Кан: Религията - начин на употреба. Битката за съзнанието на днешния човек

Терънс Малик, носител на „Златна палма“ от Кан за „Дървото на живота“ (2011) е считан за най-мистериозният и потаен американски режисьор, но също и за един от най-големите живи майстори на киното. За разлика от свои събратя като Спайк Лий или Тарантино например, които с радост правят шоу (Тарантино загрява), той отказва всякакви интервюта и не се явява пред обективите. Може би ще е някъде в Кан, но не се надявайте да го видите на червения килим, подсказа неопределено Фремо.

Филмът, с който влиза в състезанието, е правен дълго и - за разлика от „Дървото на живота“, е по-традиционен, с линеарен сюжет и заземен здраво във времето и пространството. Историческият фон е Втората световна война, но няма кръв и битки. Войната присъства с малко черно-бели архивни кадри, в търсен контраст с хипнотично красивото цветно изображение. „Скрит живот“, с продължителност 173 минути, е вдъхновен от истински случай и визира живота на Франц Йегерщетер (1907-1943), обявен за блажен от папа Бенедикт XVI през 2007.

Историята се базира на писмата, писани до съпругата му от затвора. Франц е кротък австрийски фермер, баща на три дъщери, който отказва да носи оръжие, да даде клетва за безусловно подчинение на Хитлер и да се бие на страната на Третия райх. Оттам започва и трагедията му, която минава през затвор, заплахи, унижения и логично стига до екзекуция. Основният художествен прийом на Малик е контрастът между идиличното живеене в сърцето на австрийските Алпи и мрачната реалност на хитлеристките затвори. Природата е заснета монументално, с религиозно преклонение, с анаморфотни обективи и на широк екран – алпийските върхове, склонове и поляни са огледани от всички възможни ъгли, във всяко време от денонощието и през всеки сезон от една флуидна камера, която на моменти сама става герой в действието. Величествените пейзажи по самата си същност се противопоставят на абсурда и жестокостите на войната, разрушила идиличното щастие на семейството.

Безметежното ежедневие е проследено през детайлите на селския бит: сеитба, жътва, гледане на животни, доене на крави, печене на хляб... Войната е отрицание на този естествен ред и затова затова Франц отказва да се бие. Той отстоява високо хуманистичната си кауза тихо и упорито, без агресия, приемайки стоически съдбата си и знаейки последствията. Опора му дава безусловната подкрепа и любов на жена му. Постепенно филмът се издига до внушението на морална притча, в която са вплетени и религиозни и философски мотиви. Без да се акцентира, поведението на Франц буди асоциации с живота на Христос – един човек доброволно се жертва, за да отстои идеята си и да се противопостави на злото. Малик заявява в началото, че историята е по истински случай, но не споменава името на Франц Йегерщетер. Заглавието е взето от текст на Джордж Елиът и всъщност филмът е посветен на „онези, които живеят във вярност един скрит живот и почиват в гробове, които никой никога не посещава“.

Стилът на разказа е приповдигнат и патетичен, което ще остави част от публиката на дистанция. Както и дължината на филма, почти три часа. Някои зрители ще се подразнят от многото повторения на спиращи дъха пейзажи, сякаш режисьорът не може да се откъсне от омагьосващата им красота. От „Либерасион“ доста безпардонно го обвиниха във „визуална логорея“. Но това е стилът Терънс Малик – или влизаш в него, или не. Дистанцията, която този филм все пак създава, се дължи донякъде и на актьорската игра, прекалено сдържана, на австрийския актьор Аугуст Дил в ролята на Франц. Любопитен детайл – при Тарантино в „Гадни копилета“ той е играл обратното – есесовец. Във филма ще видим и последната роля на големия Бруно Ганц като немски офицер.

^{Кадър от „Младият Ахмед“.}

Митичните белгийски братя Жан-Пиер и Люк Дарден с 8 участия в конкурса през годините и две „Златни палми“ за „Розета“ (1999) и „Детето“ (2005) с новия си филм „Младият Ахмед“ говорят за религиозното индоктриниране, но без клишетата за икономическите и социални условия. Героят им Ахмед е момче от нормално смесено семейство, само дето има убит братовчед-джихадист, когото смята за герой. „Не искахме да показваме хулиган, минал през затвора, преди да се радикализира... Затова избрахме момче на 13 години, което влиза в юношеството. То търси идеалите си извън семейството и е съблазнено от един радикален имам.“ Той му внушава, че „смъртта е само ухапване от комар“ и Ахмед го приема буквално... Преди да започнат филма, режисьорите слушат сайтове с проповеди на имами-екстремисти и твърдят, че те прелъстяват невинните души с благост и хрисимост и знаят как да внушат съзнание за грях, за ада и за рая. За консултант канят учител по мюсюлманска религия, който споделя, че джихадът за него е една енигма. „Така мислим и ние. Никоя кауза, която обяснява фанатизвма, не е достатъчна, за да го обясни.“

Какво става в този изключително прост и скромен, но силно въздействащ филм? Ахмед, обладан от фиксидеята за „чистота“ във всяко отношение, приема буквално проповедите на имама и стига дотам, че опитва да убие с нож учителката си, „неверница“, живееща с евреин. Тя настоява той да се ръкува с нея, а докосването до жена за момчето изглежда като светотатство. Ахмед иска да я накаже, за да докаже верността си към Аллах. Вкарват го в център за превъзпитание, но той не се отказва от налудната си идея и отчаяно се стреми да продължи „делото“. Повтаря опита си... „Искахме да слезем до нещастието му, защото го обичаме – обясняват братята. - Ако не го обичахме, нямаше да направим този филм. Опитваме се по някакъв начин да го спасим, да го извадим от омразата... Не го разглеждаме като жертва. Във фанатизма има страст, макар това да е идеал на омразата. Обратно – ние сме израснали с идеалите на любовта, братството...“ На финала фанатизираният боец-мюсюлманин отново става дете... В ролята братята са заснели момчето Идир Бен Ади и казват, че им е харесало да го гледат как става актьор, докато го снимат. То не играе, а живее на екрана.

Много се е писало и говорило за „стила Дарден“, лишен съзнателно и радикално от ефекти като музика, изразителна камера от ръка, естетски хватки. Наричат го „кино без стил“, но всъщност той въздейства тъкмо с простотата и минимализма си. С документалната истина във всеки детайл. И усещането е, че пред очите ни протича самият живот, но това е измамно, защото ефектът за пълна автентичност се постига с много усилия. Преди началото на снимките са били нужни 3-4 седмици репетиции с актьорите в декора. Братята твърдят, че в крайна сметка това е най-важният момент за тях - снимат всичко с видеокамера и тези кадри са нещо като бележник с чернови. „Струва ни се, че това са моментите, когато се ражда ритъмът на бъдещия филм“ – признават те. Като ни показват как религията може да се извращава като се ползва за целите на джихада и какъв е трагичния ефект от това върху младите съзнания, те правят много силно предупреждение за опасността, надвиснала над Западния свят.

Американецът Малик и белгийските братя Дарден - единият експресивно-ефектно и мащабно, другите документално-сдържано повдигат дебата за моралните устои на съвременния човек и показват битката в и за съзнанието. Малик изследва стоицизма на човека, намерил сили да се изправи сам срещу гигантското зло на войната и поставя философския въпрос за християнската вяра, несъвпадаща непременно с религията. Дарден разглеждат невинното съзнание, доведено до фанатизъм от зле тълкувания ислям. И двата филма показват че човек не може да се справи без вярата в нещо по-висше. Показват изгубеният рай, разрушен от война и тероризъм.

Още по темата

20/05/2019

Култура

Емоционален връх в Кан: Ален Делон поиска прошка от публиката и каза, че си тръгва от киното и... от живота

19/05/2019

Култура

В Кан наравно се състезават интимната изповед и острият социален поглед

Следете новините ни в GoogleNews