Украинският писател Сергий Жадан беше удостоен с особено престижната Наградата за мир на немските книгоиздатели и книгоразпространители на церемония във Франкфурт в неделя.

Речта, която той произнесе при получаване на наградата, ще бъде публикувана на 25 езика - във всички страни, в които Сергий Жадан е превеждан и издаван.

За нас е чест, че българският му издател - Издателство "Парадокс" избра OFFNews за публикацията на български.

НЕКА ТОВА ДА НЕ Е ТЕКСТ ЗА ВОЙНАТА

The spoken word shall prevail

Превод от украински: Албена Стаменова

Ръцете му са черни и отрудени – смазката е попила в кожата му и е застинала под ноктите. Хората с такива ръце обикновено умеят да обичат и да работят. Друг въпрос е в какво точно се състои работата им. Невисок, тих, угрижен – стои, обяснява нещо за ситуацията на фронта, за своята бригада, за техниката, която на него – шофьор на едно от подразделенията – му се налага да управлява. Изведнъж събира смелост за нещо, казва: Вие – казва – сте доброволци, купете ни хладилник. За какво ти е хладилник на фронта? – не разбираме ние. – Ако трябва – да вървим в супермаркета, ще си избереш, ще купим. Не, – обяснява той – вие не разбирате: на мене ми трябва камион с голям хладилник. Хладилен камион. Да извозвам загиналите. Ние намираме тела, които са лежали на слънце повече от месец, откарваме ги с микробус, не може да се диша. Говори за загиналите като за своя работа – спокойно и премерено, без патос, но и без истерия. Разменяме си контактите. След една седмица намираме в Литва хладилен камион, закарваме го в Харкив. Той пристига с цял отбор бойци, те тържествено приемат камиона, снимат се с нас за отчет. Нашият познат този път е с оръжие, облечен е чисто. Макар че ръцете му, ако се вгледаш, са си все така черни – работата му е ежедневна, тежка, ръцете му най-добре говорят за това.

Какво най-напред променя войната? Усещането за време, усещането за пространство. Много бързо се променя контурът на перспективата, контурът на времевата продължителност. Човекът в пространството на войната се опитва да не си прави планове за бъдещето, опитва се да не мисли какъв ще бъде светът утре. Тежест и значение има само това, което става с тебе тук и сега, смисъл имат само тези неща и хора, които ще са с тебе най-много до утре сутринта – ако ти оцелееш и се събудиш. Основната задача остава да оцелееш, да се промъкнеш с още едно денонощие напред.

После, по-нататък, ще стане ясно, ще се разбере какво трябва да се прави след това, как да се държиш, на какво да разчиташ в този живот, от какво да страниш. Това се отнася в голяма степен и за военните, и за тези, които в качеството си на „цивилни“ (тоест на невъоръжени) остават в зоната на приближаването към смъртта. Точно това усещане те съпровожда от началото на голямата война – усещането за пречупване на времето, за липсата на продължителност, усещането за сгъстяване на въздуха, когато става трудно да се диша заради това, че действителността те притиска и се опитва да те изтласка на другата страна на живота, на другата страна на видимото. Сгъстеността на събитията и емоциите, разтварянето в кървавия гъст поток, който те обгръща и те повлича – реалността на войната кардинално се различава от реалността на мира точно по това притискане, този напор, по невъзможността да се диша свободно и да се говори с лекота. Впрочем трябва да се говори. Дори по време на война. Особено по време на война.

Освен това войната безусловно променя езика, неговата архитектура, полето на функционирането му. Войната като кубинката на нашественик разрива мравуняка на речта. След това мравките – тоест носителите на нарушения език – трескаво се втурват да възстановяват разрушения градеж, да въведат ред в това, с което са свикнали, с което са живели. И накрая всичко се връща по местата си. Но тъкмо тази невъзможност да се възползваш от привичните механизми, по-точно невъзможността на предишните – мирните, предвоенните – конструкции да предадат твоето състояние, да обяснят твоята ярост, болка и надежда, е особено болезнена и непоносима. Особено пък ако си свикнал да се доверяваш на езика, свикнал си да разчиташ на неговите възможности, които са ти се стрували почти неизчерпаеми. И ето, оказва се, че възможностите на езика са ограничени – ограничени от новите обстоятелства, от новия ландшафт: от ландшафта, който се вписва в пространството на смъртта, в пространството на катастрофата. Работата на всяка отделна мравчица е да възстановява общата хармония на това колективно говорене, на общото звучене, общуване, разбиране. В този случай какъв се явява писателят?

Също такава мравчица, онемяла, както всички. От началото на войната всички ние си възвръщаме тази нарушена способност – способността за разбираемо изказване. Всички ние се опитваме да обясним себе си, своята истина, границите на своята накърненост и травма. Възможно е литературата в тоя случай да има малко повече шансове. Понеже е генетично свързана с всички предишни езикови катастрофи и разколи.

Как да се говори за войната? Как да се справяш с интонациите, в които има толкова отчаяние, ярост, но и сила и готовност да не изоставяш своите, да не отстъпваш? Струва ми се, че сега проблемът с изговарянето на най-важното не е само в нас самите – светът, който ни слуша, също невинаги е способен да разбере едно просто нещо – ние, които говорим, имаме твърде различно ниво на езикова емоционалност, на езиково напрежение, езикова откритост. Украинците няма защо да се оправдават за емоциите си, но би било добре тези емоции да се обяснят. Защо? Най-малкото за да не продължават да задържат в себе си цялата тази болка и целия този гняв. Ще можем да обясним себе си, ще можем да изговорим всичко, което е станало с нас и предстои да става. Просто трябва да сме готови това да е доста труден разговор. Но той така или иначе трябва да започне още днес.

Много важно ми се струва различното натоварване и оцветяване на нашата лексика. Може да ни се стори, че става дума за оптика, за различен поглед, за различна гледна точка, но все пак преди всичко става дума за езика. Понякога изглежда, че светът, като гледа какво става през последната половин година в Източна Европа, използва лексика и определения, които отдавна нищо не обясняват за това, което става. Да речем, какво има предвид светът (разбирам колко е ефимерно и абстрактно това определение, но все пак ще използвам именно него), като говори за необходимостта от мир? Би могло да си помислим, че тава дума за прекратяване на войната, за приключване на въоръженото противостояние, за момента, когато артилерията ще замлъкне и ще настъпи тишина. Би могло да си помислим, че това е нещото, което трябва да ни доведе до разбирателство.

Защото в действителност какво ние, украинците, най-много искаме? Естествено, че приключване на тази война. Естествено, че мир. Естествено, че прекратяване на обстрелите. Лично аз, като човек, живеещ на осемнайсетия етаж в центъра на Харкив, където от най-горните етажи може да се види как руснаците изстрелват ракети от съседния Белгород – горещо и страстно искам ракетните удари да престанат, войната да свърши, да се върнем към нормалното и естествено съществуване.

Тогава кое е това, което толкова често тревожи украинците, когато европейските интелектуалци или европейските политици започнат да правят заявления за необходимостта от мир? Естествено, никой не отрича необходимостта от мир. По-скоро напрежение предизвиква разбирането, че мирът няма да настъпи, просто ако жертвата на агресията свали оръжието. Мирното население на Буча, Гостомел и Ирпин изобщо нямаше оръжие. Което не опази тези хора от ужасяваща смърт. Жителите на Харкив, които руснаците редовно и хаотично разстрелват с ракети, също не държат оръжие в ръка. И според привържениците на бързия мир на всяка цена те какво трябва да направят? За тях къде трябва да преминава линията между поддържането на мира и неподдържането на съпротивата? Според мене просто работата е в това, че когато сега говорим за мир, в контекста на тази кървава, драматична, разпалена от Русия война, някои хора не искат да забелязват един прост факт: няма мир без справедливост. Има различни форми на замразен конфликт, има временно окупирани територии, има бомби със закъснител, камуфлирани като политически компромиси, но мир, истински мир, който дава чувството на сигурност и перспектива, за съжаление няма. И сега, когато разглеждат едва ли не като обвинение в милитаризъм и радикализъм готовността на украинците да не се предават, част от европейците (доста незначителна част, трябва да отбележа, но все пак) постигат удивително нещо – в опитите си да останат в зоната си на комфорт, те благополучно излизат извън границите на етиката. И вече не става въпрос за украинците – става въпрос за света, за неговата готовност (или неготовност) да преглътне поредното тотално и неконтролируемо зло в угода на една съмнителна меркантилност и фалшив пацифизъм.

Защото за някои хора това се оказа много удобна форма на прехвърляне на отговорността – да се апелира към хората, които защитават живота си, да се обвиняват именно жертвите, да се преместват акцентите, да се манипулира с добри и позитивни лозунги. В действителност всичко е много по-просто: ние помагаме на своята армия, не защото искаме война, а тъкмо защото много искаме мир. Само че това, което ни се предлага под маската на мир – меката и ненатрапчива капитулация – не е път към мирния живот и възраждането на нашите градове. Капитулацията на украинците може и да помогне на европейците да икономисат от енергоносители, обаче как ще се чувстват самите европейци, когато осъзнаят (а това е невъзможно да не се осъзнае), че топлината в техните домове е платена с разрушените съдби и домове на хора, които също са искали да живеят в мирна и свободна страна?

Ще се повторя – просто въпросът е в езика. В това доколко точно и уместно използваме едни или други думи, доколко овладяна е нашата интонация, когато говорим за пребиваването на границата на живота и смъртта. Доколко е достатъчна предишната ни лексика, тази, която довчера съвсем задоволително ни позволяваше да изговаряме този свят – достатъчна ли е тя сега, за да можем да говорим за това, от което ни боли или за това, което ни дава сили? Защото сега ние всички сме се озовали в онази точка на речта, от която преди не се е говорило, съответно сега имаме изместена система на оценки и възприятия, променени координати на смисъла, променени граници на целесъобразността. Това, което отвън може да изглежда като разговори за смъртта, в действителност много често е отчаян опит да се захванеш именно за живота, за неговата възможност, за неговата продължителност. Като цяло къде в тази нова, пречупена, изместена реалност завършва темата за войната и започва зоната на мира? Като говорим за хладилния камион с телата на загиналите – все още за мира ли говорим, или вече за войната? Жените, които извозваш на места, където няма обстрели, на какво са подкрепа? На мирното решаване на конфликта? Купеният от тебе за някой военен турникет, който му спасява живота – това все още хуманитарна помощ ли е, или помощ за воюващите? И като цяло – помощта за тези, които воюват за тебе, за цивилните по мазетата, за децата в метрото, излиза ли извън границите на приличния разговор за доброто и емпатията? Трябва ли да напомняме за правото си на съществуване в този свят, или това право е очевидно и неоспоримо?

Стана така, че сега много неща, явления и понятия изискват, ако не обяснение, то поне припомняне, ново изговаряне, ново приемане. Войната обикновено показва онова, което дълго се опитват да не забелязват, войната е времето на неудобните въпроси и трудните отговори. Тази война, започната от руската армия, изведнъж обозначи цял набор от понятия, излизащи далече извън контекста на руско-украинските отношения. В близките години така или иначе ще ни се налага да говорим на неудобни теми – темата за популизма и двойните стандарти, темата за безотговорността и политическия конформизъм, темата за етиката, която, както се оказа, отдавна безнадеждно е изчезнала от лексикона на тези, които приемат съдбоносните решения в съвременния свят. Може да се каже, че тези теми се отнасят за политиката и че ще ни се наложи за говорим именно за това – за политика. А всъщност политиката в този случай е просто параван, маска, възможност да се заобикалят острите ъгли и да не се назовават нещата със собствените им имена. А нещата изискват точно това – да бъдат наричани със собствените им имена. Престъпленията да се наричат престъпления. Свободата да се нарича свобода. Подлостта да се нарича подлост. Във време на война подобни лексеми звучат особено изразително и остро. Много е трудно да ги заобиколим, без да се нараним. Те не трябва да бъдат заобикаляни, в никакъв случай.

Печално и показателно е, че говорим за премия за мир във време, когато в Европа отново бушува война. Бушува не чак толкова далече оттук. Продължава всъщност не една година. Всичките тези години, докато тази война продължава, също се е връчвала премия за мир. Естествено, въпросът не е в самата премия като такава. Въпросът е в това доколко Европа днес е готова да възприема тази нова реалност – една реалност, в която има разрушени градове (с които до неотдавна можеше да се прави общ бизнес), реалност, в която има братски могили (в които лежат граждани на Украйна, които довчера още можеха да пътуват до германски градове на шопинг или до някой музей), реалност, в която има филтрационни лагери за украинци, попаднали в окупация (лагери, окупация, колаборационисти – думи, които едва ли се използват в ежедневния език на европейците). Въпросът е също в това как всички ние да продължим да живеем в тази действителност – с разрушените градове, изгорените училища, унищожените книги. И преди всичко – с хилядите загинали, с тези, които довчера още живееха нормален мирен живот, строяха планове, живееха с грижите си, разчитаха на собствената си памет.

Споменаването на паметта е важно ето защо. Войната не е просто един различен опит. Да се говори така значи да се говори повърхностно, за това, което е на повърхността, за това, което описва много неща, но малко неща обяснява. В действителност войната променя нашата памет, изпълва я с твърде болезнени спомени, твърде дълбоки травми и твърде горчиви разговори. Ти вече не можеш да се избавиш от тези спомени, няма да успееш да поправиш миналото. Отсега нататък то ще е част от тебе самия. И едва ли по-добрата част. Ето този процес – на вцепеняване и подновяване на дишането, опитът на замлъкването и търсенето на нов език – е твърде болезнен, за да можеш след него просто безгрижно да си говориш за прекрасния свят отвъд прозореца. Поезия след Буча и Изюм е възможна и дори повече – необходима е. Но сянката на Буча и Изюм, присъствието им, ще тежат твърде много в тази следвоенна поезия, в много отношения ще определят нейното съдържане и тоналност. Това е болезнено, но необходимо осъзнаване на факта, че отсега контекстът на стиховете, които се пишат в твоята страна, ще бъдат братските могили и бомбардираните жилищни квартали – естествено, то няма да внесе оптимизъм, но ще внесе разбиране, че езикът изисква нашата ежедневната работа, нашия ежедневен досег, нашата съпричастност. В крайна сметка, с какво разполагаме, за да изречем себе си, да изясним себе си? Със своя език и със своята памет.

От края на февруари, тоест от началото на това клане, ясно се усеща как времето губи привичния си ритъм и течение. Всъщност то се уподобява на зимно русло, което замръзва до дъно, спира течението, парализира всички, които се озовават сред този застинал поток. Ние се оказахме в тази плътна застиналост, сред леденото безвремие. Много добре помня тази безпомощност – когато не чувстваш движението, когато се изгубваш сред тишината и не си в състояние да видиш какво има пред тебе там, в мрака и тишината. Времето на войната е всъщност време на нарушената панорама, прекъснатите комуникации между миналото и бъдещето, време на максимално остро и горчиво усещане на настоящето, потапяне в пространството, което те обкръжава, фокусиране върху мига, който те изпълва. Има някакви признаци на фатализъм в това да престанеш да строиш планове и да мислиш за бъдещето, опитвайки се да се вкорениш единствено в настоящето, точно под това небе, ширещо се над тебе и единствено напомнящо, че времето все пак минава, дните се сменят с нощи, след пролетта непременно ще дойде лято и въпреки цялата застиналост на твоите усещания, въпреки цялото вцепенение животът ще продължи, той не се спира нито за миг и обема всичките ни радости и страхове, цялото ни отчаяние и цялата ни надежда.

Просто се е променила дистанцията между тебе и реалността. Реалността е станала по-близка. Реалността е станала по-страшна. Ще трябва сега да живееш с това.

Какво още, освен езика и паметта? Какво още се промени в нас? Какво сега ще ни отличава във всяка компания, във всяка тълпа? Може би очите. Те поемат външния огън и този отблясък завинаги ще остане в тях. Погледът на човек, който е надзъртал отвъд границите на видимото, който се е взирал в тъмнината и дори е могъл нещо да съзре там – този поглед винаги ще се различава, защото твърде значими неща се отразяват в него.

През пролетта, някъде през май, пристигнахме на гастроли в една воинска част, която беше излязла в почивка след продължителни тежки боеве. Отдавна знаем тази част – от 2014 г. редовно изнасяхме канцерти при тях. Предградие на Харкив, свежа зеленина, футболно игрище, малка актова зала. Много от бойците познаваме лично. Много хора – харкивчани, стари приятели, отидоха да воюват тази пролет. Необичайно е да ги видиш във военна униформа, с оръжие в ръцете. И очите също са необичайни – като застинал метал, като стъкло, което отразява пожар. Течеше вторият месец от великата война, те бяха воювали в окопите под руските обстрели. Сега стоят, усмихват се, шегуват се. И тези очи, в които може да се видят два месеца ад. „Аз успях – разказва един от тях – да попадна в болница. Руснаците стреляха с фосфорни снаряди, мене ме уцели. Но нищо – жив съм, здрав съм. Скоро пак ще се върна на фронта“. Това е случай, в който просто не знаеш какво да отговориш – езикът те предава, езикът е недостатъчен, можеш само да търсиш необходимите думи. Но те непременно ще се намерят.

Какъв ще бъде нашият език след войната? Какво ще трябва да си обясняваме един на друг? Преди всичко ще трябва да изричаме на глас имената на загиналите. Те трябва да бъдат назовани. Иначе ще се отвори голям разрив в езика, празнина между гласовете, разлом в паметта. Ще ни е необходима много сила и вяра, за да говорим за нашите загинали. Защото от техните имена ще се формират нашите речници. Но в не по-малка степен ще са ни необходими и сила, увереност и любов, за да говорим за бъдещето, да го назовем, изговорим, очертаем. Така или иначе ще ни се наложи да възобновим усещането за време, усещането за перспектива, усещането за продължителност. Ние сме обречени на бъдеще, нещо повече – ние сме отговорни за него. Сега то се формира от нашите визии, от нашите убеждения, от нашата готовност да поемаме отговорност.

Ще си възвръщаме усещането за своето бъдеще, защото в нашата памет остава твърде много от това, което ще очаква нашето действие утре. Ние всички сме свързани в този поток, който ни носи, който не ни пуска, който ни обединява. Ние всички сме свързани в нашия език. И дори ако в някой миг неговите възможности ни се струват ограничени и недостатъчни, ние така или иначе ще трябва да се връщаме към тези негови възможности, които ни дават надежда, че в бъдещето между нас няма да има недоизречени или недоразбрани неща. Понякога езикът изглежда слаб. Но точно той в много случаи е извор на сила. Той може да се отдръпне от тебе за известно време, но не е способен да те предаде. И това е основното и определящото. Докато имаме своя език, ще имаме поне първични шансове да обясним себе си, да изговорим своята истина, да въведем ред в паметта си. Затова говорим, говорим. Дори когато думите разраняват гърлото ни. Дори когато от тях се чувстваш изгубен и празен. Зад гласа стои възможността за истина. И тази възможност трябва да се използва. Може би като цяло това е най-важното, което може да се случи с всички нас.