Кан 2024: кръстосване на жанрове, страховити субстанции и Лимонов - баладата

„Вечно млад, искам да съм вечно млад” - се пееше в един шлагер от 80-те. Днес това вече е масова обсесия, мания, наложена от рекламата на всякакви продукти в консуматорското и високотехнологично общество. Или както се казва простодушно в една нашенска поговорка – „по-добре млад, здрав и богат, отколкото стар, болен и беден“.

Около това се върти и сюжетът на

„Субстанцията”, страховито-комичен body-хорър

на французойката Корали Фаржа. За да се докара до пароксизъм историята за вечната младост героинята, естествено, не е обикновена жена, а суперзвезда от шоубизнеса, пенсионирана от бляскавото й шоу по аеробика поради възраст. В ролята учудващо добре се справя Деми Мур, по-известна със светските си истории и хирургически подобрения, тук щедро експлоатирани. И точно, когато я изхвърлят, някой й подхвърля реклама за чудодейно вещество и процедура, които те правят „най-добрата млада версия на самия теб”.

Отчаяната жена захапва и оттук започва трагикомична телесна метаморфоза, показана с големи медицински подробности и изобилен черен хумор. Героинята на Деми Мур буквално се клонира, като от нея откъм гърба се „ражда” прелестно младо създание, което нарича себе си Сю. Сладката Сю замества повехналата Елизабет Спаркъл и шоуто продължава с екстремен рейтинг. Всички са луди по Сю до момента, когато малка небрежност в преливане на серума става причина нещата да излязат от контрол. Сещате се какво следва - става страшно-смешно. Понеже двете версии, старата и младата, са неразривно свързани, когато едната е неадекватна, това се отразява на другата. Те уж са едно, но бързо го забравят, когато старата започва да ревнува успеха на сияйното си младо аз... С кинематографична жестокост на ръба на поносимото, присъща на непознатия в България (и слава Богу) жанр gore (там на воля се леят кофи червена боя и никой не го приема сериозно), е показана деформацията и скоростния упадък на човешкото тяло.

Тиери Фремо с ирония предупреди: „Вземете мерки да се предпазите, ще се лее много кръв.” Но в крайна сметка, освен да изопва нервите с шокиращи едри планове, филмът има ясно послание – не насилвайте природата, не пипайте гените, приемете остаряването като естествено. Обратното ражда чудовища. Деми Мур очевидно е много храбра жена, щом като е била готова да се подложи на нечовешки изпитания за ролята си - в повечето време гола. Но нещо по-важно буди уважение – разбираме, че има солидно чувство за хумор и автоирония. Младата й двойничка Маргарет Куоли, която се появява и във „Видове любезност”, е съвършена като продукт на рекламата на младото спортно тяло и тук е неотразима. Шоуто й не случайно се казва „Pump It Up!“. Двете актриси правят страхотен комедиен дует, въплащавайки физически ярко двата полюса на човешкото съществуване. Как да задържим младостта - вечен и нерешим проблем, който нашата материалистична цивилизация издигна в култ за сметка на духовното. Проблем с философски и екзистенциални проекции, поставен тук гротесково, игрово и дори забавно – залата многократно избухваше в смях. Има зрители, които обичат точно това, но важното е как ще прецени журито. Да си спомним „Титан” на Жюлия Дюкурно, който също шокира, но отнесе „Златната палма”. И да, засега филмът на Фаржа води в една от класациите. И още нещо – със „Субстанцията“ ученичката Фаржа е на път да надмине учителя си Кроненбърг, класикът на т.н. body-хорър (специфичен поджанр филми на ужасите, свързани с телесни посегателства), който представя „Плащаниците“.

Темата за телесните промени, постигнати по неестествен път, се появява отново и в друг филм - „Емилия Перес“. Носителят на „Златна палма“ за „Дийпан“ (2015) Жак Одиар поднася един нестандартен сюжет по нестандартен начин.

Героят, безмилостен мексикански наркобос, винаги тайно е мечтал да бъде жена и накрая решава да смени пола си. За целта отвлича известна и амбициозна адвокатка и със заплаха за живота й я заставя да намери лекари, клиника и да му съдейства за цялата операция. Инсценира смъртта си, подсигурява семейството си в Швейцария и се превръща в неузнаваемата, мистериозна и добродетелна бизнесдама Емилия Перес. Дотук историята звучи като екшън с криминално-психологчески елементи, но всъщност е... мюзикъл. В сюблимни моменти, когато емоцията се покачи, героите започват да пеят и танцуват и го правят красиво и виртуозно. Щедрата Емилия Перес дори основава фондация за подпомагане на близките на изчезнали в нарковойните хора. Среща и любовта в лицето на една бедна жена. Но след много перипетии всеки си получава заслуженото и висшата справедливост тържествува. Малко необичайно звучи темата за наркокартелите, породила отделен поджанр в криминалното кино, да се представя с музика и танци. Като си помислим колко животи е затрил/а в предишното си битие Емилия Перес става страшно. Иначе песните и хореографията, ритъмът и текстовете са съвършени. Сполучлив е и кастингът - Емилия Перес е изиграна от транс-жена, актрисата Карла София Гаскон, а невярната съпруга на бившия наркобос е певицата Селена Гомес. Красивата и пластична Зое Салданя се справя чудесно като свръхкомпетентната, но склонна към корупция адвокатка, която разбира драмата на своя клиент и му помага лоялно до края. Филмът е необичаен жанров хибрид, който гради мостове между социалното, дълбоко личното и екзистенциалното. Но в крайна сметка се питаш – защо?

Жанрово неопределим е и „Лимонов – баладата“ на скандалния Кирил Серебренников, дисидент, живеещ в Берлин. Малко разяснение - Едуард Лимонов е руски писател с екзотичен и драматичен живот, който звучи невероятно, като нарочно измислен за кино. Отначало е дребен хулиган, роден в Харков, после отива в Москва, където се подвизава като дисидентстващ поет в бохемски среди. Заради поведението си е изгонен от СССР, емигрира в САЩ, стига до клошар, но работи и като иконом на милиардер. През 80-те се установява във Франция и става любимец на снобските литературните кръгове. Пише книги за всеки етап от живота си, белязани от „скърцащ романтизъм“ и разсъждава върху „провала и горчивината“. Провокациите и ексцесиите му нямат граници – след разпадането на СССР се връща в Русия и основава „Национал-болшевишка партия“, през 2012 дори се кандидатира за президент срещу Путин, но не го допускат. Аплодира анексирането на Украйна, после пак става анти-Путин. Умира на 77 години през 2020 в Москва.

През 2011 френският писател Еманюел Карер пише романа „Лимонов“. Това е основата на филма и идеалният сюжет за Серебренников. И филмът следва написаното в романа отблизо, като му вдъхва визуална необузданост, завладяваща с динамиката си. Псевдонмът „Лимонов“ идва от „лимонка“, тоест граната и това казва много за философията на героя – разрушителна, изпълнена с гняв към целия свят. Необуздан, нихилистична и анархистична душа, Лимонов мечтае за кървава революция и отрича всичко.

Серебренников каза, че всъщност го е интересувало именно това – как може поет да се се превърне в „човек-война“, в човек, който иска да унищожи света. Така е било и при Байрон и може би „на романтизма е свойствна военната агресия“. Шокиращо обаче звучи заяждането с великия Бродски, Нобелов лауреат, наречен „паразит“ и грозното оплюване на друг писател и нобелист - Солженицин, в една недостойна сцена. Мегаломан, денди, непризнаващ авторитети, безкрайно егоцентричен, Лимонов е представен атрактивно от чаровния английски актьор Бен Уишоу, с външна лекота, но без дълбочина. Серебренников е сред любимците на Кан, но след удара с „Лято“ той упорства в търсенето на все по-ефектна форма и в желанието си да стъписва публиката с познати теми – отричането на тоталитарните правила, стигащо до мрачен нихилизъм и копнежа по тоталната свобода. За него като че ли няма нищо свято. „Лимонов – баладата“ раздели журналистите. Някои смятат, че политическият период в Русия е претупан, други безусловно приемат филма. На пресконференцията режисьорът подчерта, че това не е биографичен филм, а екранизация, направена въз основа на лирическите герои от книгите на Лимонов. Така филмът става „тройно съчинение“ – на самия Лимонов, на писателя Карер и на режисьора. Любопитно е, че за сценария е помагал Павел Павликовски (номиниран за „Оскар“ за режисура за „Студена война“).

Фестивалът е жив организъм, в който има не само филми, прожекции и пресконференции. Уникално събитие беше гостуването на Олимпийския огън, който озари фестивалния дворец. Гостите видяха и документален филм за френските медалисти. Някой беше казал, че Кан е нещо като генерална репетиция за Олимпийските игри, които започват след малко повече от два месеца. Пламъкът на спорта и мира срещна пламъка на изкуството в ритуален жест, който няма да се повтори.

„Политическата рокля“ на Кейт Бланшет също привлече погледите на фотографи и фенове. Замислена в зелено, бяло и черно, в комбинация с червения килим, тя напомни палестинското знаме. Голямата актриса отправи ясно човешко послание, което за момент засенчи суетата на скъпите вечерни тоалети.