Капка в безкрайния океан - художникът Светлозар Пармаков за Китай

Преди време ви разказахме историята на художника Светлозар Пармаков и открехнахме вратата към финия, изпълнен с орнаментика свят на майстора на порцелана. Той обикаля света със своето изкуство. И следващата дестинация на Пармаков бе ясна. Пътят неминуемо води до самия „извор“ на порцелана - Китай.

Мястото е Джингдежен. Едва ли този китайски град е известен на мнозина, но той е нещо като световната столица на този фин материал. Българинът Пармаков там в продължение на три месеца бе част от престижния Международен фестивал на порцелана.

Да стигнеш до извора

Трите месеца в Джингдежен потапят художника в китайското ежедневие. Там, където нещата се случват естествено, а традицията на порцелановата култура е хилядолетна. Едновременно това е и сбъдната мечта и сериозно творческо предизвикателство. 

„След първото ми пътуване до Китай се влюбих в страната, но сега имах възможност да усетя истинския им начин на живот. Китай е необятен, изпълнен с безброй природни чудеса, история и култура. Имах усещането, че съм капка в океана“, споделя художникът.

Дори за утвърден професионалист като него, първият досег с тамошната занаятчийска реалност носи истински културен шок.

„Отиваш като професионалист и когато видиш колко вида порцелан имат за различни температури, безброй ефектни глазури и какви ли не технологии – блокираш. Нека не забравяме, че порцеланът е тръгнал оттам още през XVI в. пр. н. е.“, казва той.

Изкуството като терапия

За един творец срещата със съвършенството е колкото вдъхновяваща, толкова и смиряваща. Там Светлозар се изправя пред произведенията на китайските майстори, усещането за собствените му постижения придобива нови измерения.

„Когато си мислиш, че си направил нещо стойностно в живота и като видиш някои от техните съвършени работи, разбираш колко си далече от истината. Там видях огромни вази, пана, изпълнени с филигран и нечовешка прецизност в изработката“, признава той.

В Джингдежен изкуството не е затворено зад стените на студиа, а диша по улиците. То е пулсът на самия град, един вид колективна терапия. По улиците масово работят отворени керамични ателиета и всеки може да влезе, да вземе материал, да завърти грънчарското колело или да рисува. Това е като традиция, обединяваща цели семейства, от децата до възрастните.

„Улиците вечер са изпълнени с базари за всякакъв порцелан, от комерсиален до арт, но интересното е, че не видях никакъв кич. Всеки автор си имаше свой собствен, разпознаваем стил, което е уникално.“

Наред с изяществото, Китай изненадва художника и с мащабите си. В местните галерии той остава поразен от огромни монолитни порцеланови картини.

„Забележете – цяла плоча, не на модули. Казах си: „Брей, каква ли е тази огромна преса, която ги формова?“, а накрая видях как един майстор просто я разстила с огромна точилка, на ръка. Винаги ми е било мечта да нарисувам такава огромна картина...“, разказва художникът.

Стилът му е по-различен от стандартния порцелан, работите му са изпълнени с орнаментика и филигран. „Не знам кое точно грабна хората, но интересът беше огромен“.

За усмивките и животните

Китай успява да го плени с фината си ежедневна естетика. Като човек, за когото музиката и фотографията са второ „професионално“ призвание, Светлозар не спира да улавя мигове с обектива си.

„Това, което най-много ме удиви, е страхотната китайска естетика навсякъде, но най-вече в облеклото на жените. Всичко беше точно премерено, семпло, непретенциозно и същевременно модерно“, разказва той.

Хармонията е допълнена и от топлотата на самите хора. Нещо, което оставя дълбок отпечатък у него.

„Тези усмивки, дружелюбността и услужливостта се запечатаха в съзнанието ми. Най-много ме впечатли радостта им, чиста и неподправена, като на дете. Нямаше го и това шмекерство в търговията и в отношението, така характерно у нас. Животът не е лесен, но е цяло изкуство да запазиш сърцето си чисто и да не познаваш лицемерието“, отбелязва Пармаков.

В тази непозната за съвременния европеец хармония, сутрините на художника започват с тай чи гимнастика и бягане. Това го накарало неусетно да се замисли колко обременени сме всъщност от сивото си ежедневие, пропускайки радостта от малките неща.

Дори отношението към животните там носи различен знак:

„Кучета и котки се возеха в специални колички, раници и кошчета за мотори. Животните там бяха на почит“, разказва той.

Урок по смирение

В Китай мащабът на всичко е огромен – скулптури, вази, пана... Но зад тази грандомания на формата Светлозар открива нещо много по-дълбоко, което крепи целия този културен организъм.

„Всичко се базира на хилядолетната култура и история, надграждани с умение, прецизност и не на последно място - смирение. Никой не се прави на велик. Всички, независимо от статуса си в живота, се възприемат като едно семейство и се уважават“.

Според него това е сякаш непознато за нас. Затова и смята, че най-ценния "китайски багаж", с който прибира у дома, е връщането към човечността.

„Никога през живота си не съм се усмихвал толкова пъти на хората, колкото след завръщането си от Китай“, разказва художникът.

Китайският извор е свършил своята работа, вливайки нова енергия в неговия свят.

Следете новините ни в :