор погледна часовника си. Беше почти пет сутринта.

- Трябва да направя едно телефонно обаждане - каза внезапно той. И без да дочака реакция от домакините излезе от стаята. В коридора набра номера на заместника си.

-Алекс, имам работа за теб.

- Какво става, шефе, клиент ли имаме? - раздаде се сънен, но ентусиазиран глас.

- Да, клиент. Но, но не в пълния смисъл да думата.

- Какво имаш предвид? - стъписано попита Алекс.

- Искам до един час да вземеш двама човека носачи и да приготвиш фирмения микробус. В него трябва да има носилка, болнично легло, както и портабилен кислороден апарат - гаджето ти да помогне да заемеш един от хосписа, в който работи.

- Ама шефе, - прекъсна го Алекс- ние жив човек ли ще погребваме?

Виктор избухна: - Можеш ли поне веднъж да не мислиш със задника си, Алекс?! Ще закараме един болен човек до едно място и после ще го върнем обратно в дома му. Това е.

- Ами то, това няма да е евтино бе шефе...Ти ли ще плащаш? - завайка се Алекс.

-Няма значение - отвърна му Виктор - записвай адреса...

След пет минути Виктор беше обратно в стаята на болния. Анна го погледна с недоумение.

-Всичко наред ли е?

- Виж Анна, уредих транспорт и хора да помогнат на теб и баща ти да отидете на вашия кей. Само трябва да го облечете и завиете максимално добре. Хората ще бъдат тук след час. За нищо не трябва да се притесняваш.

* * *

Първите слънчеви лъчи оцветиха зимното небе в тъмно-розово. Морският прибой, настъпваше с равномерния здрав ритъм на младо и безгрижно сърце. Болничното легло беше сложено точно до водата и облегалката му беше леко приповдигната. Бащата и дъщерята се държаха за ръце, вперили поглед в пространството пред тях. Бяха неподвижни и не промълвиха нито дума, но се виждаше, че комуникират по някакъв телепатичен начин. Лицата на двамата излъчваха някакво неземно умиротворение, почти като това на мъчениците от иконите, които Виктор бе виждал в църквите. Той си представи как годините прекарани заедно препускаха в спомените им с бясна скорост, за да се превърнат е едно цяло вечно безвремие, съсредоточено тук в този кратък последен миг.
След половин час Виктор ги върна обратно в дома им.

- Радвам се, че тази нощ не беше последна за баща ти, Анна.Виждаш ли, че не винаги предчувствията се сбъдват- каза й той на сбогуване. Тя го прегърна топло и нежно.

- Това е най-хубавото нещо, което някой е правил за мен, Виктор. Благодаря ти!

* * *

Той се прибра в апартамента си и се просна в леглото си, за да потъне в безкраен мъртвешки сън. Когато се събуди вече се беше стъмнило. Реши да не се облича. Вместо да си направи кафе, си отвори бутилка вино. Тъкмо посягаше към дистанционното на телевизора, когато телефонът му завибрира. С неохота се обади. Беше Анна.

- Виктор, ще ми трябват услугите ти. Баща ми преди малко почина.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

12.06 2015 в 22:27

Браво ,Татяна!