След Голямата награда на журито за международен драматичен филм на „Сънданс“ „Ялда, нощ за прошка“ отбеляза европейската си премиера на „Берлинале“. През март пък ще бъде показан и на София филм фест - експресната премиера в България дължим на факта, че оператор на филма е българинът Юлиян Атанасов („Източни пиеси“ - 2009, „Островът“ - 2011).

Ялда е древен ирански празник, който отбелязва най-дългата нощ в годината. Символ е на победата на светлината над мрака - от празника нататък денят започва да расте. Метафоричното заглавие на филма предполага победата на доброто над злото, но в действителност нито един от персонажите не е дефиниран като тяхно въплъщение. В този смисъл победата е половинчата, защото злото живее на гърба на доброто и обратното.

„Ялда, нощ за прошка“ по много интригуващ начин разказва една на пръв поглед мелодраматична история. Зрителят постепенно научава историята зад случващото се на екрана, което явно акцентира върху значението не на събитията, ами на тяхното отражение у протагонистите. Хитър ход, който държи напрежението в залата до края. Филмът е пречупен почти изцяло през призмата на един телевизионен риалити формат, носещ ироничното име „Радостта от прошката“. Предаването събира на едно място провинилия се и този, който може да опрости греха му. Поставяйки персонажите в тази рамка, лентата разглежда не само въпроса за справедливостта и прошката, ами и за моралната обществена отговорност. В случая общественото мнение е отразено чрез зрителския вот „за“ или „против“ опрощението.

Изкривеният образ на добрината, която бива външно налагана, a не вътрешно мотивирана, е основна тема във филма. Друг проблем, който според мен индиректно е адресиран, е извратената представа за развлечение на модерния човек. Личните истории, превърнати в продукт, който публиката консумира, за да се разсее от собствената си реалност. Можем ли от комфорта на дома си да разрешим дълбокоморални въпроси, да раздаваме справедливост със СМС-и? Краят на филма остава отворен и в многоточието остава съмнението - дали прошката е истинска, ако не усещаме радост от нея?

Има въпроси, които се появяват отново и отново, под една или друга форма, в много съвременни ирански филми. Въпросът за справедливостта е един от тях. Може би си спомняте за филма „Раздяла“ (2011), където отново тя и стремежът към истината играят главната роля. Очевидно в иранската култура, или поне в киното им, тази тема заслужава специално внимание. Мисля, че всеки може сам да си обясни защо.