Романът, заради който холивудската актриса Скарлет Йохансон подаде иск срещу автора Грегоар Делакур и френското издателство „Латес” за неправомерно използване на името й, вече е на българския книжен пазар. Романът е издаден у нас от  „Факел експрес“.

Новата звезда на френската литература Грегоар Делакур е роден през 1960 г. във Валансиен, Северна Франция. Двайсет и две годишен влиза в средите на рекламата, където печели световна известност и всички най-престижни международни награди. През 2004 г. основава собствената рекламна агенция „Какъв хубав ден“, работи за „Епъл“, „Сефора“, „Тетенже“, „Гоу Спорт“, „Галимар“. Първият му роман „Писателят в семейството“ излиза през 2011-а – годината, когато Делакур се осмелява да напише изречение, по-дълго от „Без вода кожата повяхва“. Романът е отличен с петте най-престижни награди във Франция за дебютна проза. Година по-късно излиза „Списъкът на моите желания“, който му носи международно признание и се превръща в световен бестеселър. С него Делакур попада и в един друг списък: на десетте най-четени автори във Франция.

Истинска сензация предизвиква третата му книга „Какво поглеждаш най-напред“ (2013), заради която Скарлет Йохансон, „феноменалната актриса от „Изгубени в превода“, подава съдебен иск срещу автора за неправомерно използване на името й.

За какво става дума в романа, който според звездата петни името й? За това, че една вечер на вратата Артюр Дрейфус се почуква. Самотният Артюр е автомонтьор в гаража на селото. Когато отваря, той вижда срещу себе Скарлет Йохансон. Феноменалната актриса от „Изгубени в превода“, носителката на званието „най-красив бюст на Холивуд“ е избягала от фестивала на американските филми в Довил и за няколко дни търси убежище от светската суета и житейските разочарования в къщата на младия автомонтьор. Артюр е разтърсен. Само ден по-късно обаче той разбира, че момичето, което е подслонил, е двойничка на знаменитата актрисата и се казва Жанин...

Ето и откъс от романа „Какво поглеждаш най-напред“, който е в книжарниците от седмица:

Скарлет Йохансон изглеждаше изтощена.

Косите ѝ с неопределен цвят бяха в безпорядък. Спускаха се, разпиляваха се, падаха тежко надолу като на забавен каданс. Плътните устни не бяха покрити с обичайния гланц. Гримът се беше стекъл чак под очите в чернеещи тъжни кръгове. За нещастие на Артюр Дрейфюс тя носеше размъкнат пуловер. Пуловер-торба, каква несправедливост: не разкриваше нищо от формите на актрисата, способни да омаят, не – да омагьосат, който и да е мъж. В ръка носеше чанта „Вюитон“, разкиснатите ѝ цветове май говореха за менте.

Колкото до Артюр Дрейфюс: обичайната за сериали униформа – бяла фланелка и гащи „Щрумпф“, далеч от „Райън Гослинг, ама по-готин“. Както и да е.

Щом се видяха, един на друг се засмяха.

Дали си мислеха, че са красиви? Или поне – приемливо привлекателни? Той какво очакваше, като почукаха на вратата: неотложен ремонт, спукана гарнитура или проблем сналягането в клапаните? Тя пък на какво си представяше, че ще попадне, като ѝ отворят вратата: на перверзник, на покрита с брадавици бабичка или на дърта симпатяга? Както и да е, важното е, че тия двамата се усмихнаха един на друг, усмивка на приятна изненада, пресъхналата уста на Артюр Дрейфюс, който реализираше втората си любов от пръв поглед (потни длани, тахикардия, внезапно избили капчици пот, ледени скалпели по гръбнака, лепкав и грапав едновременно език), издума непозната дума.

Комин.

(За взискателните читатели лингвисти и за любознателните географи аматьори искам да уточня, че наистина има град, който се казва Комин (кантон Кеноа сюр Дюл, Северна Франция, близо до белгийската граница), сигурно е малък заспал градец, в който има поне пет комитета, организиращи всякакви празници, та да го поразбудят, ама градчето няма нищо общо с нашата история).

Инстинктивно скромният „комин“ на Артюр Дрейфюс му се стори най-смислената реплика, подходяща за наличието на Скарлет Йохансон на прага на собствената ти къща; освен това беше и най-възпитаната и най-весела за изричане фраза, понеже, ако вярваме на субтитрите на озвучените сериали, които той следеше, тя означаваше „влезте“. Пък и има ли мъж в света, бил той по фланелка и гащи „Щрумпф“, който да не каже „влезте“ на феноменалната актриса от „Изгубени в превода“?

Феноменалната актриса прошепна Thank you, крайчецът на розовия ѝ език се мерна между зъбите по време на th, и влезе.

Докато внимателно затваряше вратата с потни ръце, сърцето му отново подскочи от слухова екстрасистула – да, ще умре, да, вече може да умре, но все пак дискретно огледа – няма ли камери и/или бодигардове отвън, и/или някаква гадна скрита телевизионна камера, после заключи вратата, поуспокоен, доколкото му беше възможно.