Ина Иванова: По-трудно е да избереш светлината

„Писането наистина е търсене на смисъл“, казва Ина Иванова в едно интервю от 2015 г. А в друго, по-ново, споделя, че „чувствителността на жената вероятно е различна и често – по-умело ползваща ресурсите на несъзнаваното“. Писател, поет и градски образ с женско лице – Ина е тук с втората си стихосбирка „Криле от папиемаше“ (ИК „Жанет 45“, 2019; редактор Марин Бодаков).

Преди нея от печат излязоха стихосбирката „малки букви“ (2016 г.), романът „Кар танеси“ (електронна книга) и сборниците с разкази „Летящ акордеон“ (ИК „Жанет 45“, 2014), „Името на неделята“ (ИК „Жанет 45“, 2012) и „Право на избор и други проклетии“ (изд. „Арс“, 2009). Ина пише за различни медии, публикува в списания и сборници, а текстовете ѝ са превеждани на английски, руски, полски, фарси, арабски, хърватски и сръбски език.

- Как се чете поезия? Имаш ли някакъв ритуал за четене на поезия, или всичко просто е въпрос на удачен момент – като всяко странно нещо, с което не можем да свикнем бързо и лесно? Нали точно това е поезията за повечето хора…

Поезия може да се чете и всеки ден. Добра, проверена поезия от любими автори. Като малки глътки концентрирана действителност, като шанс ежедневието да съдържа спасителен изход от себе си – за кратко.

- Задължително ли е едно стихотворение да бъде „излято“ на един дъх, или е възможно и поезията да се ражда бавно, със съзнателни усилия? Четейки твои стихове, оставам с впечатлението, че те са мислени много време, а на листа са се появили ударно, със страст.

Не съм убедена, че което и да е произведение на изкуството принадлежи само на автора си. Той е по-скоро медиатор, посредник. Лично аз редактирам многократно, но кой пише през мен… все още не зная.

- Котка, джаз и дъждовни капки по стъклото – това ли са все още работещите вдъхновители за поезия? Кои са твоите поетични двигатели?

Личните ми основания не винаги са биографични. Понякога е въпрос на емпатия, на съ-преживяване. Но ако трябва да конкретизирам: светлите болки, тъгата, неизразимото.

- От личен опит знам, че мисленето в поезия може да изчезне – при мен това стана с насочването на усилията ми в прозата. Ти обаче написа и втора стихосбирка. Каква е твоята тайна на баланса между поезия и проза? 

Просто всеки текст идва с езика си. Старая се поезията ми да разказва истории, а прозата да е редактирана до ниво звук, както се създава стихотворение.

- Да се върнем за малко в „малки букви“:

„***
Светът –
сол и детелини.
И думите, които си спестяваме.“
Компромис с изричането ли е съвремието ни?

Хубав въпрос… Не зная дали е само компромис, но е сила да премълчиш понякога.

А и преупотребата с думите ги прави невалидни, те губят силата си. Живеем в шумна говорилня, в която няма значение кой какво казва. Може би наближава времето, в което мълчанието отново ще тежи повече – в името на баланса.

- Какво различава „презреният момичешки ентусиазъм“ от талантливите идеи на жената-поет? И налага ли се днес тя да защитава себе си от подценяване?

Да, налага се. Но това е тайна по нашите ширини. Налага се жените все още да отстояват равноправието си.

- Разгръщайки „Криле от папиемаше“ – новата ти стихосбирка, откриваме времето, светлината и вярата не само като поетични съществителни, а и като едни всемогъщи създания, които – оставам с това усещане – заемат цялото същество на поета. Предполагам, че те живеят в теб и неотменно се вслушваш в магичните им гласове. Как да ги опазим – ние, които ежедневно падаме в лапите на безверието и бездуховността?

Замислих се – да, те са създания. И съзидания също.

По-трудно е да избереш светлината и лично аз го правя точно заради това. Изисква особена дисциплина човек да изгради рефлекса да вижда и положителната страна на монетата. Оскар Уайлд в едно интервю казва: „Аз съм циничен идеалист”. Струва ми се, че аз също.

- Старото присъства в стиховете ти във формата на къща, бюфет, пожълтяла хартийка и други предмети. Не е ли всяко ново проглеждане – като прописването или като отглеждането на дете – едно, макар и несъвсем категорично, отхвърляне на миналото?

Миналото е част от нас. То е базата, почвата, понякога основанието за днешните ни постъпки. Не в социален, а в дълбоко личен план. И всеки текст посвоему се захранва през пъпната връв на преживяното, преди да се оттласне от него. Аз лично… не смея да отхвърля миналото си. Но е възможно чрез писането да се опитвам да го интерпретирам и надживея.

- Когато си тръгваш – тоест, променяш се и оставяш упоритата си сянка зад затръшнати врати, както пишеш – има ли я болката от скъсването, или новото носи само истинска радост?

Упоритата сянка зад затръшнатите врати е на едно дете в мое стихотворение. Лично аз не вярвам особено в мита за безметежно щастливото детство.

- „пишеш дишаш пишеш
дестилираш отчаянието
измисляш отново света
да просияе“
Ако това е мисията на поета, просиява ли твоят свят и колко често при това се показват скришните му ъгълчета?

О, много бих искала да успявам да дестилирам. Да правя света да просияе. В това е вълшебството и аз си пожелавам да го умея… понякога. Въпреки ежедневието.

- Как успяваш да се справиш със заобикалящия ни провинциализъм?

Провинциализмът на духа е вид нищета. Старая се да се обграждам с хора, които умеят да разпознават високото. Да създават, а не да рушат. Вие също, нали?

- Да, всеки трябва да се запита това. А работиш ли върху нещо ново? Предполагам, че поезията няма да охлаби хватката си около гърлото ти скоро…

Странно е, но да – поезията е като стягане в гърлото… пред плач, но и пред усмивка. Старая се да пиша честно.