Меглена Караламбова - Примата на българския театър играе прима и в киното (подкаст)

Малко ще са думите, за да опиша колко много съм я обичала и я обичам. За мен това е най-добрата българска актриса, никога няма да я забравя във великолепните представления на Леон Даниел, режисьорът, чийто аршин така и остана недостигнат. Има хора, които винаги гледаш с възторг и с известно смущение, че никога няма да бъдеш на тяхната височина – така е с мъничката физически, но гигантска актриса Меглена Караламбова – актриса, която не просто съм гледала, а през годините съм следвала като ориентир. Нещо като жива памет за един български театър, който вече почти е изчезнал – онзи, в който се работи месец „на маса“, репетира се по 2–3, в който паузата има огромен смисъл, а мълчаливите роли са най-трудните; психологически верен, но пищен, ярко сценичен, понякога брехтовски, голям. Един театър – пиршество на сценичната смелост, на голямата трупа от личности – театърът, който посмяваше и преди падането на Стената да казва силно на глас онова, което родителите ни си говореха в кухните на нашето детство. 

Поводът да я потърся и поканя в подкаста на OFFNews е криминалната комедия „Рожден ден“, която вече тръгна по кината. Меглена Караламбова играе бивша прима балерина, прикована на легло – и неочаквано въвлечена в обир, зад който стои благородна кауза. Роля, в която има и смях, и горчивина, а тя я играе с онзи неин специфичен поглед – едновременно остър и милостив. 

От дете зад кулисите до „вечните методианци“

Меглена Караламбова е родена през 1943 г. в Пловдив, в семейство на актьори. Театърът не е мечта, която е избрала – той е бил домът ѝ; коридорът, в който е чакала; задкулисието под чигите; "Чакащи артисти"; столовете в празните и пълните зали; баща ѝ, който два часа преди всяко представление вече е бил в театъра, без значение дали има три думи текст или главна роля. „Родителите ми ме научиха, че театърът е храм“ – казва тя. И го вярва наистина, без поза, това е начинът, по който бяхме възпитани и ние.

Във ВИТИЗ не попада автоматично – казва, че тогава за едно място се борели по 2000 души, тя е първа резерва и влиза (защото третата резерва имала големи връзки,) едва ли не по случайност! Влязла е вече и английска филология в Софийския университет. Но иска да е актриса. Учи в легендарния клас на проф. Стефан Сърчаджиев и Методи Андонов. Нейни състуденти са Елена Райнова, Стефан Данаилов, Стефан Мавродиев, Илия Добрев. До днес нарича този випуск „вечните методианци“ – не защото са имали метод, а защото имали Методи. Той ги учи да не се занимават с изкуството само на сцената: прожекции на френската Нова вълна, четене на поети, разглеждане на картини на художници, Радичков, Цанев… Театърът като прозорец, не като четвърта стена.

И тогава идва Леон

Леон Даниел е буря.

Меглена Караламбова често казва, че е „просто една от Леоновите актриси“, а всъщност е много повече: тя е едно от неговите най-големи попадения, откритие, което реализира на сцената по брилянтен и съвършен начин гигантските му идеи, съмишленик, приятел. Говори за него без патос, но с истинския възторг на ученичка, който липсва в днешния театрален език.

Леон е режисьорът, който е искал да се следва „първия импулс“ – живото усещане, внезапната интуиция преди анализа. Тя е разказвала, че започва работа върху образа от „връзките на обувките“ – от походката, дребните маниери, един „чешитлък“, върху който после се наслоява и по-сериозната и задълбочена трактовка. Анализът не изчезва, но следва усещането, а не го предшества.

Разказва ни за първата си работа с големия режисьор – заедно с Ицко Финци и Жоржета Чакърова, както и с композитора Кирил Дончев правят един джем сешън в магазина на Чешкия център по приказките на Карел Чапек. Легендарно представление, за което само сме слушали. Цензурата не само го спира веднага, но и уволнява и връща обратно в Чехия директора на института и семейството му – толкова опасно им се вижда това заиграване. Следват легендарни леонови представления, в които участва Меглена – "Господин Пунтила и неговия слуга Мати", "Дванайсета нощ", "Както ви харесва", "Чудо"...

Говорейки за Леон, тя всъщност говори и за себе си – за поколението актьори, което носи тази памет в тялото си, в интонацията, в начина, по който стои на сцената.

Леон Даниел оставя като дълбок спомен в актрисата не само ролите, а и една вътрешна дисциплина. Перфекционизъм, скромност и голям професионализъм. Нейната биография сякаш е невъзможна без Леон – но и неговата история би била много по-бедна без нея.

Филмът „Рожден ден“ — роля, която й приляга

Макар винаги да казва, че не е "кино актриса", в „Рожден ден“ на режисьора Ивайло Пенчев Меглена Караламбова отново доказва, че не играе възрастта си, а характер, персонаж, който изнася филма на крехките си рамене. Партнира си с Васил Банов в последната му роля, както и със Стефан Денолюбов, Станимир Гъмов и Свежен Младенов – едно много сполучливо комедийно трио. Мегата, както й казват приятелите и колегите, умее да ни внуши деликатните нюанси на разказа през ролята си, без да ги подчертава. Тя винаги е можела хем да бъде смешна, без да е лековата; хем дълбоко драматична и трогателна, без да е сантиментална.

Героинята ѝ – бивша прима балерина – е човек, който е изгубил сцената, но не и любовта към живота, чувството си за игра и за хумор, пакостливостта и усещането си за справедливост. Парадоксално или не – точно тя се изправя и държи руля (моралната посока) на филма. Макар да играе на легло.

Театърът, който лекува – и публиката, която се променя

В разговора ни Меглена Караламбова говори тихо и нежно, но много твърдо и точно. Радва се на младите актьори, следи ги. Не харесва лековатата комедия, бързата печалба, каламбурните халтури. Според нея театърът трябва да лекува, да дръзва, да има гражданска позиция. Както и публиката. И тя трябва да има гражданска позиция... Макар все по-често залите да не са напълно пораснали за онова, което става на сцената.

Тя не се страхува да прекъсне представление заради звъннал в залата телефон. Не защото е строга, а защото вярва в уважението към сцената. И защото помни публиката, която е изпълвала салоните преди — лекари, учители, инженери, хора, за които театърът е не лукс, а необходимост.

За радост или за тъга внучка ѝ Маргарита не е поискала да стане актриса, а криминален психолог. Меглена казва с нежност: "Тя е голяма красавица, дано да е щастлива."

Нашият малък дълг към нея — и към онзи театър

Меглена Караламбова е от последните актриси, които носят с аурата около себе си школата на един театър, който днес почти не съществува. Театърът на Леон, на Методи Андонов. Работила е много и с Коко Азарян, и с Красимир Спасов.

И именно затова разговорът с нея не е просто приятно интервю, а вълнуващ, малко тъжен и дълбок разказ за историята на световния ни тогава театър, българския театър от края на 80-те и 90-те години. Българският театър, който сякаш нарочно беше съсипан от лоши реформи и посредствени назначения, от мегаломански приказки и не дотам добър вкус. 90-те... когато ние бяхме ученици и студенти и наизустявахме всяко представление в нейния театър – Театър "Българска Армия". Където ги гледахме с истинско възхищение: Йосиф Сърчаджиев, Ивайло Христов, Мирослав Косев, Радосвета Василева, Атанас Атанасов, Мариана Димитрова, Веселин Ранков, Вълчо Камарашев, Васил Михайлов, Георги Новаков, Мимоза Базова, Александър Дойнов, Милен Миланов и т.н.

Само изброяването на ролите ѝ е малка история на българския театър: Таничка в „Чудо“, Джудит в „Ученикът на дявола“, Оливия в „Дванайсета нощ“, Ева в „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“, Милкана в „Майстори“, Бенковица в „Железният светилник“, Офелия и Гертруда в „Хамлет“, Роза в „Събота, неделя, понеделник“, героините ѝ в „Три високи жени“, „Соло дует“, „Гара Виктория“, „Кики ван Бетовен“, „Разговори с мама“, „4000 мили“, „Заешка дупка“...

Към театралния ѝ път се добавя и впечатляваща филмография – участия в български и чужди продукции като „Изток–Запад“, „The Way Back“, „Сбогом, мамо“, „Меко казано“, „Приключенията на Авакум Захов“, сериали като „Буферна зона“, „Кантора Митрани“, „Порталът“ и „Чичо Коледа“.

Наградите само подчертават нейния огромен принос: „Заслужил артист“, „Златен век“ на Министерството на културата, „Златно перо“, „Икар“ и два „Аскеер“-а – за ролята ѝ в „Разговори с мама“ и за цялостно творчество (2022).

Защо този разговор е важен

Интервюто ни с Меглена Караламбова стана нещо много повече от реклама на един нов филм. Получи се среща с паметта на българския театър – живата памет на актриса, минала през десетки големи режисьори и роли, останала вярна на една проста идея: че театърът е храм, че всичко, което се случва там е по някакъв своеобразен начин свято.

Време е да се вслушаме в хората като нея. Защото иначе сме изгубени. И това, без никакъв патос, го казвам съвсем сериозно.