Могъщата 7-а симфония на Бетовен този четвъртък в Софийската филхармония

Последна промяна на 16 ноември 2015 в 18:10 4419 0

Анжела Тошева и Золтан Бойки.

На 19-и ноември от 19:00 часа в зала "България" можете да чуете две от най-знаковите произведения на Бетовен, към които никой не може да остане безразличен - Увертюра "Кориолан" и Симфония № 7.

Симфония № 7 на Бетовен е включена в абонаментен цикъл "Класиката в киното" неслучайно. Помните ли филма, носител на цели 4 Оскара - "Речта на краля". и един от най-силните, стъписващи моменти, в които драматизмът на музиката смразява кръвта и приковава вниманието и към драматизма на действието? Това е именно прочутият "Траурен марш" от 7-ма симфония, който заедно с цялостното фанфарно, силно, патриотично и оптимистично звучене на цялата симфония я превръща в най-ясния изразител на своята бурна епоха.

Самият Бетовен я смята за най-добрата между своите симфонии. И един анекдот около тази симфония – ето какво е мнението на Карл Мария фон Вебер за творбата: "Екстравагантността на гения достигна своята връхна точка. Сега вече Бетовен е напълно узрял за лудницата". А знаете ли кой е бил включен в оркестъра при първото изпълнение на симфонията? Няма да се сетите. Двама от най-известните композитори не само на своето време – Йохан Непомук Хумел и... Антонио Салиери. 

Почти всеки от нас може да запее поне две теми от увертюра "Кориолан" и тя продължава да вълнува хората повече от два века.

Към всичко това прибавяме една от най-интересните изпълнителки в България - Анжела Тошева, пианистката и издател, която довежда до нас най-трудните и най-авангардни произведения, композитори и автори в областта на музикалната мисъл. Този път тя не е хвърлила ръкавица, а е подала ръка на предизвикателството Барток с една от най-интересните му творби - Концерт за пиано и оркестър № 2, творба, изискваща от своя изпълнител виртуозност и дълбоко разбиране. Вторият клавирен концерт на Бела Барток е един от върховете в жанра на класическия концерт за инструмент и оркестър.

Диригент на концерта е Золтан Бойки. Той прави забележителна диригентска кариера в Европа и е диригент на Симфоничния оркестър на Консерваторията "Бела Барток", а през тази година се прочу и с проекта "Виртуози", който има за цел да подкрепя млади класически музиканти.

За по-любопитните: Седмата симфония определено се превръща в едно от най-знаменателните, най-прочутите и най-изпълнявани произведения на Бетовен. Самият той (в писмо до импресариото Йохан Саломон) нарича своята Голяма симфония в ла мажор“една от моите най-добри творби“. Вагнер я пропагандира в типичния за него маниер, определяйки я като „апотеоз на танца; танца в най-голямото си съвършенство; най-щастливата реализация - като перфектни части на тяло в отлична форма“. Венсан д‘Енди пък пише, че „ритъмът в първата част е всичко друго,но не и танцов; по-скоро изглежда вдъхновен от песента на птица“.

Така емоциите, които Седмата симфония предизвиква, са различни, но винаги силни и преобразяващи. Впечатляващи са крайностите в изразния спектър на тази симфония – суровостта, която лъха от откриващата и закриващата части, грациозността и дълбоката отдаденост между тях – всичко това сякаш е проекция на живота на Бетовен, у когото си съжителстват наглед несъмвестими емоции, вярвания и чувства.

Една от историите около Седмата симфония е за писмото, което Бетовен е мислел да публикува във вестника „Виенер Цайтунг“, но в крайна сметка не изпраща. То гласяло – „Оценявам, че е мой дълг да благодаря на всички високоуважавани изпълнители на концертите през декември в името на болните и ранените австрийски и баварски войници, които се биха при Ханау. Това беше едно невиждано струпване на възхитителни музиканти…“

Концертите са благотворителни и централното място заема друга творба на Бетовен (в стилистиката на така популярната тогава батална музика) – „Победата при Уелингтън“. Концертмайстор е Игназ Шупанциг (неговият квартет осъществява премиерите на всички зрели творби в този жанр на Бетовен), китаристът Мауро Джулиани свири на чело, композиторите Джакомо Майербер, Йохан Непомик Хумел и Игнац Мошелес помагат на ударните, а Антонио Салиери е втори диригент – тогава публиката (чисто исторически и политически) е впечатлена от „Победата…“, а Седмата симфония минава в общата еуфория.

Но големите музиканти веднага оценяват нейната значимост, оригиналност и красота – „Непостижимо прекрасна“, ще каже за нея Михаил Глинка.