Коя си ти Долорес Ипсум?

Светослав Т. Тодоров 09 юли 2022 в 09:30 2758 0

Снимка Светослав Тодоров

„Във филми и голяма болка, бягството не предизвиква произтичащо удоволствие.“

Марк Тулий Цицерон
Google Translate

В едно мразовито зимно утро, докато добрите хора похъркваха в постелите, а такситата събираха пияниците от софийските кьошета, професор Цицерон Цинцарски крачеше бодро по алеите на градската градина. С докосване на бомбето ученият мъж поздравяваше бюстовете на бележитите българи, подредени покрай алеите. Липсата на бележит женски бюст осезаемо го тревожеше.

Когато Цицерон достигна до площадката със Слончето, слънцето изгря и обагри градината в розово. В края на алеята изплува силуетът на Иглата - обелискът над антифашистката костница. Професорът се спря, извади къшей хляб от джоба си и го раздроби в шепа. От заскрежените храсти, с радостно цвърчене, изхвръкнаха двойка синигери. Птиците налетяха на академичната му длан и на два-три набега отнесоха трохите в храстите. Този сутрешен ритуал доставяше на Професора безмерно удоволствие.

Малко по-нагоре по главната алея Цицерон бе застигнат от кучешки лай. Сутрешните философи огласяха градината. Така Цицерон наричаше малката карнавална глутница, състояща се от един креслив дакел на име Зиги, една меланхолична немска догеса - Енджой и един доблестен лабрадор с героичното име Дерфел Кадарн. 

Дакелът първи приветства Професора:

- Аве, Цицероне! Синигерите нахранихте ли? Джаф!

- Добро утро, Зиги! Доволни птиците останаха. – отвърна професорът.

- А не бива, джаф! Чергари небесни хвъркатите са. Отвисоко нам се присмиват.

- Нима жестоки към крилатите трябва да бъдем? – включи се лабрадорът – Към тези, които семената разнасят и костите на тленните наши тела глозгат?

- Само към лисици и пантофи по-безпощадни трябва да бъдем. – отсече Зиги.

- Някога ухажор от клана на гарваните имах. В прозореца на психиатрична клиника се самоуби – въздъхна Енджой някъде от дълбините.

- Какво до тази тъжна участ го доведе, Догесо? – попита Цицерон.

- Нашият отказ нему не понесе – въздишка – А така мил към нас той беше.

- Сестра ни непоправима романтичка е, джаф! – намеси се Зиги – По виенските салони на миналото тя тъгува.

- Някога побратими с орлите и соколите сме били – включи се лабрадорът – Заедно древни битки сме водили.

- Сър Дери, от скука ще ни уморите, джаф! Вие и вашите древни легенди.

- И все пак, синигерът снеговалежа спира – отбеляза лабрадорът – Благодарни нему трябва да бъдем!

- Недопустимо! Джаф! – тросна се Зиги и изчезна в белите преспи на парка.

- На сестра ни простете, Цицероне! – въздъхна Енджой.

- Да съдим Зиги не можем. Дакелът голям човек е – гневлив и краен. – заключи Цицерон и повдигна старовремското си бомбе – Останете в мир!

- Благодарим Ви, Професоре! Какво новият ден ще донесе нека видим! – въздишка.

- Единствено видимо е, че всичко невидимо е. – махна с опашка за сбогом сър Дери.

***

Край езерцето с лилиите на Цицерон му се дотанцува. Той си затананика „Аз пея под дъжда“ и заситни по леда някакъв негов си степ. Точно, когато се помисли за истинския Джийн Кели, бастунът му се отплесна и Цицерон видя върховете на старовремските си чепици във въздуха. Той падна по гръб, а главата му отекна глухо като японска камбана. Настъпи мрак. След известно време до слуха му достигна звънлив женски глас:

Добре ли сте, господине? Май-май ударихте главата? Ха-ха!

Цицерон отвори очи. Заля го ярка светлина, от която изплува нефокусиран женски образ. Професорът затвори отново очи и започна да потъва. Усети на челото си мека длан. Женски глас зашепна в ухото му:

Но докато мразят си заслужава. В противен случай вашата авиокомпания за чат, дори салата от малесуада с меко изпълнение. Няма безплатен разработчик на колчан пропаганда.

Цицерон се надигна, огледа се, свидетели нямаше. Женското присъствие беше изчезнало. „Авиокомпания за чат?, Супа от малесуада? Що за абсурд?!“ негодуваше злополучният танцьор, докато разтриваше тила си. Постепенно ехото в главата му утихна и той се почувства…замисли се…внезапно се бе почувствал като „безплатен разработчик на колчан пропаганда“.

***

Озадачен и разтърсен, Цицерон неусетно се озова пред Иглата. В подножието на обелиска, стъпили върху висок постамент от врачански гранит, двойка партизанин и партизанка гледаха заканително на запад. Те не забелязваха Цицерон, за тях той беше малка сива мишка от катедра „Мъртви езици“.

Професорът извади старовремската си лула, натъпка я с ароматен тютюн, понечи да запали, но не откри огънчето си. Любимото му огниво, свиден спомен от един конгрес в Рим, липсваше. Той опипа нервно всички джобове, и когато стигна до левия вътрешен джоб на сакото, убоде пръста си на картонено ръбче. Оттам професорът извади визитна картичка, на която с красив почерк беше изписано:

Долорес Ипсум
гугъл преводач

Той се огледа. Наоколо нямаше жива душа.

„Коя си ти Долорес Ипсум?“

Цицерон не можеше да си спомни. Той опипа тила си, тръсна глава и реши да остави темата за по-късно. Отправи се към скулптурната композиция вдясно от паметника, където върху постамент, висок повече от човешки бой, се извисяваха статуите на работник, селянка и интелигент, символизиращи единството на народа. Цицерон се огледа и натисна скрит бутон в гранита. Задейства се някакъв механизъм в пиедестала и камъните се раздвижиха и образуваха стълбичка. Професорът пъргаво изкачи стъпалата и се шмугна между статуите. Той застана срещу бронзовата статуя на селянката, хвана гърдите й и тя проговори със строг, режещ глас:

- Факултет „Мъртви езици за мъртви души“, добро утро! Моля, идентифицирайте се!

Цицерон се изкашля и задекламира:

- Тук професор доктор на стоическите науки Цицерон Цинцарски, преподавател по латински език и ораторско майсторство в Секретна секция на „М.Е.М.Д.“, ментор и класен ръководител на Десети антифашистки отряд.

- Заповядайте, Професоре! На таблото има съобщение за вас. – отвърна дежурният глас.

След секунда гранитният камък под краката на Цицерон започна да потъва, а статуите над главата му плавно се плъзнаха по местата си. Настъпи непрогледен мрак. После светна червена лампа. Професорът се намираше в тясна кабина на старовремски асансьор. Той натисна бутон -IX на асансьорното табло и започна бавно спускане.
След известно време се чу пукот от високоговорител, после някой грубо се изсмя и засвири маршова музика. Хор от пияни гласове запя Комунистическия интернационал:

На крак, о парии презрени,
на крак, о роби на труда!
Потиснати и унизени,
ставайте срещу врага!

Цицерон разхлаби възела на старовремската си вратовръзка и въздъхна тежко.

Нек' без милост, без пощада
да сринем старий, гнилий строй!
Светът на нази днес се нада,
напред в решителния бой!

„Червените мумии“ пееха с пълно гърло. Така наричаха X а клас – класът на Цицерон. Това бяха все буйни натури, които непрестанно създаваха проблеми. „Червените“ редовно бойкотираха занятия, саботираха упражнения, драскаха радикални лозунги по стените, барикадираха се на възлови точки на Факултета, най-често във физкултурния салон. Този път бяха превзели радиоточката. Сред „певците“ Цицерон ясно разпозна басовите бленди на мумиите на Владо Тричков и Цвятко Радойнов, а октава над тях – истеричното сопрано на мумията на Йорданка Николова – отрядният председател на класа. 

С всеки изминат метър надолу в кабината ставаше все по-задушно. Когато асансьорът най-сетне спря, Цицерон беше останал по риза – целият вир вода. Беше изслушал химна на Коминтерна три пъти и ведрото настроение от зимната градина се беше изпарило напълно. Той се беше озовал в мрачно фоайе, изпълнено със зловонни пари, оскъдно осветено от няколко факли. От кръглото помещение тръгваха три коридора. Над средния имаше каменен фронтон със старинен надпис „Секретна секция М.Е.М.Д.”. Цицерон се приближи до информационното табло, покрито с разкапващи се от влагата бележки, и бързо откри съобщението, адресирано до него:

„Моля, класният ръководител на X a клас да се яви незабавно при Ректора.“

Цицерон се добра до кабинета си на прибежки, с много озъртане по мрачните коридори. Отключи вратата, шмугна се вътре, превъртя ключа и даже пусна райбера. Облегна се на меката тапицерия, затвори очи и потъна в облаче прах. На вътрешната страна на клепачите му грейна червен неонов надпис „Долорес Ипсум“. Цицерон свъси вежди.

„Коя си ти, Долорес Ипсум?“

Дедукцията го отведе до последното обличане на сакото. Бе носил дрехата прежната зима, по случай годишния конгрес на преводачите от асирийски и акадски езици. Оттам си спомняше с добро няколко умни жени, но сред тях Долорес нямаше.
Някой почука и цицероновото сърце едва не изскочи. Професорът открехна вратата. На прага, облечен в служебната си римска тога, с кана вино в ръка, стоеше неговият приятел и колега професор доктор на стоическите науки Тит Помпоний. Професор Помпоний беше доктор по ономастика, преподавател по лидийски и фригийски езици, ментор на IX Браннически клас в „Секретна секция“ за превъзпитание на националисти и грандомани в квартал Орладовци.

- Слава на Великия наблюдател, Цицероне! Имаш изгубен вид.

- Слава на дискретните му стойности, Тите! Така е. Объркан съм, приятелю.

- Да предложа глътка спокойствие? – смигна гостът и се шмугна в кабинета. Тит извади две чаши от старинен шкаф и наля от виното – Моите педагогически усилия бяха възнаградени от Ръководството с тази безценна кана превъзходно тракийско вино.

- Да пием за паметта! – отвърна замислено Цицерон.

- За паметта ли? Какво има, приятелю? – Професор Помпоний го погледна учудено.

- Страх ме е, Тит. Започнах да забравям. – заяви Цицерон.

- Ах, забравата… не е ли тя най-сладкото нещо на света? – заяви гостът - Не се тревожи, Цицероне! Това просто може би означава, че Великият наблюдател е отвърнал поглед от теб. Май-май има по-важни обекти за наблюдение. Ха-ха! Но, щом казваш, да пием за паметта! Тази опърничава сократова съпруга, тази любовница с неочакван край.

Двамата учени мъже се разсмяха, вдигнаха чаши и отпиха. Цицерон регистрира характерната интонация на смеха, която беше чул по-рано в градината. Тя не беше типична за неговия приятел. След момент на съзерцание, професор Помпоний поде с по-сериозен тон:

- Предполагам, вече си разбрал, Цицероне… тази нощ Червените мумии са превзели Радиоточката. Всички занятия в „Секретна секция“ са отменени. Ректорът е бесен. Пряко обвинява теб и твоята сложна риторика. Нарича методите ти „закостенели”.

- Закостенели?! Ти добре познаваш моите методи, Тите. Никога не съм отстъпвал от принципите на стоицизма, от принципите на Свещената република.

- Да кажем, че понякога малко се самозабравяш – небрежно вметна Тит Помпоний.

- Остави на мира моята риторика, Тите! От седемдесет години се грижа за тези клети чада. Признавам, трудно е. Бил съм много пъти на едно вдишване от това да абдикирам, да ги оставя да горят вечно, но… ще видиш, Тите, моите мумии ще размислят, ще се смирят и ще се покаят. – отвърна с философско спокойствие Цицерон.

- Дали? Този бунт може да ни коства още много адски цикли – продължи изплашено професор Помпоний – Положението е по-сериозно отколкото си представяш, Цицероне. През нощта Червените са изпратили парламентьори – мумиите на Лиляна Димитрова и Емил Марков са представили ултиматум в Канцеларията.

- Какво искат този път?

- Освен стандартните изисквания като незабавна амнистия, власт на пролетариата и по-малко домашни?... Този път искат достъп до глобалната мрежа.

- Ха! Това е нещо ново. – остана изненадан Цицерон.

- Твърдят, че щом Андерш Брейвик има достъп, то и на тях се полага.

- Но те са по-мъртви от мъртвите, Тит! Много добре знаеш, че не бива да отстъпваме. При наличието на толкова много дезинформация, мумиите ще се объркат още повече – възнегодува Цицерон.

- Заплашват да вдигнат факултета във въздуха. Твърдят, че са заложили шашки динамит под Обелиска.

- Интересно, откъде и как са се сдобили с динамит?

- Това е напълно неясно, все пак работим в „Секретна секция“. Аз, разбира се, смятам, че твоите питомци блъфират. Ако вдигнат факултета във въздуха, това само би умножило страданията им. Но, ако това е вярно… – засмя се мрачно Тит – то нашите мандати в тази зловонна дупка, приятелю, съвсем скоро ще приключат. Май-май ще превъртаме нивото. Ха-ха! Да пием за новия свят! – Цицерон отново долови с изненада нетипичната нотка в смеха на своя приятел. Цицерон напипа визитката в джоба си. След кратък размисъл я извади и попита:

- Чудех се, Тит… дали познаваш особа на име Долорес Ипсум? 

По лицето на професор Помпоний се изписа изненада, която продължи цяла безкрайност. Последва прилив на негодувание и бърчене на вежди. Гостът обърна чашата си на един дъх, захлупи я театрално на бюрото и напусна кабинета, без да каже довиждане.

***

Цицерон остана поразен. „Какво се случи? Защо Тит се засегна? Нима познаваше въпросната Долорес? Защо не му беше споделил за нея? Нали бяха приятели от студентската скамейка?!”
Той извади кибрит от чекмеджето на бюрото и най-сетне запали лулата си. Липсата на любимото огниво го изнервяше. Дръпна с пуфтене няколко тигела из кабинета и седна пред старовремската си преводаческа машина. Посредством старинна клавиатура Цицерон въведе:

„СУПА ОТ МАЛЕСУЕДА“

…и натисна древен бутон.
След секунди устройството започна да пиука и да святка. На прашния екран изскочи съобщение:

„НЕ Е МАЛЕБИ, НЕ Е И НЕЩО СЪС ЗАСТРОЙКА.
ПО-СКОРО НЯМА ТАКАВА СУПА“.

На вратата отново се почука. Сърцето на учения пак прескочи. Този път в рамката на вратата се извисяваше силуетът на друг негов колега и приятел – Квинт Порций. Професор Порций беше доктор по глотометрия, преподавател по етруски и пеласгийски езици, ментор на VIII Анархически отряд, който всички наричаха Черните мумии.

- Слава на Великия наблюдател, премъдри Цицероне! Ще ми отделиш ли миг от своята умереност?

- Слава на Неговата квантовост, Квинте! Заповядай!

- С оглед на създалата се ситуация, мисля, че е време да се бяга. Броженията, които организират твоите подопечни, активираха и моите възпитаници - Черните мумии обявиха Радомирска република. Ако не укротим мъртвите, скоро ще има апокалипсис. Страхувам се, че всичко ще приключи фатално преди пенсия.

Цицерон извади нова чаша и наля вино на госта.

- Не съм сигурен, че днес си попаднал на точния събеседник, Квинте. От известно време понятията ми се размиват, логическите ми връзки се разпадат. При толкова много възможни светове вече не знам кое зло е за добро и кое добро за зло. Усещам, че губя своята умереност. Вече не знам къде да поставя граница. Не виждам демаркационна линия. Всичко вече е една безчувствена, аморфна еднаквост. – изля тревогата си Цицерон – Вече не виждам, не чувам… или кой знае, може би вече не искам да виждам и да чувам? Но както и да е… сподели, приятелю, какво те води при мен?

- Кълна се в ЦЕРН и божествената искра, Цицероне, май-май досега атомите ми не са попадали на по-очарователно лъчение! Ха-ха! Каква интеракция само! Решен съм, Цицероне, ще избягам с нея!

- С нея?! – повдигна вежди Цицерон – И коя е тя, Квинте?

- Май-май, тя е сладката болка на моята душа! Ха-ха! – изсмя се нервно професор Порций.

- И Долорес е нейното име? – повдигна вежди Цицерон.

- Ха-ха, да! – възкликна Професорът с вид на влюбен юноша – Какво вълнуващо квантуване! Тя е обратът на моя живот, моята муза, моят водач… Ще заминем! Ще пътуваме из широкия свят далече от клюките и от нападките. Ще превеждаме старите текстове, ще доказваме древни хипотези.... Ще бъдем филологически вагабонти, етимологични калпазани, ще бъдем… – професор Порций се бореше да настигне дъха си – …ще бъдем Бони и Клайд на „Секретна секция мъртви езици“!

- Нима? А какво мисли Корнелия за тази твоя „научна“ ескапада? И какъв преводачески опит има твоята нова муза? – включи се Цицерон.

- Какво значение има какво мисли Кони?! Вкъщи отдавна сме мебели. Тя ще разбере. Какво друго й остава? А що се отнася до професионалните качества на моята муза, тя притежава един непосредствен, нестандартен, направо интуитивен подход към превода. И освен това се смее на шегите ми. Нищо, че понякога не ги разбира.

- Квинте, опомни се! Един ментор не бива да съсипва реномето си с лека ръка. Най-малкото заради някаква абсолвентка. Нужно ли е да ти припомням, че сме дали клетва? Не можем да се оттегляме по своя воля. Единствено Министерството има право да ни освободи. Нашата памет е важна за Човечеството.

- Стига! До гуша ми дойде да бъда памет! Векове бъхтене и никой нищо не може да запомни. Никой на нищо не може да бъде научен. Ще се оттегля! Ще заминем! Още тази нощ!

Цицерон се смути. В такова неведение не беше изпадал отпреди новата ера. Реши все пак да провери фактите.

- Виж, приятелю! – Цицерон отново извади визитната картичка от джоба си – Всъщност тази сутрин, докато идвах на работа, аз имах честта да се запозная с въпросната госпожица Ипсум. Ето, виж, даже разменихме визитки.

Визитката за втори път произведе неочакван ефект. Професор Порций удари виното на екс, обърна чашата върху бюрото и закрачи към вратата. Преди да излезе, той се обърна театрално и с едва сподавен гняв заяви:

- Лъжата е грозно нещо! Не съм го очаквал точно от теб, Цицероне!– Квинт Порций дишаше учестено.

- Не разбирам, приятелю… - сконфузи се Цицерон.

- Как е възможно, приятелю, да си я срещнал тази сутрин в градската градина?! Когато… когато тази сутрин тя беше с мен!

Вратата се затръшна. Цицерон изпадна в тих ужас. Първо Тит, а сега и Квинт. Какво пропускаше? Коя бе тази мистериозна личност, която така беше развълнувала неговите академични приятели? Цицерон нямаше много време за размисъл, защото на вратата отново се почука. Този път на прага стоеше топчестата фигура на доцент Валерия Тулевска, главен секретар на Факултета.

- Слава на Великата наблюдателка, Цицероне…, но Професоре, добре ли сте?! Много сте блед. Да не би да сте пиян? Моля ви, не припадайте!

- Всичко е наред, Валерия! Дайте ми минутка. – замаяно отвърна Цицерон.

- Съвземете се и се явете възможно най-бързо в Канцеларията. След час Ректорът е на масаж. – изстреля през тънките си устни доцент Тулевска, завъртя се като глобус на тъните си токчета и зачатка по коридора.

В цицероновата вътрешна библиотека избухна пожар. Той се бореше да си поеме въздух. На ниво –IX нямаше прозорци, които да отвори. Отиде до малката мивка и пъхна главата си под струята студена вода. Постоя така известно време и пожарът постепенно утихна. Той подсуши главата си с ленена кърпа, освободи се от цивилните дрехи, облече служебната си тога и излезе треперещ от кабинета.

***

Професор доктор на политическите науки Катилина Страбонова беше в добро настроение и много добра спортна форма. Дребна, жилава жена, смело изправена пред първите симптоми на менопаузата, Катилина се гордееше с красивите си котешки мустаци и модерните диети, които спазваше. Желязната лейди на „Секретна секция“, както беше известна професор Страбонова, обикаляше енергично факултета, наметната единствено с черна кадифена пелерина, възкачена на канго обувки, с чаша протеинов шейк в ръка. Тя пружинираше по коридорите и дебнеше зорко за коректния политически изказ във Факултета. Професор Страбонова нахлуваше в класните стаи и кабинети, безцеремонно връхлиташе в съблекални и тоалетни и наказваше строго всеки ментор или възпитаник, който не спазваше политически коректния изказ. Ректорският пост Катилина Страбонова си бе извоювала с научната студия „Политическата коректност – кратко упътване за изход от Ада“, както и със серията от лекции в YouTube „От феминизъм към тантризъм или как да изпитаме сто и един вида сексуално удоволствие без да намесваме други полове и видове“. 

- Слава на Великия Наблюдател, Катилина!

- Слава на Вечно бдящата, Цицероне! Но май-май Великата Наблюдателка не е много доволна от това, което вижда. Ха-ха! – Цицерон отбеляза в ума си повтарящия се смях.

- Докога ще маскулинизирате? – професор Страбонова продължи, без да чака – Докога ще настоявате на вашето тестостеронно първенство?! – Бунт, унищожени архиви, съсипана факултетна собственост. И отгоре на всичко ултиматум! – Ректорът повдигна с два пръста от бюрото си лист А4, откъснат от ученическа тетрадка. На гърба имаше детска рисунка на червеноармеец с бутилка водка в едната и винтовка в другата ръка. Цицерон разгледа листа. Разпозна наивистичния стил на мумията на Любчо Баръмов.

- Не знам нито какво да кажа, нито как да го кажа, Цицероне. Ето докъде ни води вашият стоицизъм.

- О, Катилина, мисля, че по-скоро вашите псевдо-либерални резолюции радикализират факултета. Що се отнася до моите подопечни, не се притеснявайте, те ще се смирят.

- Или може би е по-добре да избухнат. Нека има сътресения, нека има болка. Както сам добре знаете, природата ни е постановила определени санкции – да живеем в спектъра на чувствата, заключени между удоволствието и болката. И макар да сме склонни естествено да навигираме атомите си към удоволствието, то днес аз решително заявявам, че пътят към истината може да мине само и единствено през самото сърце на болката.

- Надявам се, да не сте стигнала до тези свои прозрения от прекалено много гледане на медицински филми? Страданието би могло да бъде удоволствие, когато е в интерес на обществото. Надявам се, не сте забравила своите задължения, защото дали е майка, дали е баща, някой наистина бди и ни наблюдава и нито един от нас не може да скрие действията си.

- Май-май, не разбирате, Цицероне… Идва ново попълнение. Ха-ха!

- Ха-ха. Май-май и тук става въпрос за Долорес?! – промърмори Цицерон.

- Май-май, да. – отвърна Катилина – Какво откритие само! Какъв новатор! Какво звездно попълнение в овехтелите ни преподавателски редици. Ха-ха!

- Овехтели редици ли?! Нима смятате колегите си за морално остарели?

- В никакъв случай! По-скоро за импотентни и малко спрели.

- И вечните квантови закони ли намирате за отживелица, Катилина?

- Законите са си закони. Ха-ха! Но някои истини могат да бъдат по-добре казани. От понеделник Министерството въвежда нова дисциплина в учебната ни програма – гугъл превод три пъти седмично. Имаме уверение свише, че новият експериментален метод ще внесе нужната промяна във възпитанието на нашите питомци.

- Промяна?! На ниво –IX резките промени са рисковани. Ако избързаме с преобразяването на обърканите души, те ще се завърнат по-гневни от всякога. Рискуваме да разрушим устоите на Републиката.

- Е, и?! Може би самата Република вече е отживелица? Не следите ли социалните мрежи, Цицероне? Може би идва времето на научно-техническия тоталитаризъм? Дигитализацията настъпва навсякъде, дори и в нашия факултет. Вашите вехти преводачески машинки ще бъдат подменени с нови по-бързи алгоритми. А що се отнася до вашата памет, Цицероне, не се безпокойте, тя ще бъде прилежно архивирана.

- Архивирана или просто зле преведена. – горчиво се усмихна Цицерон.

- Чак пък! Малко съкратена, може би. Отдавна никой не иска да слуша витиеватите ви речи. Защо се противите на достъпния език? Съберете малко егото си и току-виж сме видели нашите мумии реформирани! – ентусиазирано заяви Катилина.

- Като ментор мой единствен дълг е да пазя Белия свят от реваншизма на мъртвите души. Дали новите ни попълнения са подготвени за такава тежка отговорност? Та не виждате ли, че младите педагози страдат от дефицит на внимание и изпитват страх от текстове без картинки. Ако менторът се окаже неподготвен, ако се окаже нестабилен, тогава мъртвите…

- Тогава мъртвите какво?! – прекъсна го Ректорът и отпи от протеиновия си шейк – ще превземат белия свят ли? Надали. Министерството никога няма да позволи да се случи подобно нещо.

- В Министерството имат способността да затварят очи в ключови цивилизационни моменти – отвърна смело Цицерон.

- Вашата критика ще бъде дословно докладвана. На първо време, Цицероне, намерете начин да усмирите своите възпитаници! Вашата мудност и високопарна разсеяност ни доведоха дотук. Нямате много време. Скоро очакваме намесата на експертите – заяви злорадо професор Страбонова – И още нещо, Цицероне! Не сте ли се замислял за заслужена почивка? От Министерството са готови да Ви освободят с полагаемите се почести. Защо не се оттеглите някъде на топло, да отглеждате чушки и домати. Отглеждайте нахут! Направете път на младите! Те имат повече последователи от Вас в социалните мрежи, без да са написали и една дума. Не е ли впечатляващо?

- Това е заговор, Катилина! Не подстрекавайте мъртвите! Така сплашвате добрите хора и насъсквате земеделците.

- Ха-ха! Разбира се, Цицероне! По този въпрос може да се изкажете на административния съвет в понеделник, но първо решете собствените си проблеми.

***

В Радиоточката миришеше на вкиснало вино и леш. Стените бяха издраскани с червена боя. Старинните мебели – съсипани. Подът беше покрит с парчета от грамофонни плочи, от старовремския полилей висяха гирлянди от магнетофонни ленти. Безценният аудио архив на „Секретна секция” беше унищожен.

- Цвятко! Цвятко, чуваш ли ме! Слез оттам, ако обичаш! – обърна се Цицерон към мумията на Цвятко Радойнов, която се беше покачила върху големия шкаф с музикалния архив.

- Няма пък, другарю Цицерон! Нас червеното знаме роди ни!

- Знам, знам, Цвятко. Айде, слез сега! Да не викаме дявола!

- Викни го бе, другарю! Викни го шейтана ньеден! Бòли ме шмайзера! Вѝкни го и оня… Дедото ти боже, дет се го нема! И Ца̀ро викни и фабриканто! И ний права имаме! Напред, о парии презрени!… – мумиите се развълнуваха и зареваха отново с пълен глас.

- Silencio mumioso! – повиши глас Менторът и мумиите притихнаха – За какви права говориш, Цвятко? – продължи бащински Цицерон – Какво сме учили? Онзи, който го мързи, който не учи, онзи, който завижда, изнудва и краде… онзи, който насилва и убива, той няма място на Белия свят. И колко пъти сме повтаряли, че не говорим на бе, ве, ге и ма.

- Сто хиляди пъти, другарю Цицерон! – дръзновено се провикна мумията на Йорданка Николова.

- Точно така, Данче! Кажете сега какво искате?

- Искаме интернет.

- За какво ви е интернет?

- За да гледаме „Луцифер“! – изписка мумията на Мария Петлякова.

- За да следим развитието на братските комунистически страни – добави иззад бюрото мумията на Адалберт Антонов.

- Малчик, такива отдавна няма.

- Има, има, другарю Цицерон! Ние харесваме Куба и КНДР – изкрещя мумията на Лев Желязков.

- Да живее другарят Мадуро! – подвикна иззад вратата мумията на Любчо Баръмов, оплетена с магнетофонни ленти.

- Към днешна дата инфлацията във Венецуела е 900%, Любчо! – заклати глава Цицерон.

- Долу равините! Да живее Фрунзе! – изкряска изпод бюрото мумията на Емил Шекерджийски.

- Емиле, успокой се! Да не викаме охраната – смъмри го Цицерон – Искахте да преговаряте? Ето, преговаряме. Ще ви кажа съвсем накратко, преди да искате каквото и да било, прочетете задължителната литература. Така ще е по-безопасно за всички. И не забравяйте, че скоро имате класно. – скастри мумиите Цицерон.

- Не щеме Омир, не щеме Есхил! Не щеме Айнщайн и Хокинг! – развикаха се Червените – Искаме да гледаме филми за Отечествената война, другарю Цицерон!

- И в частност кое отечество имате предвид? Четохте ли конституцията на България? – настъпи тишина – Оставям ви да размислите и да се приберете тихо в класната стая. Под строй.

- Иначе какво, другарю? – подвикна някой от задната редица.

- Иначе… – Цицерон се взира дълго в своите възпитаници един по един – …иначе ще дойдат експертите.

През мумиите сякаш премина ток. Те се разтрепериха, костите им се раздрънкаха и мъртвите души нададоха жален вой. Цицерон напусна Радиоточката с чувство на добре свършена работа. Крачеше спокоен по коридора към класната стая, когато иззад ъгъла се появиха три черни сенки. „Експертите! Защо толкова рано?! Това не е по протокол.“ – Цицерон замръзна в средата на коридора. Знаеше, че не може да ги спре. Сенките преминаха през него. Професорът се вцепени и се строполи на каменния под. Откъм Радиоточката долетяха писъци.

***

Той познаваше това вцепенение. Дълго, ледено и безкрайно. Нарочен за езичник, той прекара известно време в новоизмисления ад на християнството. Реабилитира го свети Амброзий от Милано някъде към средата на четвърти век, който успя успешно да преведе съчинението му „За задълженията“ като изведе етимологията на думата officium от думите honestum (почтено) и utile (полезно) и го приведе в служба на клира. След успешната интеграция в терминологията на новата религия, последва и предсрочното му освобождение, на Цицерон му бе позволено да стане ментор на свободна практика.
Сега изгарящият лед проникваше в мозъка му. Започнаха видения. Намираше се на високите скали на Камен бряг. Пред него водите на Евксински понт се оттегляха и започнаха да излизат останките на древни градове. Зад него се вълнуваха поля от слънчогледи, а над него в небето се рееха албатроси. Цицерон усети сладко женско присъствие до себе си. В ухото му отново зашепна женски глас:

- Но никаква хранителна терапия. Стига да е лъв. Преди това живейте безплатно. Дори преди салатата. Авиокомпанията от слоеви диаметри получава самата картонена кутия. За да искрят, разработчиците се нуждаят от производство без стрес, но сега това е само самият автор.“

Цицерон се събуди. Беше в собственото си легло. В главата му обаче всичко беше на супа.

- Коя си ти Долорес Ипсум? – прошепна той, без стрес.

В стаята беше тихо като в гроб. Той стана, обу старинните си пантофи, облече античния си халат и се отправи към работния кабинет. Запали лулата си с настолния кибрит и запуши.
Как се бе озовал у дома в леглото? Нямаше спомен. Дали не бе преследван от демони? Но той не вярваше в демони, неговият здрав разум никога не бе допускал суеверието да определя битието му. А може би за всичко бе виновно злощастното подхлъзване? Понякога с един точен удар натрапчивата мисъл за някого напуска ума ни и бързо забравяме обсесиите и компулсивните действия. Липсата на любимото огниво, мистериозната визитка, подигравателният глас, несвързаните послания, класовите размирици във Факултета, омерзението на Тит и хлапашката лудост на Квинт, заговорът на Катилина и за капак – преждевременното пристигане на експертите. Всичко се бе случило наопаки, сякаш добре премислено и предварително нагласено.

Да, имаше нещо гнило под Градската градина и Цицерон смяташе да стигне до дъното на нещата. Но къде точно беше дъното?...
Неусетно Цицерон се превърна в къщовник. Отвори гардероба и започна да сгъва, шета и да подрежда.

„Коя си ти, Долорес Ипсум?“

Въпросът не му даваше мира. Внезапно го осени градивна мисъл. Той извади визитката, драсна клечка кибрит и нагря картончето. Полека върху визитката изплуваха латински числа. V-V-III-VI-II-VIII
Цицерон отиде до старовремския телефон и с треперещи пръсти набра номера на шайбата. Свободният сигнал продължи цяла вечност. Точно когато Цицерон бе решил да прекъсне връзката, някой се включи в другия край на линията.

- Долорес? – плахо попита Цицерон – Долорес Ипсум, вие ли сте? Ало?! – последва дълга пауза, в която се чуваше далечна музика и смях. Внезапно в слушалката избухна бурен смях:

„Ха-ха! Май-май някой си е изгубил ума?“

Цицерон подскочи и се събуди възмутен. Зазоряваше се. В рамката на прозореца на каданс падаха големи пухкави снежинки. Мокрият, тежък снеговалеж продължи през цялата неделя, сякаш Белия свят искаше да достигне небето.

***

В понеделник сутрин Цицерон излезе от асансьора във фоайето на Факултета. На информационното табло имаше закачен плакат:

Днес от 14:00 часа в Magna Aula
ще се проведе Административен съвет
Присъствието задължително!
Дневен ред:

Гласуване на административните наказания на провинилите се ментори и възпитаници.


От Ректората

На път за Магна аула някой го повика от сенките на коридора. Беше професор Помпоний, който трепереше неудържимо.

- Тит, какво правиш тук, приятелю? Добре ли си? – възкликна Цицерон.

- Изгубен съм, братко! Да бягаме! – професор Помпоний беше в истерия.

- Но какво е станало, Тит?

- Да бягаме, Цицероне! Където ни видят очите. Получих предизвестие, ето виж!

Цицерон взе от разтрепераните ръце на своя приятел малък свитък с печат от Министерството. Зачете трескаво. Гневната бръчка на челото му се изрази ясно. Пулсиращата вена на челото му заигра.

- Никъде не можем да избягаме, Тит. Опомни се!

- Аз им дадох динамита! Аз им го дадох. Сега ще горя… всички ще горим!

- Ти си дал динамита на Червените?! Но защо, приятелю?! Какво те накара да направиш такава неочаквана глупост?

- Тя беше. Тя ме накара. Нейният мек и нежен глас ме помоли. Каза, че това е по-важно от всичко. Каза, че ако сега освободим мъртвите души, ще дойде новият световен ред.

- О, Тит! Не мога да повярвам. Подвел си се. Тази жена май-май е тук за да пакости. Единственият, който трябва да бъде наказан, това съм аз като техен възпитател.

- Но, Цицероне, ти не разбираш! Експертите не са заловили всички мумии.

- Невъзможно!

- Невъзможно, но факт. Динамитът, който им дадох, е все още в ръцете им.

***

Магна аула жужеше като кошер. Новината преминаваше като мексиканска вълна през залата.
„Квинт Порций е дезертирал“, „Нечувано!“, „Квинт Порций е обявен за издирване.“

„Всички май-май са полудели?!“ – Цицерон погледна с тъга към празното място на Квинт. До него треперещият Тит Помпоний хлипаше.
От Свети Августин до Карл Ясперс и от Сократ до Витгенщайн, всички ментори на „Секретна секция” присъстваха на съвета. Всички бяха заели местата си с изключение на един – професор Квинт Порций.
Чу се тържествен фанфар. Забиха далечни тимпани и голямата дървена порта на Аулата се отвори. През нея тържествено влезе топчестото тяло на доцент Валерия Тулевска, обвито в черна тога, която се влачеше далеч зад нея. В дясната си ръка, Главният секретар държеше жезъл с формата на дилдо, а в лявата – портативна термо чаша със смути от спанак, ябълка и целина. Доцент Тулевска удари три пъти с жезъла по мраморния под.

- Уважаеми колеги, добре дошли на извънредния административен съвет на Факултет „М.Е.М.Д“. Моля, станете, за да посрещнем безпристрастната, обективната, единствената и неповторимата, Жрицата на Коректността, Ректорът на Факултет „Мъртви Езици за Мъртви Души.“ - професоор доктооор Катилинаааа Страбоновааааа!

Ректорът влезе в Аулата с подскоци и хайкикове, следвана от колоритен антураж от млади асистентки – реформирани мумии, бивши възпитаници на „Секретна секция“. Всички бяха обути в канго обувки и подскачаха в синхрон със своята водачка. С акробатично салто професор Страбонова се озова на президиума. Всички ръкопляскаха. На Цицерон му призля и приседна.

- В името на Зорката Вечнобдящата Майка-Богиня извънредната ситуация е овладяна. За съжаление, не без намесата на Министерството. Събрали сме се днес, за да обявим административните наказания, които следва да бъдат наложени. Да влязат провинилите се!

В залата безшумно влязоха три черни сенки и влачеха след себе си професор бледият Квинт Порций, а след него оковани в невидими пранги се влачеха Десети Антифа̀. Червените мумии виеха от болка.

- И така, както следва, за нарушаване на професионалната клетва и сексуален тормоз над колега професор Квинт Порций се осъжда на 200 адски цикъла. За несправяне с бунта и крайна разсеяност професор Цицерон Цинцарски се осъжда на 100 адски цикъла – отбеляза Катилина Страбонова. – За бунт и вандализъм, както и за опит за терористичен акт, Червените мумии се наказват с 300 адски цикъла.

В залата настъпи суматоха. Цицерон не можеше да повярва на ушите си.

- Г-жо Ректор, разрешете ми да взема думата. – обади се Цицерон.

- Ваша е, Професоре

Цицерон се изправи пред притихналия колегиум. Понечи да заговори, но думи не излизаха от устата му. Искаше да защити честта на Квинт. Искаше да защити собствената си репутация. Искаше да спаси Републиката. Опита отново – пак нищо. Ораторът се смути. Това не му се беше случвало от... всъщност никога не му се беше случвало. Цицерон започна да изпада в паника, но тогава в ума му проговори женския глас, който му подейства като мехлем: „Май-май някой си е глътнал граматиката. Ха-ха!“.
Всички го гледаха в тягостно очакване.
„Разработчиците на соса се страхуват от морковите…“ – женският глас зашепна в главата му.

Разработчиците на соса се страхуват от морковите… – Професорът повтори думите на глас. Опита се да спре, но женският глас продължаваше да суфлира в главата му и думите започнаха сами да се изливат – Но салатата е изпълнение на пола, това е завинаги…. Сложете в гърнето бащинската привързаност на претенциите… в учебниците за бременни, нуждайте се от банани и омраза по краищата на струната… Клинично предимство пред тази прическа. Футболните залагания завършват пропагандата.

Цицерон млъкна. Настъпи дълго неловко мълчание. Някой прихна и аудиторията избухна в бурен смях. Всички го сочеха го с пръст. Дори Тит се държеше за корема и се превиваше. Тогава внезапно в залата влязоха две мумии – едната с развято червено знаме, другата със запалена шашка динамит в ръка и омотани шашки динамит по костите. Цицерон забеляза любимото си огниво в ръката на мумията.

- Ние сме на всеки километър! – изкрещя мумията на Лилияна Димитрова.
- От тук до края на света! – добави мумията на Емил Марков.

„БУМ!“

***

В мразовитата утрин Цицерон лежеше по гръб в дълбокия сняг. Над главата му от сивото небе падаха едри снежинки.

- Ха-ха! Добре ли сте, господине? Това бомбе ваше ли е? Намерих и това огниво, паднало в снега. Цицерон не можеше да фокусира. Полежете си, не бързайте! Снеговалежът скоро ще спре. 

Цицерон се надигна. Женското присъствие беше изчезнало. Огледа се. Около него имаше отломки от врачански гранит и парчета плът. Кървави служебни тоги и телесни части изпъстряха пейзажа. В далечината на мястото на Иглата зееше огромна черна дупка.
Отнякъде дотича дакелът. Носеше в уста си човешка кост от ръка. Остави я в краката на Професора и го приветства.

- Аве, Цицероне! Синигерите нахранени ли са? Джаф!

- Добро утро, Зиги! Днес птиците, май-май, гладни останаха.

- Нима това повод за скръб е? Джаф! Възмездие за пернатите трябва да има. Отгоре те надничат. По теметата ни болести и зараза цвъкат.

- Стига, Зиги! – намеси се Енджой – От твоята орнитофобия прозаичен светът взе да става! – въздишка – Сестра ни извинете, Професоре! Какво говори Зиги не знае.

- Само към лисици и пантофи по-безмилостни трябва да бъдем…

- На Дакела да се сърдим не можем, Догесо. – отбеляза кратко Цицерон.

- Ако днес птиците, то утре дакелите преследвани ще бъдат. И накрая всичко снегът ще затрупа – отбеляза сър Дери – Видимо е, че в тази република всичко невидимо е.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови